Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (34)

33

Густаво Барсело умееше да изслушва по начин, който бе едновременно съзерцателен и соломоновски — досущ като лекар или папски нунций. Гледаше ме с ръце, събрани под брадичката като за молитва, облакътен на бюрото си, почти без да мига. От време на време кимаше, сякаш откриваше болестни симптоми или недостатъци в потока на моя разказ и съставяше собствена диагноза на фактите, които му поднасях на тепсия. При всяка моя пауза книжарят повдигаше вежди въпросително и ми даваше знак с дясната си ръка да продължа да разплитам обърканата си история, която очевидно го забавляваше безгранично. На моменти вдигаше ръка и си нахвърляше бележки, или пък се взираше някъде в безкрая, сякаш искаше да обмисли изводите от моя разказ. Най-често обаче се облизваше със сардонична усмивка, която аз неизбежно приписвах или на моята наивност, или на безмозъчните ми догадки.

— Чуйте, ако смятате, че това са глупости, веднага млъквам.

— Напротив. Глупците говорят, страхливците мълчат, а мъдрите люде слушат.

— Кой го е казал? Сенека?

— Не. Господин Браулио Реколонс, който държи колбасница на улица „Авиньон“ и има пословична дарба както да прави наденици, така и да съчинява находчиви афоризми. Продължавай, ако обичаш. Тъкмо говореше за онова изобретателно момиче…

— Беа. Това си е моя работа и няма нищо общо с всичко останало.

Барсело се засмя под мустак. Канех се да продължа разказа за моите перипетии, когато доктор Солдевила се подаде през вратата на кабинета. Изглеждаше уморен и останал без дъх.

— Извинете, вече си тръгвам. Пациентът е добре и — по липса на по-добър израз — пълен с енергия. Този кавалер ще надживее всички ни. Даже твърди, че седативите са го ударили в главата и все едно се е надрусал. Отказва да почива и настоява да говори с господин Даниел за неща, които не пожела да ми обясни, твърдейки, че не вярва в хипократовата — или, както я нарече, хипокритова клетва.

— Веднага ще отидем да го видим. Извинете, моля ви, бедния Фермин. Тези думи сигурно са последица от травмата.

— Възможно е, но не бих отхвърлил и безсрамието, защото не спира да щипе сестрата по задника и да рецитира римувани куплети във възхвала на стегнатите й и изваяни бедра.

Изпратихме до вратата доктора и неговата медицинска сестра и сърдечно им благодарихме за добре свършената работа. Когато влязохме в спалнята, установихме, че Бернарда въпреки всичко е пренебрегнала нарежданията на Барсело и е легнала в кревата до Фермин, където уплахата, брендито и умората най-сетне бяха успели да я приспят. Целият в бинтове, пластири и презраменни превръзки, Фермин я държеше нежно и я галеше по косата. От израненото лице, което беше мъка да гледаш, се подаваха огромният, невредим нос, две уши като усилвателни антени и очите на обезсърчена мишка. Затова пък беззъбата усмивка през разцепените устни беше триумфална и той ни посрещна, вдигнал дясната си ръка в знака на победата.

— Как се чувствате, Фермин? — попитах аз.

— С двайсет години по-млад — отвърна той тихо, за да не събуди Бернарда.

— Не ми ги разправяйте тия, че на нищо не приличате, Фермин. Как ме уплашихте само! Сигурен ли сте, че сте добре? Не ви ли се върти главата? Не чувате ли гласове?

— А, сега, като го споменахте, на моменти като че ли чувам едно дисхармонично и нестройно ромолене, сякаш макак се опитва да свири на пиано.

Барсело се намръщи. В далечината Клара продължаваше да дрънка на пианото.

— Не се тревожете, Даниел. Ял съм и по-лош пердах. Тоя Фумеро не шамар, ами и копче не може да зашие.

— Значи онзи, който ви е сменил физиономията, е не друг, а самият инспектор Фумеро — рече Барсело. — Виждам, че вие двамата се движите в най-висшите кръгове.

— До тази част на историята още не бях стигнал — обадих се аз.

Фермин ми хвърли разтревожен поглед.

— Спокойно, Фермин. Даниел тъкмо се е заел да ме посвети в тая пиеска, в която и двамата участвате. Трябва да призная, че работата е прелюбопитна. Ами вие, Фермин, как сте с изповедите? Предупреждавам ви, че съм бил две години в семинарията.

— Две ли? Аз бих ви дал поне три, дон Густаво.

— С времето всичко се губи. Например чувството за срам — да започнем най-напред с него. За пръв път сте дошли в дома ми и вече се озовахте в леглото с прислужницата.

— Погледнете я само, горкичката, моето ангелче. Да знаете, че намеренията ми са почтени, дон Густаво.

— Вашите намерения са си ваша работа — и на Бернарда, че вече хич не е малка. А сега да си дойдем на думата. В каква каша сте се забъркали с Даниел?

— Даниел, какво му разказахте?

— Стигнахме до второ действие: влиза la femme fatale^[1] — уточни Барсело.

— Нурия Монфорт ли? — попита Фермин.

Барсело чак премлясна от удоволствие.

— Ама да не би да има и друга? Че това прилича на „Отвличане от сарая“.

— Моля ви да говорите по-тихо, че годеницата ми е тук.

— Бъдете спокоен, годеницата ви има във вените си половин бутилка бренди „Лепанто“. Няма да се събуди и от топовни гърмежи. Хайде, кажете на Даниел да ми разправи и останалото. Три глави мислят по-добре от две, особено ако третата е моята.

Фермин направи опит да свие рамене изпод бинтовете и раменните превръзки.

— Аз нямам нищо против, Даниел. Вие решавате.

Примирен с мисълта да взема на борда и дон Густаво Барсело, продължих разказа си до момента, в който Фумеро и неговите хора ни бяха изненадали на улица „Монкада“ преди няколко часа. Когато историята свърши, Барсело стана и закрачи из стаята в размисъл. Фермин и аз го наблюдавахме предпазливо. Бернарда похъркваше като теленце.

— Душичка — шепнеше Фермин прехласнат.

— Няколко неща привлякоха вниманието ми — рече най-сетне книжарят. — Очевидно инспектор Фумеро е затънал до шия в тази работа, макар че как и защо — това вече са неща, които ми убягват. От една страна, имаме тази жена…

— Нурия Монфорт.

— После имаме и темата за връщането на Жулиан Каракс в Барселона и убийството му някъде из улиците на града — и то след престой от един месец, през който никой не е знаел нищо за него. Очевидно жената лъже на поразия — даже и за времето.

— Ама и аз това разправям от самото начало — рече Фермин. — Само че някои от нас са пълни с младежка жар и имат слаба преценка на ситуацията.

— Я кой го казва: Сан Хуан де ла Крус^[2].

— Достатъчно. Хайде да успокоим топката и да се придържаме към фактите. Едно нещо в разказа на Даниел ми се видя много странно, дори по-странно от останалото. Имам предвид не мелодраматизма на целия сюжет, а един основен и на пръв поглед банален детайл — добави Барсело.

— Хайде, смайте ни, Дон Густаво.

— Ето за какво става дума: отказът на бащата на Каракс да идентифицира трупа на Жулиан, твърдейки, че няма син. Това ми се струва твърде необичайно. Почти противоестествено. Никой баща на тоя свят не би сторил такова нещо. Няма значение, че може и да са се мразили. Характерно за смъртта е, че тя буди сантименталност у всекиго. Изправени пред един ковчег, ние виждаме само доброто или онова, което искаме да видим.

— Какъв велик цитат, дон Густаво — вметна Фермин. — Ще имате ли нещо против да го прибавя към моя репертоар?

— Винаги има изключения — възразих аз. — От това, което знаем, се вижда, че господин Фортуни е бил доста особен.

— Всичко, което знаем за него, са клюки от трета ръка — рече Барсело. — Когато всички се мъчат да изкарат някого чудовище, възможностите са две: или той е светец, или те премълчават част от историята.

— На вас шапкарят май ви е допаднал просто защото е рогоносец — рече Фермин.

— С цялото ми уважение към професията, когато описанието на един негодяй се базира основно на твърденията на портиерката, първият ми импулс е да не го приемам на вяра.

— Но по тази логика излиза, че не можем да бъдем сигурни в нищо. С портиерки или без, всичко, което знаем, е, както казвате, от трета ръка, или даже от четвърта.

— Не се доверявай на онзи, който се доверява на всички — заяви Барсело.

— Тая вечер сте в разгара си, дон Густаво — похвали го Фермин. — Как щедро леете бисери на мъдростта! Де да имах и аз вашата кристална интуиция.

— Единственото кристално ясно нещо в цялата работа е, че вие двамата имате нужда от помощта ми — в стратегическо и навярно във финансово отношение, — ако искате да разрешите този ребус, преди инспектор Фумеро да ви е запазил апартамент в затвора „Сан Себас“. Фермин, да приема ли, че сте с мен?

— Аз изпълнявам нарежданията на Даниел. Ако той нареди, готов съм да играя ролята даже на младенеца Иисус.

— Даниел, какво казваш ти?

— От вас двамата не мога да взема думата. Какво предлагате, дон Густаво?

— Планът ми е следният: щом Фермин се възстанови, ти, Даниел, ще се отбиеш уж между другото у госпожа Нурия Монфорт и ще сложиш картите на масата. Нека да разбере, че си наясно с нейните лъжи и с това, че крие нещо — голямо или малко, тепърва ще се види.

— Защо? — попитах аз.

— За да видим как ще реагира. Естествено, тя нищо няма да ти каже — или пак ще те излъже. Важното е да забием бандерилята^[3] — простете за бикоборското сравнение — и да видим накъде ще ни поведе бикът, тоест в случая — юницата. Тук на сцената влизате вие, Фермин. Докато Даниел действа, вие дискретно ще наблюдавате заподозряната и ще чакате да лапне въдицата. Направи ли го, последвайте я.

— Но вие приемате, че тя ще отиде някъде — протестирах аз.

— О, маловерецо! Ще го направи, разбира се. Рано или късно. И нещо ми подсказва, че в тоя случай ще е по-скоро рано, отколкото късно. Това е основата на женската психология.

— А междувременно какво смятате да правите вие, доктор Фройд? — попитах аз.

— Това си е моя работа. Когато му дойде времето, ще разбереш и ще ми благодариш.

Потърсих подкрепа в погледа на Фермин, но бедният човек полека бе заспал, прегръщайки Бернарда, докато Барсело развиваше триумфалния си план. Главата на Фермин се бе килнала на една страна и от ъгълчето на блажената му усмивка върху гърдите му се точеха лиги. Бернарда хъркаше гръмко.

— Дано този да излезе свестен — промърмори Барсело.

— Фермин е прекрасен човек — уверих го аз.

— Сигурно, защото не ми се вярва да я е покорил с вида си. Хайде, да вървим.

Загасихме лампата и тихичко излязохме от стаята, като затворихме вратата и оставихме двете влюбени гугутки в ръцете на съня. Стори ми се, че първите лъчи на зората проблясват в прозорците на галерията в дъното на коридора.

— Ами ако ви кажа „не“? — тихо рекох аз. — Ами ако ви кажа да забравите всичко това?

Барсело се усмихна.

— Късно е вече, Даниел. Трябваше да ми продадеш онази книга още преди години, когато имаше такава възможност.

Прибрах се у дома на зазоряване, влачейки се из влажните, обагрени в алено улици с нелепия, взет назаем костюм и с чувството за крушение от една безкрайна нощ. Заварих баща си заспал в неговото кресло в трапезарията, с метнато на коленете одеяло и с любимата му книга, отворена в скута — екземпляр от „Кандид“ на Волтер, който той препрочиташе по няколко пъти всяка година; това бяха редките случаи, когато го чувах да се смее от сърце. Наблюдавах го мълчаливо. Побелялата му коса редееше, а кожата на лицето му бе започнала да се отпуска около скулите. Гледах този човек, когото някога си бях представял силен, почти непобедим, а сега го виждах крехък, сразен, без сам да го знае. Може би и двамата бяхме сразени. Наведох се, за да го завия с това одеяло, което той от години обещаваше да даде за благотворителност, и го целунах по челото, сякаш с този жест исках да го предпазя от невидимите нишки, които го отдалечаваха от мен, от тясното апартаментче и от моите спомени. Сякаш вярвах, че с тази целувка мога да измамя времето и да го убедя да ни отмине, да се върне някой друг ден, някои друг живот.