Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (20)

19

— Представете си само картината — завърши дон Анаклето за всеобщ ужас.

Епилогът на историята съвсем не възроди надеждите ни. На сутринта един сив полицейски фургон стоварил дон Федерико пред вратата на дома му. Бил окървавен, с накъсана на парцали рокля, без перука и без колекцията си от изящни накити. Били уринирали върху него и лицето му било покрито с ожулвания и нарези. Синът на лекарката го открил, сгушен на прага, разтреперан и плачещ като дете.

— Няма правда, не, господине — обади се Мерседитас, заела позиция край вратата на книжарницата, далече от ръцете на Фермин. — Бедничкият, душа човек е и никога не се бърка в чуждите работи. Е, обича да се тъкми като циганка и да пее на сцена — че какво от това? Хората са лоши.

Дон Анаклето мълчеше, свел очи.

— Не, не са лоши — възрази Фермин. — Слабоумни са, което не е едно и също. Злото предполага някакво нравствено съждение, намерение и известен размисъл. Слабоумният или идиотът дори за миг не спира, за да помисли или да разсъди. Той действа инстинктивно като добиче, убеден, че върши добро, че винаги има право, и гордо преебава — с извинение — всеки, който му изглежда по-различен от него — било то поради цвета на кожата, поради вярата, езика, националността или, както в случая с дон Федерико, поради предпочитаните развлечения. На тоя свят са нужни повече действително лоши хора и по-малко междинни тъпанари.

— Не говорете врели-некипели. Нужно ни е повечко християнско милосърдие и по-малко злоба, че на какво сме заприличали — сякаш сме народ от хищници! — прекъсна го Мерседитас. — Всички ходят на църква, а пет пари не дават за словото на нашия господ Иисус Христос.

— Мерседитас, по-добре да не споменаваме църковната индустрия, която е част от проблема, а не от решението му.

— Ето, атеистът пак си показа рогата. Какво ви е направило на вас духовенството, ако мога да знам?

— Хайде, не се препирайте сега — намеси се баща ми. — А вие, Фермин, идете да видите дали дон Федерико има нужда от нещо, например някой да му купи нещо от аптеката или от пазара.

— Да, господин Семпере, веднага тръгвам. Красноречието ще ме погуби мен, нали знаете.

— Вас ще ви погуби безсрамието и тая ваша непочтителност към всичко — обади се Мерседитас. — Богохулник такъв, трябва да ви прочистят душата със солна киселина.

— Вижте сега, Мерседитас, понеже зная, че сте добър човек (макар и да сте малко тесногръда и по-невежа и от тиква), и понеже понастоящем сме изправени пред спешен случай от социално естество, който изисква да подредим правилно приоритетите си, ще се въздържа да ви изясня някои кардинални моменти…

— Фермин! — извика баща ми.

Фермин си затвори човката и хукна навън. Мерседитас гледаше подире му с неодобрение.

— Тоя човек ще ви вкара в беля, когато най-малко очаквате, помнете ми думата. Сигурно е анархист, масон или поне евреин. С тоя грамадански нос…

— Не му обръщайте внимание. Просто обича да противоречи.

Раздразнена, Мерседитас мълчаливо поклати глава.

— Е добре, аз ще ви оставя, че някои от нас са затрупани от работа, пък времето все не стига. Приятен ден!

Всички кимнахме вежливо и погледахме след нея, докато се отдалечаваше. Вървеше с изправен гръб, а токчетата й чаткаха сърдито по улицата. Баща ми пое дълбоко дъх, сякаш искаше да вдиша току-що възстановения покой. Дон Анаклето се отпусна до него; лицето му бе пребледняло, а погледът — пълен с есенна печал.

— Тая страна отиде на майната си — рече той, слязъл отведнъж от висините на красноречието си.

— Хайде, дон Анаклето, гледайте по-бодро. Нещата винаги са били така, и тук, и навсякъде другаде. Лошото е, че има неприятни моменти и когато ни връхлетят, всичко изглежда по-черно. Ще видите, че дон Федерико ще преодолее това. Той е по-силен, отколкото си мислим.

Учителят мърмореше нещо под носа си.

— Това е като прилива, виждате ли? — унесено мълвеше той. — Варварството де. Отива си и човек си мисли, че е в безопасност, ала то се връща, винаги се връща… и ни помита. Нали го виждам всеки ден в училище. Мили Боже, маймуни идват в класните стаи, същински маймуни. Дарвин е бил мечтател, уверявам ви. Каква ти еволюция! На всеки един, който има ум в главата, се падат девет орангутани, с които трябва да се боря.

Ние само кимнахме кротко. Учителят ни махна с ръка за сбогом и си тръгна с наведена глава; изглеждаше пет години по-стар от мига, в който влезе в книжарницата. Баща ми въздъхна. Спогледахме се бегло, без да знаем какво да си кажем. Чудех се дали не трябва да му разкажа за посещението на инспектор Фумеро. Това беше предупреждение, мислех си. Уведомление. Фумеро бе използвал бедния дон Федерико като телеграма.

— Какво ти е, Даниел? Пребледнял си.

Въздъхнах и сведох поглед. Полека му разказах случката с инспектора Фумеро предния ден, намеците и заплахите му. Баща ми слушаше, сдържайки гнева, който пламтеше в очите му.

— Аз съм виновен — рекох. — Трябваше да кажа нещо…

Баща ми поклати глава.

— Не. Не си могъл да знаеш какво ще стане, Даниел.

— Ама…

— Хич не си го и мисли. А на Фермин — нито дума. Един Господ знае как ще реагира, ако разбере, че тоя тип пак е по следите му.

— Но все пак трябва да направим нещо.

— Да, да се погрижим да не се забърка в някоя неприятност.

Кимнах, не особено убеден, и се заех да довърша работата, която Фермин бе започнал, а баща ми се върна към кореспонденцията си. Между отделните параграфи той току ме поглеждаше крадешком, но аз се правех, че не забелязвам.

— Как мина срещата с професор Веласкес вчера? Наред ли е всичко? — попита той, нетърпелив да смени темата.

— Да, остана доволен от книгите. Спомена, че търси един сборник с писма от Франко.

— „Убиецът на маври“. Но това е апокриф… шега на Мадариага^[1]. Ти какво му каза?

— Че вече сме се заели с работата и ще имаме новини за него най-късно до две седмици.

— Браво. Ще възложим случая на Фермин, а на Веласкес тази книга ще му излезе златна.

Кимнах. Продължихме обичайните си занимания. Баща ми все така ме гледаше. Почна се, помислих си аз.

— Вчера тук се отби едно много симпатично момиче. Фермин май ми каза, че е сестра на Томас Агилар?

— Да.

Баща ми кимна, обмисляйки съвпадението с изражение, което сякаш казваше „я гледай ти!“ Отпусна ми миг на затишие, преди да поднови атаката, този път с вид на човек, който внезапно си е спомнил нещо.

— Впрочем, Даниел, днес не се очертава да бъдем много заети; може би ще ти е приятно да отделиш време за себе си и за твоите неща. Пък и напоследък имам чувството, че работиш твърде много.

— Добре съм си, благодаря.

— Даже си мислех да оставя тук Фермин и да отида в „Лисео“ с Барсело. Тази вечер ще изпълняват „Танхойзер“ и той ме покани, защото има няколко запазени места на партера.

Баща ми се преструваше, че чете писмата си. Беше извънредно лош актьор.

— На теб пък откога взе да ти харесва Вагнер?

Той сви рамене.

— На харизания кон зъбите не се гледат… А и с Барсело е все едно на каква опера си, защото той през цялото време коментира изпълнението и критикува костюмите на певците и темпото. Често ме разпитва за теб. Може би няма да е зле някой ден да се отбиеш да го видиш в магазина му.

— Да, някой от тия дни.

— Ами тогава, ако нямаш нищо против, днес ще оставим книжарницата на Фермин, а ние ще излезем малко да се позабавляваме. Крайно време е. А ако имаш нужда от пари…

— Татко, Беа не ми е годеница.

— Че кой говори за такива работи? Значи, разбрали сме се. Ти си решаваш. Ако ти трябват пари, вземи си от касата, но остави една бележка, за да не се уплаши Фермин, когато затвори книжарницата в края на деня.

С тези думи баща ми се направи на разсеян и се оттегли в задната стая, засмян от ухо до ухо. Погледнах часовника си. Беше десет и половина сутринта. С Беа се бяхме уговорили да се срещнем в двора на университета в пет следобед, а за голяма моя досада денят се очертаваше по-дълъг от „Братя Карамазови“.

След малко Фермин се върна от дома на часовникаря и ни съобщи, че цял отряд от съседки е установил постоянен караул, за да се грижи за клетия дон Федерико. Докторът му открил три счупени ребра, многобройни контузии и ректално разкъсване, достойно да бъде описано в учебник по медицина.

— Наложи ли се да купите нещо? — попита баща ми.

— Вече си имаха достатъчно лекарства и мазила, за да отворят цяла аптека, затова си позволих волността да му занеса цветя, шише одеколон „Ненуко“ и три бутилки сок от праскови — любимият на дон Федерико.

— Добре сте постъпили. Ще ми кажете какво ви дължа — рече баща ми. — Ами как ви се видя той самият?

— Защо да ви лъжа — направили са го на кайма. Само като го видях, сгушен в леглото като кълбо прежда, да стене, че иска да умре, веднага ме обзе желание да убия някого, повярвайте ми. Иде ми да цъфна в криминалния отдел, въоръжен до зъби, и да очистя половин дузина копелета, като почна с оня гноен цирей Фумеро.

— Фермин, нека да запазим спокойствие. Строго ви забранявам да предприемате каквото и да било.

— Както кажете, господин Семпере.

— А Пепита как приема положението?

— С възхитително присъствие на духа. Съседките са я упоили с порядъчно количество бренди и когато я видях, вече се беше отпуснала в несвяст на канапето, където хъркаше като глиган и изпускаше такива пръдни, които направо пробиваха дупки в тапицерията.

— Непоправим образ. Фермин, ще ви помоля да останете днес в книжарницата, защото аз ще се отбия да видя дон Федерико, а по-късно имам уговорка с Барсело. Даниел също има да свърши една работа.

Вдигнах очи тъкмо навреме, за да видя как Фермин и баща ми си разменят съучастнически погледи.

— Хубава двойка сватовници, няма що — рекох.

Все още ми се смееха, когато излязох навън, мятайки мълнии.

 

 

Студен, режещ бриз метеше улиците и сееше по пътя си ивици мъгла. Стоманеното слънце изтръгваше медни отблясъци от покривите и камбанариите на готическия квартал. До срещата ми с Беа в двора на университета оставаха още няколко часа, затова реших да си опитам късмета, като посетя Нурия Монфорт. Надявах се, че тя все още живее на адреса, който баща й ми бе дал преди известно време.

Пласа де Сан Фелипе Нери напомня малък отдушник сред лабиринта от улици, от които е изтъкан готическият квартал, скрит зад старите римски стени. Следите от картечен огън, оставени по време на войната, са надупчили като шарка стените на църквата. Този предобед група дечурлига си играеха на войници, нехаещи за паметта на камъните. Някаква млада жена със сребърни нишки в косите ги наблюдаваше, седнала на една пейка с разтворена книга в ръце и отсъстваща усмивка. Според адреса Нурия Монфорт живееше в една сграда в самото начало на площада. Годината на построяването все още можеше да се прочете върху потъмнялата каменна арка, която увенчаваше входната врата: 1801. Светлината във входа едва позволяваше да се види сенчестото фоайе със стълбата, която се изкачваше нагоре, извита като спирала. Разгледах кошера от пощенски кутии. Имената на наемателите бяха написани на късчета пожълтял картон, пъхнати в жлебовете, както беше обичайно по онова време.

Микел Молинер / Нурия Монфорт

III ет., ап. 2

Поех полека нагоре; почти се боях, че сградата ще се срути, ако стъпя по-здраво върху тия мънички стъпала, които сякаш бяха от кукленска къща. На всяка площадка имаше по две врати, без номер или табелка. Когато стигнах до третия етаж, избрах наслуки една от вратите и потропах с кокалчетата на пръстите си. Стълбището миришеше на влага, на стари камъни и глина. Почуках още няколко пъти, без да получа отговор. Реших да си опитам късмета с другата врата. Потропах три пъти с юмрук. От жилището се чуваше надуто до краен предел радио, което тъкмо предаваше програмата „Мигове за размисъл с отец Мартин Калсадо“.

Вратата се отвори и в рамката й застана една госпожа с ватиран пеньоар на тюркоазносини квадрати, пантофи и каска от ролки за коса. В тази оскъдна светлина тя изглеждаше като водолаз. Зад гърба й кадифеният глас на отец Мартин Калсадо посвещаваше слова на спонсора на програмата, производителя на козметичните продукти „Аурорин“, предпочитани от поклонниците в светилището Лурд и чудодейно средство против гнойни пъпки и непочтителни брадавици.

— Добър ден. Търся госпожа Монфорт.

— Нуриета? Сбъркали сте вратата, младежо. Другата отсреща.

— Прощавайте. Почуках там, но нямаше никого.

— Да не сте кредитор? — попита изведнъж съседката с подозрение, което явно се дължеше на натрупан опит.

— Не. Идвам от името на бащата на госпожа Монфорт.

— А, добре тогава. Нуриета сигурно е долу и чете. Не я ли видяхте, преди да се качите?

Когато излязох пак на улицата, установих, че жената с посребрените коси и книгата в ръце все така си седи на своята пейка на площада. Огледах я внимателно. Нурия Монфорт беше много привлекателна жена; чертите й сякаш бяха изваяни, за да красят модни журнали и портрети на фотостудио, но погледът й издаваше изтичащата младост. В крехката й, стройна фигура имаше нещо от баща й. Предположих, че скоро е прехвърлила четирийсетте, съдейки по сребърните нишки в косите и бръчиците, които състаряваха лицето й. На приглушена светлина вероятно би изглеждала с десет години по-млада.

— Госпожа Монфорт?

Изгледа ме така, сякаш се събуждаше от някакъв транс, без да ме вижда.

— Казвам се Даниел Семпере. Баща ви ми даде вашия адрес преди известно време и ми каза, че навярно ще можете да поговорите с мен за Жулиан Каракс.

При тези думи унесеното изражение веднага се отдръпна от лицето й. Стори ми се, че споменаването на баща й не беше особено добра идея.

— Какво искате? — попита тя подозрително.

Почувствах, че ако не успея да спечеля доверието й още същия миг, ще пропусна своя шанс. Единствената карта, която можех да изиграя, бе да кажа истината.

— Позволете да ви обясня. Преди осем години, почти случайно, открих в Гробището на забравените книги един роман от Жулиан Каракс. Вие сте го скрили там, за да не бъде унищожен от един човек, който се представя под името Лаин Кубер — казах аз.

Тя ме гледаше втренчено, без да помръдне, сякаш се боеше, че светът около нея ще се срине.

— Ще ви отнема само няколко минути — добавих. — Имате думата ми.

Жената кимна унило.

— Как е баща ми? — попита тя, избягвайки погледа ми.

— Добре. Е, малко е поостарял. Много му липсвате.

Нурия Монфорт изпусна една въздишка, която не можах да разгадая.

— По-добре да се качите у дома. Не искам да говоря за това на улицата.