Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (33)

32

Онази нощ се върнах в апартамента на Пласа Реал, в който преди години се бях заклел повече да не стъпвам с крак. Двама редовни клиенти, които бяха наблюдавали побоя от прага на кръчмата „Шампаньет“, предложиха да ми помогнат да заведа Фермин до една стоянка за таксита на улица „Принсеса“, докато един келнер се обади на номера, който му дадох, за да предупреди за пристигането ни. Пътуването с таксито ми се стори безкрайно. Фермин бе изгубил съзнание още преди да потеглим. Аз го държах в прегръдките си, като го притисках до гърдите си и се опитвах да го стопля.

Усещах как дрехите ми се пропиват от хладката му кръв. Шепнех в ухото му, че почти сме пристигнали, че всичко ще бъде наред.

Гласът ми трепереше. Шофьорът току поглеждаше крадешком към мен от огледалото.

— Хей, не искам неприятности, чувате ли? Ако тоя тук умре, ще трябва да слезете.

— Просто млъкнете и карайте по-бързо.

Когато стигнахме до улица „Фернандо“, Густаво Барсело и Бернарда вече ни чакаха на входа на сградата заедно с доктор Солдевила. Щом ни видя целите покрити с кръв и кал, Бернарда се разпищя в пристъп на паника. Докторът бързо премери пулса на Фермин и ни увери, че пациентът още е жив. Четиримата с общи усилия качихме Фермин по стълбите и го отнесохме в стаята на Бернарда, където една медицинска сестра, дошла заедно с доктора, приготвяше всичко необходимо. Щом пациентът бе положен на леглото, сестрата започна да го съблича. Доктор Солдевила настоя всички да напуснем стаята и да ги оставим да си вършат работата. Той ни затвори вратата под носа с лаконичната реплика: „Ще оживее.“

В коридора Бернарда ридаеше безутешно, стенейки, че за пръв път в живота си е срещнала добър човек, а ето че Бог идва и най-грубо го изтръгва от нея. Дон Густаво Барсело я взе в обятията си и я заведе в кухнята, където се зае да я налива с бренди, докато клетницата вече едва се държеше на крака. Щом думите на прислужницата започнаха да стават неразбираеми, книжарят наля чаша и за себе си и я пресуши на един дъх.

— Съжалявам. Не знаех къде да отида… — подхванах аз.

— Всичко е наред. Добре си направил. Солдевила е най-добрият травматолог в Барселона — рече той, без да се обръща конкретно към някого.

— Благодаря — смънках аз.

Барсело въздъхна и ми наля солидна доза бренди във водна чаша. Отклоних предложението и течността премина в ръцете на Бернарда, между чиито устни изчезна като по чудо.

— Бъди така добър да си вземеш един душ и да облечеш някакви чисти дрехи — каза Барсело. — Ако се прибереш вкъщи в тоя вид, баща ти ще получи инфаркт.

— Няма нужда… добре съм — отвърнах.

— Ами тогава престани да трепериш. Хайде, можеш да използваш моята баня, че там има бойлер. Знаеш къде е. Аз през това време ще се обадя на баща ти и ще му кажа… е, понятие си нямам какво да му кажа. Ще измисля нещо.

Кимнах.

— Това все още е твой дом, Даниел — рече Барсело, докато се отдалечавах по коридора. — Липсваше ни.

Намерих банята на Густаво Барсело, но не и ключа за осветлението. Като размислих, видя ми се даже по-добре да се изкъпя на тъмно. Свалих мръсните си, пропити с кръв и кал дрехи и се вмъкнах в царската вана на Густаво Барсело. Перлена мъгла се процеждаше през прозорчето, което гледаше към вътрешния двор на сградата; все пак имаше достатъчно светлина, за да различа очертанията на помещението и играта на емайлираните плочки по пода и стените. Водата шуртеше вряла и с такова налягане, че — в сравнение със скромните условия в нашата баня на улица „Санта Ана“ — ми се видя достойна за някой от луксозните хотели, в които никога не бях стъпвал с крак. Няколко минути стоях под парообразните лъчи на душа, без да помръдна.

Ехото от ударите, валящи върху Фермин, все още кънтеше в ушите ми. Не можех да избия от главата си думите на Фумеро, нито пък лицето на онзи полицай, който ме бе държал — навярно за да ме предпази. След малко забелязах, че водата започва да изстива и предположих, че запасът в бойлера на моя гостоприемен домакин е на свършване. Когато изразходих и последната капка хладка вода, затворих кранчето. От кожата ми се вдигаше пара като нишки коприна. През завесата на душа зърнах една неподвижна фигура, застанала до вратата. Празните й очи блестяха като на котка.

— Спокойно можеш да излезеш, Даниел. Въпреки цялата си лошотия все още не мога да те видя.

— Здравей, Клара.

Тя протегна една чиста хавлиена кърпа към мен. Пресегнах се и я взех. Увих се с нея срамежливо като ученичка и дори в пълния с пара сумрак успях да видя как Клара се усмихваше, отгатвайки движенията ми.

— Не те чух да влизаш.

— Аз не се обадих. Защо взимаш душ на тъмно?

— Откъде знаеш, че лампата не е запалена?

— Електрическата крушка бръмчи — отвърна тя. — Така и не дойде да се сбогуваш.

Напротив, дойдох, помислих си аз, само че ти беше много заета. Думите обаче угаснаха на устните ми; тяхната злоба и горчилка изведнъж ми се видяха далечни и смешни.

— Зная. Прости ми.

Излязох изпод душа и застанах на рогозката. Ореолът от пара припламваше в сребристи точици и бледата светлина от прозорчето хвърляше бял воал върху лицето на Клара. Не беше се променила ни на йота. Четири години отсъствие не ми бяха помогнали.

— Гласът ти се е променил — рече тя. — И ти ли си се променил, Даниел?

— Все същият глупак съм, ако това искаш да знаеш.

И още по-страхлив отпреди, добавих мислено. Тя бе запазила онази сломена усмивка, която причиняваше болка даже в мрака. Протегна ръка и аз мигновено я разбрах, точно както през оня следобед преди осем години в библиотеката „Атенео“. Насочих ръката й към влажното си лице и усетих как пръстите й ме преоткриват, докато устните й оформяха безмълвни думи.

— Никога не съм искала да те нараня, Даниел. Прости ми.

Улових ръката й и я целунах в тъмното.

— Не, ти трябва да ми простиш.

Едва зародила се, мелодрамата бе разбита на пух и прах, когато на вратата се появи Бернарда и, макар да бе доста пияна, осъзна, че съм гол, мокър и държа ръката на Клара до устните си при загасена лампа.

— За Бога, млади ми господине Даниел, нямате ли срам? Иисусе, Богородице и свети Йосифе! Някои хора никога не си взимат поука…

Слисана, Бернарда побърза да бие отбой. Надявах се, че когато ефектът от брендито отслабне, споменът за видяното ще се изпари от съзнанието й като неясен сън. Клара отстъпи малко назад и ми подаде дрехите, които държеше под лявата си мишница.

— Чичо ми даде този костюм за теб. От младежките му години е. Казва, че страшно си пораснал и ще ти е по мярка. Сега ще те оставя, за да се облечеш. Не биваше да влизам, без да почукам.

Взех дрехите, които ми предложи, и се заех да облека бельото, което бе прохладно й миришеше на чисто, после бледорозовата памучна риза, чорапите, жилетката, панталоните и сакото. Огледалото показваше търговец, който продава стоки по домовете, само че без обичайната усмивка. Когато се върнах в кухнята, доктор Солдевила тъкмо бе излязъл от спалнята, за да информира събралите се за състоянието на Фермин.

— За момента най-лошото е минало — обяви той. — Няма повод за тревога. Тия работи винаги изглеждат по-сериозни, отколкото са всъщност. Приятелят ви има фрактура на лявата ръка, две счупени ребра, изгубил е три зъба и има множество натъртвания, порезни рани и контузии, но за щастие няма вътрешен кръвоизлив, нито симптоми за мозъчно увреждане. Сгънатите вестници, които пациентът е носел под дрехите си, за да го топлят и да му придават снажен вид, както той се изразява, са послужили като броня и са притъпили силата на ударите. Преди малко, когато дойде в съзнание, пациентът ме помоли да ви кажа, че се чувства като двайсетгодишен младеж и че иска сандвич с кървавица и пресен чесън, шоколадче и няколко лимонови сладкиша „Сугус“. По принцип не виждам проблем, макар че според мен за момента ще е по-добре да приема плодови сокове, кисело мляко и може би малко сварен ориз. Освен това, като доказателство за неговата жизненост и присъствие на духа, той ме помоли да ви предам, че докато сестра Ампарито му правеше няколко шева на крака, получи ерекция с размерите на айсберг.

— То това е, защото е мъж и половина — промълви Бернарда с извинителен тон.

— Кога ще можем да го видим? — попитах аз.

— Сега по-добре не. Може би призори. Малко почивка ще му дойде добре. Бих искал най-късно утре да го вземат в болница „Дел Мар“ за енцефалограма, просто за да сме спокойни, но според мен можем да бъдем сигурни, че господин Ромеро де Торес до няколко дни ще е като нов. Ако се съди по следите и белезите по тялото му, този човек се е измъквал и от по-тежки премеждия. Просто е роден, за да оцелява. Ако ви трябва копие от доклада, за да подадете оплакване в полицията…

— Няма да е нужно — прекъснах го аз.

— Младежо, предупреждавам ви, че това можеше да се окаже много сериозно. Трябва незабавно да съобщите в полицията.

Барсело ме наблюдаваше внимателно. Отвърнах на погледа му и той кимна.

— Не се тревожете, докторе, за тези неща ще има достатъчно време — каза Барсело. — Сега най-важното е да се уверим, че пациентът е добре. Аз лично ще имам грижата да докладвам за станалото още утре. Все пак дори и властите имат право на малко спокойствие и отдих през нощта.

Докторът явно не погледна с добро око на моето предложение да скрием инцидента от полицията, но когато разбра, че Барсело се нагърбва с тази задача, само сви рамене и се върна в спалнята, за да продължи с лечението. Веднага щом Солдевила изчезна зад вратата, Барсело ми даде знак да го последвам в кабинета му. Бернарда въздишаше на табуретката си, замаяна от брендито и от преживяната уплаха.

— Бернарда, поразшетайте се. Направете кафе. И да е по-силничко.

— Да, господине, ей сегичка.

Последвах Барсело до кабинета му — пещера, потънала в облаци тютюнев дим, които се виеха между колоните от книги и документи. До нас откъслечно достигаха дисонантните акорди от пианото на Клара. Уроците на маестро Нери очевидно не бяха принесли особена полза, поне що се отнася до музикалната област. Книжарят ми посочи един стол и се зае да пълни лулата си.

— Обадих се на баща ти и му казах, че Фермин е претърпял малък инцидент и че ти си го докарал тук.

— Хвана ли се на въдицата?

— Не мисля.

— Тъй.

Книжарят запали лулата си и се облегна на креслото зад бюрото си, наслаждавайки се на мефистофелския си вид. В другия край на апартамента Клара мъчеше Дебюси. Барсело подбели очи.

— Какво стана с учителя по музика? — попитах аз.

— Уволних го. Злоупотреба със служебното положение.

— Тъй.

— Сигурен ли си, че не са те отупали и тебе? Взел си да говориш предимно едносрично. Като малко момче беше по-приказлив.

Вратата на кабинета се отвори и Бернарда влезе, носейки поднос с две димящи чаши и захарница. Като видях несигурната й походка, се уплаших да не се озова в траекторията на дъжд от вряло кафе.

— Може ли да вляза? Господинът ще иска ли мъничко бренди в кафето?

— Струва ми се, че бутилката „Лепанто“ си е заслужила почивка за тази нощ, Бернарда. Вие също. Хайде, идете да поспите. Даниел и аз ще останем будни, ако потрябва нещо. И тъй като Фермин е във вашата спалня, можете да използвате моята.

— Ах, господине, дума да не става.

— Това е заповед. Хич не спорете. Искам да сте заспала до пет минути.

— Ама, господине…

— Бернарда, излагате на риск коледната си премия.

— Каквото вие кажете, господин Барсело. Само че ще спя върху кувертюрата, то се знае.

Барсело тържествено изчака Бернарда да се оттегли. После си сипа седем бучки захар и се зае да разбърква кафето си с лъжичката; съзирах котешката му усмивка сред тъмните облаци холандски тютюн.

— Както виждаш, ръководя тази къща с твърда ръка.

— Да, цял людоед сте, дон Густаво.

— А пък ти си станал много сладкодумен. Я ми кажи, Даниел, сега, когато никой не ни слуша — защо да не е добра идея да съобщим в полицията за станалото?

— Защото вече знаят.

— Да не би…?

Кимнах.

— В каква каша сте се забъркали вие двамата, ако не е твърде нахално да попитам?

Въздъхнах.

— Нещо, в което бих могъл да помогна?

Вдигнах поглед. Барсело ми се усмихваше без лукавство, свалил за малко ироничната си маска.

— Да не би тая работа случайно да има нещо общо с онази книга на Каракс, която не пожела да ми продадеш, когато трябваше да го сториш?

Въпросът ме свари съвсем неподготвен.

— Бих могъл да ви помогна — предложи той. — Имам в излишък нещо, което на вас двамата ви липсва: пари и здрав разум.

— Повярвайте ми, дон Густаво, вече забърках твърде много хора в тази история.

— Значи един повече няма да е от значение. Хайде, довери ми се. Представи си, че съм твой изповедник.

— От години не съм ходил да се изповядвам.

— То ти е изписано на лицето.