Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (45)

44

Нощта се спускаше, когато стигнах Пласа де Сан Фелипе Нери. Пейката, на която бях зърнал Нурия Монфорт за пръв път, лежеше под една улична лампа, празна; джобни ножчета бяха татуирали върху нея имената на влюбени, обиди и обещания. Вдигнах поглед към прозорците на Нурия Монфорт на третия етаж и забелязах трепкаща бакърена светлинка. Пламъкът на свещ.

Влязох в пещерата на тъмното фоайе и пипнешком се качих по стълбите. Ръцете ми трепереха, когато стигнах площадката на третия етаж. Острие от червеникава светлина се очертаваше под рамката на открехнатата врата. Сложих ръка на бравата и останах така, неподвижен, като се ослушвах. Стори ми се, че чувам шепот, пресеклив глас, който идваше отвътре. За миг си помислих, че ако отворя вратата, ще я заваря да ме чака от другата страна, седнала да пуши до балкона с подвити нозе и гръб до стената, закотвена на същото място, на което я бях оставил. Внимателно, страхувайки се, че може да я обезпокоя, отворих вратата и влязох в апартамента. Пердетата на балкона се поклащаха под бриза. Една фигура седеше до прозореца с лице срещу светлината, неподвижна, със запалена свещ в ръце. По кожата й се плъзна перла, блестяща като прясна смола, сетне капна в скута. Исаак Монфорт се обърна с лице, набраздено от сълзи.

— Не ви видях днес на погребението — казах аз.

Той мълчаливо поклати глава, като бършеше очите си с опакото на ревера.

— Нурия не беше там — промълви след малко. — Мъртвите никога не присъстват на собственото си погребение.

Огледа се наоколо, сякаш да ми подскаже, че дъщеря му е в същата тази стая, че седи до нас в полумрака и ни слуша.

— Знаете ли, че никога досега не съм влизал в тази къща? — попита той. — Винаги, когато се виждахме, Нурия идваше при мен. „Така е по-лесно за вас, татко“ — казваше ми тя. „Защо да се качвате по стълби?“ Все й повтарях: „Добре, щом не ме каниш, няма да идвам“, а тя ми отговаряше: „Вас не е нужно да ви каня, татко, канят се само непознати. Вие може да дойдете когато пожелаете.“ За повече от петнайсет години не дойдох да я видя нито веднъж. Все й казвах, че си е избрала лош квартал. Светлината не стига. Сградата е стара. Тя само кимаше. Както когато й казвах, че си е избрала лош живот. Бъдеще без изгледи. Съпруг без работа или занятие. Странно как съдим другите, без да си даваме сметка докъде стига презрението ни — докато не изгубим любимите същества, докато не ни ги отнемат. Отнемат ни ги, защото никога не са ни принадлежали…

Гласът на стареца, оголен от обичайната си ирония, току пресекваше и сякаш бе остарял като очите му.

— Нурия много ви обичаше, Исаак. Не бива дори за миг да се съмнявате в това. Зная, че и тя се чувстваше обичана от вас — импровизирах аз.

Старият Исаак отново поклати глава. Усмихваше се, но сълзите му все така капеха безмълвно.

— Може би ме е обичала посвоему, както и аз нея. Само че не се познавахме. Навярно защото аз никога не й позволих да ме опознае, нито пък сам направих някаква крачка, за да я опозная. Прекарахме живота си като чужди хора, които се виждат всеки ден и се поздравяват от учтивост. И си мисля, че може би е умряла, без да ми прости.

— Исаак, уверявам ви…

— Даниел, вие сте млад и доста се стараете, но макар че съм пил и дори не зная какво говоря, още не сте се научили да лъжете достатъчно добре, за да заблудите един старец със сърце, разядено от мъка.

Сведох поглед.

— Полицията казва, че човекът, който я е убил, е ваш приятел — подхвърли Исаак.

— Полицията лъже.

Исаак кимна.

— Зная.

— Уверявам ви…

— Няма нужда, Даниел. Зная, че казвате истината — рече той и извади един плик от джоба на палтото си.

— Следобеда, преди да умре, Нурия дойде да ме види, както правеше преди години. Спомням си, че често отивахме да хапнем в едно кафене на улица „Гуардия“, в което я водех като дете. Винаги разговаряхме за книги, за стари книги. Понякога тя ми разказваше разни неща за работата си — дреболии, каквито човек би разправил на някой непознат в автобуса… Веднъж ми каза, че съжалява, задето се е оказала разочарование за мен. Попитах я откъде е измъкнала тази нелепа мисъл. „От очите ви, татко, от вашите очи“ — рече ми. Дори веднъж не ми мина през ум, че аз може би съм се оказал още по-голямо разочарование за нея. Понякога си въобразяваме, че хората са като лотарийни билети, че са тук, за да сбъднат абсурдните ни мечти.

— Исаак, с цялото ми уважение ще кажа, че сте се напили като казак и не знаете какво говорите.

— Виното превръща мъдреца в глупак, а глупака в мъдрец. Зная достатъчно, за да проумея, че собствената ми дъщеря никога не ми се е доверявала. Във вас имаше по-голямо доверие, Даниел, а ви бе виждала само няколко пъти.

— Уверявам ви, че грешите.

— Последния следобед, когато се видяхме, тя ми донесе този плик. Беше много неспокойна, тревожеше се за нещо, което не пожела да сподели. Помоли ме да пазя плика и ако нещо се случи, да ви го предам.

— Ако нещо се случи?

— Това бяха думите й. Стори ми се толкова разстроена, че й предложих да отидем заедно в полицията. Казах й, че какъвто и да е проблемът, ще намерим разрешение. Отвърна ми, че полицията е последното място, където би могла да потърси помощ. Помолих я да ми обясни за какво става дума, но тя каза, че трябва да си върви и ме накара да й обещая, че ще ви връча този плик, ако не дойде да си го вземе до няколко дена. Помоли ме да не го отварям.

Исаак ми подаде плика. Беше отворен.

— Излъгах я, както винаги — рече той.

Разгледах плика. Съдържаше куп изписани на ръка листове.

— Прочетохте ли ги? — попитах.

Старецът бавно кимна.

— Какво пише в тях?

Той погледна нагоре. Устните му трепереха. Изглеждаше ми сто години по-стар от последния път, когато го бях видял.

— Това е историята, която търсехте, Даниел. Историята на една жена, която никога не съм познавал, макар че носеше моето име и моята кръв. Сега това ви принадлежи.

Пъхнах плика в джоба на палтото си.

— А сега ще ви помоля да ме оставите тук, насаме с нея, ако нямате нищо против. Преди малко, докато четях тези страници, ми се стори, че сякаш я виждам отново. Колкото и да се напрягам, спомням си я само такава, каквато беше като дете. Знаете ли, като малка беше много мълчалива. Наблюдаваше всичко, замислена, и никога не се усмихваше. От всичко най-много обичаше приказки. Вечно ме молеше да й чета приказки и едва ли има друго дете, което толкова рано да се е научило да чете. Казваше, че иска да стане писателка и да пише енциклопедии и трактати по история и философия. Майка й разправяше, че аз съм виновен за всичко това. Според нея Нурия ме обожавала и понеже мислела, че баща й обича само книгите, искала да пише книги, за да накара баща си да я обича.

— Исаак, не мисля, че е добра идея да останете сам тази нощ. Защо не дойдете с мен? Ще пренощувате у дома, тъкмо ще правите компания на баща ми.

Исаак отново поклати глава.

— Имам си работа, Даниел. Приберете се у вас и прочетете тези страници. Те са ваши.

Старецът отклони поглед и аз тръгнах към вратата. Вече бях на прага, когато гласът на Исаак ме повика почти шепнешком.

— Даниел?

— Да?

— Пазете се много.

Когато излязох на улицата, мракът сякаш пълзеше по паважа, следвайки ме по петите. Ускорих крачка и не забавих ритъм, докато не стигнах до апартамента на „Санта Ана“. Когато влязох вкъщи, заварих баща ми, подслонил се в своето кресло с отворена книга в скута. Беше албум с фотографии. Щом ме видя, се понадигна и лицето му светна от облекчение.

— Вече се тревожех за теб — рече той. — Как беше погребението?

Свих рамене и баща ми кимна сериозно, за да покаже, че темата е приключена.

— Приготвил съм ти нещо за вечеря. Ако искаш, ще го претопля и…

— Благодаря, не съм гладен. Вече хапнах нещичко.

Погледна ме в очите и кимна отново. Обърна се и взе да прибира чиниите, които бе сложил на масата. Тогава, без сам да зная защо, отидох до него и го прегърнах. Усетих как баща ми, изненадан, ме прегърна на свой ред.

— Даниел, добре ли си?

Здраво го притиснах в обятията си.

— Обичам те — тихо казах аз.

Камбаните на катедралата биеха, когато зачетох ръкописа на Нурия Монфорт. Ситният й, четлив почерк ми напомни нейното безупречно подредено бюро. Сякаш бе искала да намери в тези думи покоя и сигурността, които животът не бе пожелал да й даде.