Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (10)

9

Голото тяло на Клара лежеше върху белите чаршафи, които лъщяха като мокра коприна. Ръцете на маестро Нери се плъзгаха по устните, шията и гърдите й. Белите й очи се повдигаха към тавана и току потрепваха от тласъците, с които учителят по музика проникваше между бледите й, тръпнещи бедра. Същите ръце, разгадавали лицето ми преди шест години в сумрака на „Атенео“, сега бяха вкопчени в лъсналите от пот бутове на маестрото, в които Клара впиваше ноктите си, насочвайки го към недрата си с животинска, отчаяна страст. Усетих, че не ми достига въздух. Навярно съм стоял така, парализиран, и съм ги наблюдавал почти половин минута, докато погледът на Нери, отначало смаян, после пламнал от гняв, не откри присъствието ми. Все още задъхан, изумен, той спря. Клара здраво се притисна към него, без да разбира какво става, като отъркваше тялото си о неговото и ближеше шията му.

— Какво има? — простена тя. — Защо спря?

Очите на Адриан Нери горяха от ярост.

— Нищо — прошепна той. — Ей сега се връщам.

Нери се надигна от леглото и се хвърли към мен като снаряд със стиснати юмруци. Дори не го видях. Не можех да откъсна очи от Клара, плувнала в пот, задъхана, с ребра, които се очертаваха под кожата й, и потръпващи от желание гърди. Учителят по музика ме сграбчи за врата и ме извлече от стаята. Усетих, че краката ми почти не докосват пода, и въпреки всичките си усилия не можех да се изтръгна от хватката на Нери, който ме мъкнеше като вързоп през зимната градина.

— Главичката ще ти счупя, нещастник такъв — съскаше той през зъби.

Отнесе ме така, влачешком, чак до вратата на жилището, и там вече отпусна хватката си и силно ме блъсна на площадката. Книгата на Каракс изпадна от ръцете ми. Той я вдигна и яростно я запрати в лицето ми.

— Само да те видя отново тук, или да науча, че си се приближил до Клара на улицата, ей Богу, така ще те напердаша, че в болница ще влезеш, и хич не ме е грижа на колко си години — студено каза той. — Ясно ли ти е?

Надигнах се с мъка и открих, че при боричкането са пострадали и сакото, и гордостта ми.

— Как влезе тук?

Не отговорих. Нери въздъхна и разтърси глава.

— Хайде, дай ми ключовете — остро рече той, като се мъчеше да сдържи гнева си.

— Какви ключове?

Той така ме зашлеви, че чак паднах на пода. Изправих се с кръв по устата и с едно свистене в лявото ухо, което пронизваше главата ми като свирката на градски полицай. Опипах лицето си и усетих как разцепените ми устни горят под пръстите ми. На безименния пръст на учителя по музика блестеше окървавен пръстен с печат.

— Ключовете, казах!

— Я вървете на майната си — изплюх аз.

Не видях кога замахна. Изведнъж се почувствах така, сякаш пневматичен чук ми бе изтръгнал стомаха. Превих се надве като счупена марионетка, останал без дъх, и се заклатушках към стената. Нери рязко ме сграбчи за косата и взе да рови из джобовете ми, докато най-сетне намери ключовете. Свлякох се на земята, като се държах за стомаха и хълцах от мъка, а може би и от гняв.

— Кажете на Клара, че…

Той ми захлопна вратата под носа и останах в пълен мрак. Пипнешком потърсих книгата в тъмнината. Намерих я и се помъкнах с нея надолу по стълбите, задъхан, подпирайки се на стената. Излязох навън, като плюех кръв и дишах на пресекулки. Хапещият студ и вятър опасаха прогизналите ми дрехи и ме пронизаха до кости, раничката на лицето ми гореше.

— Добре ли сте? — запита един глас в сянката.

Беше просякът, комуто бях отказал помощта си преди малко. Кимнах засрамен, като избягвах погледа му. Тръгнах да си вървя.

— Почакайте малко, поне докато поспре дъждът — предложи той.

Хвана ме за лакътя и ме заведе до едно кътче под сводовете, където държеше някакъв вързоп и чанта със стари и мръсни дрехи.

— Имам малко вино. Не е лошо. Пийнете мъничко. Добре ще ви дойде да се постоплите. И да дезинфекцирате това…

Отпих глътка от бутилката, която ми подаде. Питието имаше вкус на бензин, разреден с оцет, но топлината му успокои и стомаха, и нервите ми. Няколко капки попаднаха върху раната ми, при което видях звезди посред най-черната нощ в моя живот.

— Бива си го, нали? — усмихна се просякът. — По-смело, пийнете още глътчица, че това нещо и мъртвец може да вдигне на крака.

— Не, благодаря — измънках. — Нека да има за вас.

Просякът отпи голяма глътка. Наблюдавах го внимателно. Имаше вид на безцветен министерски счетоводител, който не си бе сменял костюма от петнайсет години. Подаде ми десницата си и аз я стиснах.

— Фермин Ромеро де Торес, безработен. Драго ми е да се запознаем.

— Даниел Семпере, кръгъл идиот. Удоволствието е мое.

— А, не се подценявайте; в нощи като тази всичко изглежда по-лошо, отколкото е. Няма да познаете, ама аз съм роден оптимист. Изобщо не се съмнявам, че дните на сегашния режим са преброени. Всички признаци сочат, че американците ще нахлуят, когато най-малко очакваме, и ще пратят Франко на някоя сергия за фъстъци в Мелила^[1]. А аз ще си възвърна службата, репутацията и изгубената чест.

— С какво се занимавахте?

— Бях в разузнаването. Висш шпионаж — поясни Фермин Ромеро де Торес. — Ще ви кажа само, че аз бях човекът на Масиа^[2] в Хавана.

Кимнах. Още един луд. Нощем Барселона събираше с шепи безумци като него. А също и идиоти като мен.

— Хей, тази рана изглежда зле. Здравата са ви напердашили, а?

Повдигнах пръсти към устата си. Още кървеше.

— Някоя фуста ли беше замесена? — попита той. — Можехте да си го спестите. Жените в тая страна, това ви го казвам аз, дето съм видял свят, са едни фригидни лицемерки. Да, точно така. Спомням си за една малка мулатка, която оставих в Куба. Ех, друг свят е това, друг свят! Карибската самка ти се присламчва в оня ми ти островен ритъм и шепне „ай, татенце, направи ми кефа, направи ми кефа“, и ако човек е истински мъж, с кръв във вените — ех, какво да ви разправям…

Стори ми се, че Фермин Ромеро де Торес — или както и да се казваше в действителност — бе зажаднял за непретенциозен разговор почти толкова, колкото и за гореща баня, порция леща с наденички и чисти дрехи. Оставих го да се наприказва, докато чаках болката ми да утихне. Не ми струваше големи усилия, защото трябваше само да кимам в подходящите моменти и да се правя, че го слушам — човекът не се нуждаеше от друго. Тъкмо се канеше да ми опише тънкостите и техническите подробности на един секретен план за похищението на доня Кармен Поло де Франко^[3], когато забелязах, че дъждът е понамалял, а бурята като че ли бавно отминава на север.

— Май вече е доста късно — измънках аз и се понадигнах.

Фермин Ромеро де Торес кимна с известна тъга и ми помогна да се изправя, потупвайки ме така, сякаш изтръскваше прах от прогизналите ми дрехи.

— Е, някой друг ден ще ви разкажа — примирено рече той. — Ама и мен това дърдорене ще ме погуби. Заприказвам ли се веднъж… чуйте, онова за похищението ще си остане между нас, нали?

— Не се тревожете, гроб съм. И благодаря за виното.

Поех към Рамблас. Спрях се в началото на площада и обърнах поглед към дома на Барсело. Прозорците бяха все така тъмни, облени в сълзите на дъжда. Искаше ми се да намразя Клара, но не бях в състояние. Омразата наистина е изкуство, което се усвоява с годините.

Заклех се да не я виждам повече, да не споменавам името й и да не си припомням времето, което бях изгубил покрай нея. Поради някаква странна причина се почувствах умиротворен. Гневът, който ме бе накарал да хукна от къщи, се бе изпарил. Боях се, че на следващия ден яростта ще се завърне с нова сила. Боях се, че ревността и срамът бавно ще ме погълнат, когато късчетата от преживяното през тая нощ попаднат на мястото си. Оставаха няколко часа до зазоряване, ала трябваше да направя още нещо, преди да мога да се прибера вкъщи с чиста съвест.

Улица „Арко дел Театро“ се простираше пред мен като тесен процеп в мрака. В средата на уличката се бе образувало ручейче черна вода, което се стичаше като погребално шествие към сърцето на квартала Равал. Познах старата дървена порта и бароковата фасада, до които ме бе завел баща ми в една ранна утрин преди шест години. Изкачих се по стъпалата и се скрих от дъжда под свода на покритата галерия, която вонеше на урина и гнило дърво. Гробището на забравените книги имаше по-мъртвешки дъх от когато и да било. Не бях запомнил, че мандалото представлява лице на дяволче. Хванах го за рогата и потропах три пъти. Вътре ехото се разнесе като в пещера. След малко почуках пак, този път шест по-силни удара, докато чак юмрукът ме заболя. Изминаха още няколко минути и взех да си мисля, че по това време тук навярно няма никого. Сгуших се до вратата и извадих изпод сакото си книгата на Каракс. Отворих я и отново прочетох онова първо изречение, което ме бе завладяло преди години.

През онова лято валеше всеки ден, и макар че според мнозина това бе Божие наказание заради казиното, отворено в селото точно до църквата, знаех, че вината е моя и само моя, защото се бях научил да лъжа и устните ми още пазеха сетните думи на майка ми на смъртния й одър: никога не съм обичала човека, за когото се омъжих, а друг, който уж загинал във войната, така ми рекоха; потърси го и му кажи, че съм умряла, мислейки за него, защото той е истинският ти баща.

С усмивка си припомних онази първа нощ на трескаво четене преди шест години. Затворих книгата и се приготвих да почукам за трети и последен път. Още преди да съм докоснал мандалото, вратата се открехна достатъчно, за да загатне профила на пазач, който носеше светилник.

— Добър вечер — измънках. — Исаак, нали?

Пазачът ме изгледа, без да мигне. Отблясъците от светилника ваеха ъгловатите му черти в кехлибарено и яркочервено, като му придаваха несъмнена прилика с дяволчето от мандалото.

— Вие сте Семпере син — промърмори уморено той.

— Имате отлична памет.

— А вие имате кошмарен усет за време. Знаете ли колко е часът?

Стоманеният му поглед вече бе съзрял книгата изпод сакото ми. Исаак направи въпросително движение с глава. Измъкнах романа и му го показах.

— Каракс — рече той. — В тоя град трябва да има най-много десет души, които да го знаят или да са чели тази книга.

— Ами един от тях се е заканил да я изгори. Не се сетих за по-добро скривалище.

— Това е гробище, а не огнеупорна каса.

— Именно. На тази книга това й трябва — да я погребат там, където никой няма да я намери.

Исаак хвърли подозрителен поглед към уличката. Отвори вратата по-широко и ми направи знак да се вмъкна вътре. Тъмният и бездънен коридор миришеше на изгорял восък и на влага. В мрака се чуваше пресеклив звук от капки. Исаак ми даде да подържа светилника, докато вадеше от палтото си връзка ключове, за която би му завидял някой тъмничар. С помощта на някакво тайнствено знание откри сред тях нужния и го пъхна в една ключалка, защитена от стъклена витринка, пълна с релета и зъбчати колелца, която напомняше музикална кутия с индустриални размери. С едно завъртане на китката механизмът изпука като автомат и видях как лостовете и осите се плъзгат в удивителен механичен балет, за да затворят вратата с мрежа от стоманени пръти, които потънаха в звезда от отвори в каменните стени.

— Това го няма даже и в Националната банка — отбелязах аз впечатлен. — Прилича на нещо, взето от Жул Верн.

— Кафка — уточни Исаак, като взе пак светилника и се отправи към дълбините на сградата. — В деня, когато проумеете, че търговията с книгите е сиромашка работа и решите да се научите как да оберете банка или да основете такава, което е едно и също, елате при мен и ще ви обясня две-три неща за ключалките.

Следвах го по коридорите, които си спомнях отпреди, покрити с фрески на ангели и химери. Исаак държеше нависоко светилника, който от време на време изпускаше мехури от смътна червеникава светлина. Накуцваше едва забележимо и разнищеното палто от фланелен плат, с което бе облечен, напомняше пелерина на погребален агент. Хрумна ми, че този човек, нещо средно между Харон и библиотекаря на Александрия, би се чувствал съвсем удобно в някой роман на Жулиан Каракс.

— Знаете ли нещо за Каракс? — запитах аз.

Исаак се спря в края на една галерия и ме погледна равнодушно.

— Не много. Само каквото са ми разказвали.

— Кой ви е разказвал?

— Някой, който го познаваше добре, или поне си мислеше така.

Сърцето ми подскочи.

— Кога беше това?

— Когато още имах коса на главата си. Вие трябва да сте били още в пелени и, честно казано, май не сте претърпели голямо развитие оттогава. Погледнете се само: целият треперите — рече той.

— То е, защото дрехите ми са мокри, пък и тук е студено.

— Друг път ме уведомете отрано и ще запаля централното отопление, за да ви посрещна както подобава, цвете мило. Хайде, елате. Тук е моят кабинет, където има печка и нещо, с което да се наметнете, докато ви сушим дрехите. И нещо като меркурохром^[4] и кислородна вода също няма да ви се отрази зле, че имате такъв вид, сякаш току-що сте излезли от полицейския участък.

— Ама наистина, не се тревожете.

— Не се тревожа. Правя го заради себе си, не заради вас. Прекрачи ли човек онази врата, правилата ги определям аз и тук единствените мъртъвци са книгите. Да не вземете да пипнете някоя пневмония, та да се наложи да се обаждам в моргата. По-късно ще се погрижим за книгата. За трийсет и осем години не съм видял ни една, която да може да бяга.

— Не зная как да ви се отблагодаря…

— Стига празни приказки. Ако съм ви пуснал да влезете, то е само от уважение към баща ви, иначе щях да ви оставя на улицата. Последвайте ме, моля. И ако се държите прилично, може би ще ви разкажа какво зная за вашия приятел Жулиан Каракс.

С ъгълчето на окото си забелязах как по лицето му пробяга дяволита усмивка, когато си мислеше, че не го гледам. Исаак очевидно се наслаждаваше на ролята си на зловещ Цербер. Аз също се усмихнах вътрешно. Вече нямах и капка съмнение на кого принадлежи лицето на дяволчето от мандалото.