Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (24)

23

Прекарах съботата в транс, закотвен зад тезгяха на книжарницата с надеждата да видя как Беа влиза през вратата като по чудо. При всяко иззвъняване на телефона се втурвах да вдигна слушалката, изтръгвайки я от ръцете на баща ми или на Фермин. Към средата на следобеда, след около двайсет обаждания от клиенти и никакви вести от Беа, започнах да приемам, че светът и моето жалко съществуване отиват към своя край. Баща ми бе отишъл да оцени една колекция в Сан Хервасио и Фермин се възползва от ситуацията, за да ми изнесе поредната си поучителна лекция за мистериите на любовната интрига.

— Успокойте се или ще получите камъни в жлъчката — посъветва ме Фермин. — Ухажването е също като тангото: абсурдна работа и чисто декоративни елементи. Но понеже вие сте мъжът, вие трябва да поемете инициативата.

Положението вече изглеждаше доста мрачно.

— Инициативата? Кой, аз да я поема?

— Какво искате? Човек трябва да плати някаква цена за умението да пикае прав.

— Но Беа ми даде да разбера, че тя ще ми се обади.

— Ама вие наистина нищо не знаете за жените, Даниел. Залагам коледния си подарък, че това пиленце сега си седи вкъщи и гледа печално през прозореца като Дамата с камелиите, в очакване да я измъкнете от лапите на оня идиот, баща й, за да я вкарате в една неудържима спирала от похот и грях.

— Сигурен ли сте?

— Че то това си е чиста наука.

— Ами ако е решила, че повече не иска да ме вижда?

— Вижте, Даниел, жените — с някои забележителни изключения като вашата съседка Мерседитас — са по-умни от нас, или поне по-честно признават пред себе си какво искат и какво — не. Друг въпрос е дали ще го кажат на вас или на света. Изправен сте пред загадката на природата, Даниел. Жената е вавилонска кула, непонятен лабиринт. Ако й дадете време да размисли, изгубен сте. Запомнете: горещо сърце, хладен ум; това е кодексът на прелъстителя.

Фермин тъкмо се канеше да ми опише детайлно особеностите и техниките на изкуството на прелъстяването, когато камбанката на вратата звънна и моят приятел Томас Агилар влезе в книжарницата. Сърцето ми се преобърна. Провидението ми отказваше Беа, но затова пък ми изпращаше брат й. Злокобен вестител, помислих си. Томас имаше мрачно изражение и излъчваше известно униние.

— Какъв погребален вид имате, дон Томас — отбеляза Фермин. — Надявам се, че ще пийнете поне едно кафенце?

— Не бих отказал — отвърна Томас с обичайната си сдържаност.

Фермин му поднесе една чаша от микстурата, която държеше в термоса си и която излъчваше подозрителна миризма на шери.

— Случило ли се е нещо? — попитах.

Томас сви рамене.

— Нищо ново. Баща ми са го хванали дяволите и предпочетох да изляза да подишам малко чист въздух.

Преглътнах с мъка.

— Защо така?

— Иди го разбери. Снощи сестра ми Беа се прибра по никое време. Баща ми я чакаше буден и малко разлютен, както винаги. Тя отказа да обясни откъде идва и с кого е била и той изпадна в бяс. До четири часа сутринта й крещя, нарече я уличница и какво ли не, закле се да я прати в манастир; накрая се зарече, че ако някога се върне бременна, ще я изхвърли с ритници на шибаната улица.

Фермин ми хвърли разтревожен поглед. Усещах как по гърба ми се стича студена пот.

— Тази сутрин — продължи Томас — Беа се заключи в стаята си и цял ден не е мръднала оттам. Баща ми се разположи в трапезарията да си чете вестника и да слуша оперети по радиото, което е надул до дупка. В антракта на „Луиза Фернанда“ просто трябваше да изляза, защото иначе щях да се побъркам.

— Е, сестра ви сигурно е била с годеника си, не мислите ли? — подкачи го Фермин. — Това е съвсем естествено.

Опитах се да го ритна под тезгяха, но Фермин ми се изплъзна с котешка ловкост.

— Годеникът й отбива военната си служба — уточни Томас. — В близките две седмици няма да го пуснат в отпуска. Освен това, когато излезе с него, Беа се прибира най-късно в осем.

— Значи нямате никаква представа къде и с кого е била?

— Нали вече ви каза, че не знае, Фермин — намесих се аз, изгарящ от желание да сменя темата.

— И баща ви не знае, а? — настоя Фермин, който здравата се забавляваше.

— Не. Обаче се закле, че ще научи и ще размаже краката и физиономията на тоя тип, стига само да разбере кой е.

Усетих как прежълтявам. Фермин ми наля една чаша от своя цяр, без да ме пита. Пресуших я на един дъх. Имаше вкус на топъл бензин. Томас ме наблюдаваше безмълвно — тъмен, непроницаем поглед.

— Чухте ли тоя звук? — рече внезапно Фермин. — Като барабаненето преди салтомортале.

— Не.

— Червата на моя милост куркат. Вижте, изведнъж огладнях като вълк… Имате ли нещо против да ви оставя сами за минутка и да изтърча до пекарницата за някоя кифла? Да не говорим за новата продавачка, дето съвсем наскоро е пристигнала от Реус — човек направо може да я изяде. Казва се Мария Виртудес^[1], ама си е порочно момичето, въпреки името си. Тъкмо ще ви оставя да си поговорите на спокойствие, а?

Само за десет секунди Фермин изчезна като по чудо, поел към своята закуска и към срещата си с хубавицата. Двамата с Томас останахме насаме, обгърнати от мълчание, по-тежко и солидно от швейцарския франк.

— Томас — подех аз с пресъхнала уста. — Снощи сестра ти беше с мен.

Той ме гледаше, без дори да мигне. Преглътнах с мъка.

— Кажи нещо — рекох.

— Ти не си с всичкия си.

Измина една минута. От улицата долитаха неясни шумове. Томас държеше чашата си с кафе, все още непокътнато.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— Виждали сме се само веднъж.

— Това не е отговор.

— Имаш ли нещо против?

Той сви рамене.

— Трябва да си наясно какво вършиш. Ще престанеш ли да се виждаш с нея, само защото аз съм те помолил?

— Да — излъгах. — Но не ме моли за това.

Томас сведе глава.

— Ти не познаваш Беа — промълви той.

Замълчах. Изминаха още няколко минути, през които не разменихме дума, вторачени в сивите силуети, които се заглеждаха във витрината; молехме се някой от тях да се реши да влезе и да ни избави от това отровно мълчание. След малко Томас остави чашата си на тезгяха и тръгна към вратата.

— Отиваш ли си вече?

Той кимна.

— Ще се видим ли утре? — попитах. — Бихме могли да отидем на кино с Фермин, както преди.

Томас се спря на вратата.

— Ще ти го кажа само веднъж, Даниел, не наранявай сестра ми.

На излизане се размина с Фермин, който се връщаше натоварен с цяла торба кифли — все още вдигаха пара. Фермин се загледа след него, клатейки глава, докато приятелят ми се изгуби в здрача. Остави кифлите на тезгяха и ми предложи една крем-пита, току-що извадена от фурната. Отказах. Не бях в състояние да преглътна даже таблетка аспирин.

— Ще му мине, Даниел, ще видите. Тия неща са съвсем нормални между приятели.

— Не зная — промълвих аз.