Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (4)

3

През онзи обвит в мъгли и ситен дъждец следобед Клара Барсело ми открадна сърцето, диханието и съня. В убежището на омайните светлини и сенки на „Атенео“ ръцете й изписаха по кожата ми едно проклятие, което щеше да ме преследва години наред. Докато я съзерцавах запленен, племенницата на книжаря ми разказа своята история и обясни как се е запознала — и тя като мен случайно — с творбите на Жулиан Каракс. Случката станала в едно провансалско село. Баща й, виден адвокат, свързан с кабинета на президента Компанис^[1], проявил далновидност и когато избухнала Гражданската война, изпратил дъщеря си и съпругата си да живеят при сестра му отвъд границата. Намерили се и люде, според които това било престараване; в Барселона, твърдели те, нищо нямало да се случи, защото в Испания, люлка и връх на християнската цивилизация, зверствата били дело на анархистите, а те, със своите велосипеди и кърпени чорапи, не биха могли да стигнат твърде далеч. Народите никога не се поглеждат в огледалото, все повтарял бащата на Клара, най-малко пък когато са си наумили да воюват. Адвокатът умеел добре да тълкува историята и знаел, че бъдещето се чете по-ясно, ако се взираш в улиците, фабриките и казармите, а не в сутрешната преса. Месеци наред пишел на семейството си всяка седмица. Отначало го правел от кантората на улица „Дипутасион“, после — без да посочва адреса си, а накрая — скришом от една килия в крепостта Монжуик, където, подобно на мнозина други, не бил видян да влиза и откъдето никога вече не излязъл.

Майката на Клара четяла писмата му на глас, като безуспешно сподавяла плача си и прескачала онези пасажи, които дъщеря й интуитивно отгатвала, без да има нужда да ги чуе. Късно през нощта Клара уговаряла братовчедка си Клодет да й прочете отново бащините писма, този път без пропуски. Така четяла Клара — с взети назаем очи. Никога не я видели да пролее сълза, нито когато кореспонденцията от адвоката секнала, нито когато известията от войната дали повод да се мисли най-лошото.

— Баща ми от самото начало знаеше какво ще стане — обясни Клара. — Остана редом със своите другари, защото смяташе, че това е негов дълг. Погуби го верността му към хора, които го предадоха, щом удари часът им. Никога не се доверявай на когото и да било, Даниел, особено на хора, на които се възхищаваш. Тъкмо от тях ще получиш най-коварните удари.

Клара изрече тези думи с твърдост, която сякаш бе плод на години, прекарани в тайни и сенки. Изгубих се в порцелановия й поглед, в тези очи без сълзи и лъжи, слушайки я да говори за неща, които тогава още не разбирах. Клара описваше хора, места и вещи, които никога не бе виждала със собствените си очи, така детайлно и точно, сякаш бе майстор от фламандската школа. Тя се изразяваше с езика на материите и ехото, с багрите на гласовете, с ритъма на стъпките. Разказа ми, че през годините на изгнаничеството във Франция тя и братовчедка й Клодет имали общ настойник и частен учител — едно петдесетгодишно пиянде със слава на литератор, който се перчел, че може да рецитира Вергилиевата „Енеида“ на латински без никакъв акцент. Двете ученички му лепнали прякора „мосю Рокфор“ заради специфичния аромат, лъхащ от него въпреки римските бани с одеколон и парфюм, с които щедро обливал своята раблезианска особа. Мосю Рокфор, ако и да имал някои забележителни особености (най-вече едно непоколебимо и войнствено убеждение, че надениците и в частност кървавиците, които Клара и майка й получавали от роднините си в Испания, били чудодейно средство против лошото кръвообращение и подаграта), бил човек с изтънчени вкусове. Още от младежките си години имал навика да пътува до Париж веднъж месечно, за да обогати културното си наследство с последните литературни новости, да посети музеите и — според мълвата — да прекара една безгрижна нощ в обятията на някаква нимфетка, която бил кръстил мадам Бовари, при все че се казвала Ортанс и имала известно предразположение към окосмяване на лицето. По време на тези културни походи мосю Рокфор често се отбивал до една будка за антикварни книги, разположена точно пред Нотр Дам, и именно там, в един следобед през 1929 г., случайно се натъкнал на роман от неизвестен автор — някой си Жулиан Каракс. Винаги открит към новото, мосю Рокфор си купил книгата, най-вече защото заглавието събудило любопитството му, пък и бил свикнал да чете нещо леко във влака на връщане. Романът бил озаглавен „Червената къща“ и на задната му корица се виждало неясно изображение на самия автор, може би фотография или скица с въглен. Според кратката биографична справка Жулиан Каракс бил младеж на двайсет и седем, роден заедно с новия век в Барселона; понастоящем живеел в Париж, пишел на френски и упражнявал професията на пианист в един нощен локал. Текстът на обложката, написан в помпозния, овехтял стил на онази епоха, оповестявал, че това е първата творба на едно поразително смело перо, многолик и забележителен талант, бъдеща надежда за европейската литература без паралел в света на живите. Въпреки тези тържествени уверения обзорът, изложен по-нататък, загатвал, че историята съдържа смътно зловещи и мелодраматични елементи, което в очите на мосю Рокфор винаги било предимство, защото след класиците най-много му допадали криминалните и креватни сюжети.

„Червената къща“ разказвала мъчителния живот на един загадъчен индивид, който влизал с взлом в музеи и магазини за детски играчки, за да краде кукли и марионетки, на които впоследствие изваждал очите и ги отнасял в жилището си, призрачна изоставена оранжерия на брега на Сена. Когато една нощ нахълтал в разкошно жилище на Авеню Фоа, за да задигне частната колекция от марионетки на някакъв магнат, забогатял с нечисти средства по време на индустриалната революция, неговата дъщеря — госпожица от доброто парижко общество, много начетена и изтънчена млада жена — се влюбила в крадеца. В хода на този заплетен романс, изпъстрен със страховити инциденти в здрачна обстановка, героинята разбулила мистерията, заставяща загадъчния герой (който, естествено, никога не издал името си) да ослепява куклите, а редом с това открила една страшна тайна за собствения си баща и неговата колекция от порцеланови фигури. Неизбежната развръзка била достойна за внушителна готическа трагедия.

Мосю Рокфор сам имал литературни претенции и бил горд притежател на обширна колекция от писма, подписани от всички парижки издатели, отхвърлящи томовете с поезия и проза, които им изпращал неуморно. Благодарение на това установил, че романът е публикуван от второразредно издателство, известно с книги за готварско изкуство, шев и кройка и други занимания за домакини. Собственикът на будката за антикварни книги му разказал, че романът бил отпечатан с трудности и едвам се сдобил с чифт кратки рецензии в два провинциални ежедневника, точно до страницата с некролозите. В няколко реда критиците изравнявали със земята начинаещия автор Каракс и му препоръчвали да не изоставя работата си като пианист, защото било очевидно, че на литературното поприще няма да улучи вярната нота. Мосю Рокфор, чието сърце и джоб лесно откликвали на загубени каузи, решил да се раздели с половин франк и така се сдобил с романа на незнайния Каракс и с едно изящно издание на великия майстор Гюстав Флобер, за чийто непризнат наследник се смятал.

Влакът за Лион бил претъпкан й мосю Рокфор нямал друг избор, освен да сподели купето си от втора класа с две монахини, които не спрели да му хвърлят неодобрителни погледи и да мърморят под нос, още щом отминали гара Аустерлиц. Подложен на такъв щателен оглед, учителят предпочел да измъкне онзи роман от чантата си и да се барикадира зад страниците му. Каква била изненадата му, когато след стотици километри открил, че напълно е забравил за сестрите, за клатушкането на влака и за пейзажа, плъзгащ се зад прозорците като някакъв лош сън на братята Люмиер. Цяла нощ чел, безразличен към хъркането на монахините и към гарите, пробягващи в мъглата. Когато призори обърнал последната страница, мосю Рокфор установил, че очите му са се налели със сълзи, а сърцето му е отровено от завист и почуда.

Същия понеделник мосю Рокфор се обадил на парижкото издателство, за да получи информация за въпросния Жулиан Каракс. Благодарение на упоритата му настойчивост някаква телефонистка с астматичен тон и жлъчно настроение най-сетне му отговорила, че господин Каракс няма известен адрес и при всички случаи вече не е в договорни отношения с това издателство. От деня на публикуването на романа „Червената къща“, добавила тя, били продадени точно седемдесет и седем бройки, повечето от които вероятно закупени от леконравните госпожици и другите редовни клиенти на локала, където авторът ронел ноктюрни и полонези срещу дребни грошове. Останалите екземпляри били върнати и претопени в хартиена маса за отпечатване на требници, актове за глоба и лотарийни билети. Окаяната съдба на загадъчния автор напълно спечелила симпатиите на мосю Рокфор. През следващите десет години при всяко от своите посещения в Париж той обикалял антикварните книжарници в търсене на други произведения от Жулиан Каракс. Така и не намерил нито едно. Почти никой не бил чувал за автора, а онези, на които името все пак им говорело нещо, знаели твърде малко. Някои твърдели, че е отпечатал още няколко книги, винаги в треторазредни издателства и със смехотворни тиражи. Било невъзможно да се намерят тези книги, ако действително съществували. Един книжар казал, че в ръцете му веднъж попаднал екземпляр от някакъв роман на Жулиан Каракс, озаглавен „Човекът, който ограбваше катедрали“, но това било преди много време и вече не бил съвсем сигурен. В края на 1935 г. мосю Рокфор получил известие, че едно малко парижко издателство е публикувало нов роман на Каракс — „Сянката на вятъра“. Писал на издателството, за да се сдобие с няколко екземпляра. Никой не му отговорил. На следващата година, през пролетта на ’36-та, старият му приятел от будката за книги на южния бряг на Сена го попитал дали все още се интересува от Каракс. Мосю Рокфор го уверил, че никога не се предава. Това вече било въпрос на инат: ако цял свят упорствал да погребе Каракс в забвение, на него пък и през ум не му минавало да тръгне в общото русло. Тогава неговият приятел му съобщил, че няколко седмици по-рано се разнесъл един слух за Каракс. Изглежда, че най-сетне му потръгнало. Щял да се ожени за една дама с добро обществено положение, а и след няколкогодишно мълчание бил публикувал нов роман, който за пръв път получил положителна рецензия в „Льо Монд“. Ала точно когато изглеждало, че в платната му най-сетне е задухал попътен вятър, обяснил книжарят, Каракс се оказал въвлечен в някакъв дуел в гробището Пер Лашез. Обстоятелствата около това произшествие останали неизяснени. Знаело се само, че дуелът се състоял призори в същия ден, когато трябвало да се сключи бракът, и че Каракс така и не се явил в църквата.

Нароили се мнения, задоволяващи всички вкусове: според някои загинал в дуела и трупът му бил изоставен в безименен гроб; други, по-оптимистично настроени, предпочели да вярват, че поради някаква мътна афера Каракс е бил принуден да зареже годеницата си пред олтара и да бяга от Париж, за да се върне в Барселона. Анонимният гроб не бил намерен и не след дълго се разнесъл друг слух: Жулиан Каракс, преследван от несполуки, се споминал в родния си град в крайна мизерия. Момичетата от бордея, където свирел на пиано, събрали пари, за да му устроят прилично погребение. Когато преведената сума пристигнала, покойникът вече бил погребан в един общ гроб, заедно с труповете на просяци и безименни люде, открити да се носят по водите на пристанището или умрели от студ на стълбите на метрото.

Мосю Рокфор обаче не забравил Каракс, па макар и само от желание да се противопоставя на общата тенденция. Единайсет години след като открил „Червената къща“, решил да заеме романа на своите две ученички с надеждата, че тази необикновена книга може би ще породи у тях навика да четат. По онова време Клара и Клодет били петнайсетгодишни хлапачки с вени, бушуващи от хормони, и сума народ им намигал от прозорците на учебния кабинет. Въпреки усилията на своя настойник дотогава проявявали пълно безразличие към чара на класиците, Езоповите басни или безсмъртните стихове на Данте Алигиери. В страха си, че майката на Клара ще анулира договора му, щом открие, че резултатът от неговата преподавателска дейност са две невежи и вятърничави момичета, мосю Рокфор им дал романа на Каракс, представяйки го като любовна история от ония, дето пускат реки от сълзи — което донякъде било вярно.