Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (29)

28

Същия следобед, докато се топлех край огъня, Беа ми разправи как „Ангелът на мъглата“ попаднал в ръцете на семейство Алдая. Историята бе мрачна мелодрама, която спокойно можеше да е излязла изпод перото на Жулиан Каракс. Къщата била построена през 1899 г. от фирмата на архитектите Наули, Марторел и Бергада под патронажа на преуспяващ и екстравагантен каталонски финансист на име Салвадор Жауза, комуто било съдено да живее в нея само една година. Магнатът, осиротял на шестгодишна възраст и от скромен произход, бил натрупал по-голямата част от състоянието си в Куба и Пуерто Рико. Говорело се, че той бил една от многото сенчести фигури зад заговора, довел до падането на Куба и войната със Съединените щати, в която бяха изгубени последните колонии. От Новия свят донесъл не само богатство. Придружавали го една американска съпруга — бледа и крехка госпожица от висшето общество на Филаделфия, която не знаела и думица испански; една прислужница мулатка, която работела при него още от първите му години в Куба и пътувала със затворен в клетка макак, облечен като арлекин, а също и седем сандъка с багаж. Отначало се настанили в няколко стаи на хотел „Колон“ на Пласа де Каталуня, докато чакали да се сдобият с жилище, отговарящо на вкусовете и желанията на Жауза.

Никой нямал и капка съмнение, че прислужницата — абаносова красавица с поглед и фигура, които според светските хроники разтуптявали сърцата — била всъщност негова любовница и водачка в безброй забранени удоволствия. В добавка се смятало, че владее магии и чародейства. Казвала се Марисела или поне така я наричал Жауза. Присъствието и загадъчният й вид скоро се превърнали в любима клюка, разнищвана на светските сбирки, които устройвали дамите от сой, за да дегустират пандишпани и да убиват времето и есенната меланхолия. На тези вечеринки се носели непотвърдени слухове, че африканската самка, водена от пъклени пориви, развратничела, покачена върху мъжа; иначе казано, яздела го като разгонена кобила, с което се извършвали най-малко пет или шест признати смъртни гряха. Не един и двама писали до епархията, молейки за специална благословия за неопетнените и непорочни души на уважаваните семейства в Барселона, както и за закрилата им от подобни пагубни влияния. Като връх на всичко Жауза имал наглостта да излиза в неделя сутрин на разходка с файтона си, заедно с жена си и Марисела, излагайки това вавилонско зрелище на развалата пред очите на всеки непокварен младеж, който би могъл да крачи по Пасео де Грасия на път за литургията от единайсет часа. Даже вестниците обърнали внимание на надменния поглед на снажната негърка, която се взирала в барселонската публика „както една кралица от джунглите би гледала сбор от пигмеи“.

По онова време треската на модернизма вече вилнеела в Барселона, но Жауза ясно заявил на архитектите, наети от него, за да построят новото му жилище, че иска нещо различно. В неговия речник „различен“ бил най-похвалният епитет. Жауза години наред се бил разхождал пред редицата неоготически сгради, които великите магнати от американската индустриална епоха били издигнали на Пето авеню между 58 и 72 улица, пред източния край на Сентрал Парк в Ню Йорк. Пленен от американските си блянове, финансистът отказал да се вслуша в аргументите, с които го съветвали да построи нещо в крак с тогавашната мода; по същия начин отказал да си купи и ложа в „Лисео“ (както било прието), окачествявайки сградата на операта като вавилонска кула за глухи и кошер за нежелателни особи. Искал домът му да е отдалечен от града, на Авенида дел Тибидабо — район, който все още бил сравнително усамотен. Казвал, че иска да съзерцава Барселона от разстояние. Не желаел друга компания освен градина, пълна със статуи на ангели, които според инструкциите му (предавани от Марисела) трябвало да са разположени на всеки от върховете на шестолъчна звезда — ни повече, ни по-малко. Решен да доведе тези планове докрай и с предостатъчно средства, за да задоволи всеки свой каприз, Салвадор Жауза изпратил архитектите си за три месеца в Ню Йорк, за да разучат безумните постройки, издигнати с цел да подслонят комодора Вандервилт, семейството на Джон Джейкъб Астор, Андрю Карнеги и останалите петдесет златни фамилии. Инструктирал ги да възприемат архитектурния стил и техниките на фирмите Станфорд, Уайт & Макким, и ги предупредил да не си правят труда да тропат на вратата му с проект, подходящ за вкуса на онези, които наричал „колбасари и производители на копчета“.

Година по-късно тримата архитекти се появили в разкошния му апартамент в хотел „Колон“, за да представят проекта си. Жауза ги изслушал мълчаливо в компанията на мулатката Марисела и в края на презентацията попитал колко щяло да струва осъществяването на проекта за шест месеца. Фредерик Марторел, водещият член на архитектурната фирма, се прокашлял и от приличие написал цифрата на лист хартия, който подал на магната. Последният, без окото му да мигне, веднага попълнил чек за цялата сума и отпратил делегацията с разсеян жест. Седем месеца по-късно, през юли 1900 г., Жауза, съпругата му и прислужницата Марисела се нанесли в къщата. През август същата година двете жени вече щели да са мъртви; Салвадор Жауза пък бил открит от полицията почти агонизиращ, гол и прикован с белезници към креслото в кабинета си. В доклада на сержанта, който разследвал случая, се споменавало, че стените на цялата къща били опръскани с кръв, статуите на ангелите в градината били обезобразени — лицата им били боядисани като племенни маски, — а по пиедесталите се забелязвали следи от черни свещи. Разследването продължило осем месеца. Дотогава Жауза напълно онемял.

Полицейското разследване стигнало до следните заключения: всички признаци сочели, че Жауза и съпругата му били отровени с някакъв растителен извлек, даден им от Марисела, в чиито стаи били намерени няколко шишета с въпросното вещество. По някаква причина Жауза не умрял от отровата, въпреки че тя му нанесла ужасни поражения: постепенно изгубил говора и слуха си, тялото му отчасти се парализирало и страдал от страшни болки, които го осъдили да прекара остатъка от дните си в постоянна агония. Госпожа Жауза била намерена в спалнята си, просната върху леглото без нищо друго по нея освен накитите й и една диамантена гривна. Според полицейските хипотези, щом извършила престъплението, Марисела сама си прерязала вените с нож и обиколила цялата къща, опръсквайки с кръвта си стените на коридорите и стаите, докато накрая паднала мъртва в своята таванска стая. Мотивът, както смятала полицията, бил ревност. Изглеждало, че по времето на смъртта си съпругата на магната била бременна. Говорело се, че Марисела нарисувала череп върху голия корем на жената с горещ червен восък. Няколко месеца по-късно случаят, както и устните на Салвадор Жауза, бил запечатан завинаги. Във висшето общество на Барселона се коментирало, че историята на града не познавала подобна случка и че онази забогатяла паплач и всевъзможна сбирщина, която пристигала от Америка, съсипвала здравите нравствени устои на страната. В тесен кръг мнозина изразявали радост, че на ексцентричностите на Салвадор Жауза най-сетне е сложен край. Това, както обикновено, се оказало заблуда: те едва сега започвали.

Полицията и адвокатите на Жауза се нагърбили да закрият случая, но този крез не искал нещата да приключат току-така. Именно тогава се запознал с дон Рикардо Алдая, който вече бил преуспяващ индустриалец със слава на донжуан и лъвски темперамент; той му предложил да купи имота с намерението да събори къщата и да препродаде мястото с добра печалба, защото цените на земята в този район направо хвърчали. Жауза не се съгласил да продава, но затова пък поканил Рикардо Алдая да посети къщата, за да види, както се изразил, един научен и духовен експеримент. Откак приключило разследването, никой не бил влизал в имота. От видяното вътре Алдая направо се вкаменил. Жауза напълно бил изгубил разсъдъка си. Тъмната сянка от кръвта на Марисела все още покривала стените. Жауза бил повикал един изобретател и пионер в технологичната новост за момента — кинематографията. Той се казвал Фруктуос Желаберт и бил съгласен да изпълни изискванията на Жауза в замяна на средства, с които щял да построи филмово студио в района Вальес, защото вярвал, че през XX в. филмите ще заместят организираната религия. Както изглеждало, Жауза бил убеден, че духът на мулатката Марисела все още обитава къщата. Твърдял, че усеща присъствието й, гласа и миризмата, че даже и докосването й в мрака. Щом чули тези истории, прислужниците му побягнали презглава да си търсят по-спокойна работа в съседния квартал Сария, където не липсвали богаташки имения и семейства, неспособни да напълнят кофа с вода или да си закърпят чорапите.

Така Жауза останал сам със своята идея-фикс и с невидимите си призраци. Скоро решил, че разковничето се крие в победата над тази невидимост. В Ню Йорк вече бил виждал някои резултати от откритието на кинематографията и споделял мнението на покойната Марисела, че камерата изсмуквала души — както тази на филмирания образ, така и тази на зрителя. Следвайки тоя ред на мисли, поръчал на Фруктуос Желаберт да заснеме безкрайни метри лента из коридорите на „Ангела на мъглата“ в търсене на поличби и видения от другия свят. Въпреки репутацията на техника, ръководещ операцията, експериментът се оказал безплоден.

Всичко се променило, когато Желаберт заявил, че е получил нов тип чувствителна филмова лента от фабриката на Томас Едисон в Менлоу Парк, Ню Джърси. Новият материал позволявал да се снимат сцени при извънредно слабо осветление — нещо нечувано за онова време. При обстоятелства, които така и не се изяснили, един от асистентите в лабораторията на Желаберт разлял пенливо вино, сорт шарело от района Пенедес, във ваната за проявяване, и благодарение на химическата реакция върху експонирания филм започнали да изплуват странни форми. Тъкмо това бил филмът, който Жауза искал да покаже на дон Рикардо Алдая в нощта, когато го поканил в призрачния си дом на Авенида дел Тибидабо № 32.

Щом чул това, Алдая предположил, че от страх да не изгуби средствата, отпускани му от Жауза, Желаберт е прибягнал до такава византийска хитрост, за да подклажда интереса на своя патрон. Жауза обаче изобщо не се съмнявал в достоверността на резултатите. Нещо повече — там, където другите виждали само неясни форми и сенки, той виждал души. Кълнял се, че различава силуета на Марисела, материализиран под един саван — сянка, която впоследствие се преобразявала във вълк и вървяла на два крака. По време на прожекцията Рикардо Алдая не видял друго освен големи петна. Според неговите твърдения както филмът, така и техникът, който задействал прожектора, смърдели на вино и други спиртни напитки. При все това, като добър бизнесмен, индустриалецът надушил, че би могъл да извлече полза от цялата работа. Един побъркан милионер, самотен и обзет от манията да улавя ектоплазма, бил идеална жертва. И тъй, Алдая се съгласил с него и го насърчил да продължи заниманията си. В течение на седмици Желаберт и хората му заснели километри филмова лента, която впоследствие била проявена в различни резервоари с химически разтвори, разредени с екзотични ликьори, червено вино, благословено в енорийската църква на Нинот, и какви ли не вина тип кава^[1] от лозята на Тарагона. Между отделните прожекции Жауза прехвърлял правомощия, подписвал пълномощни и предавал контрола на своите финансови резерви на Рикардо Алдая.

Жауза изчезнал в една ноемврийска нощ същата година, по време на буря. Никой не узнал какво се случило с него. Очевидно експонирал една от специалните филмови ролки на Желаберт, когато го сполетял някакъв инцидент. Дон Рикардо Алдая поръчал на Желаберт да възстанови въпросната ролка и след като изгледал лентата насаме, предпочел да я запали, а на техника намекнал да забрави за цялата работа, като подкрепил предложението си с безспорно щедър чек. По това време Алдая вече бил титуляр на повечето имоти, принадлежали на изчезналия Жауза. Намерили се люде, които твърдели, че покойната Марисела се е завърнала, за да го отведе със себе си в пъкъла. Други изтъквали, че някакъв просяк, който силно приличал на покойния милионер, бил забелязван в течение на няколко месеца в покрайнините на парка Сиудадела, докато една черна кола със спуснати завеси не го прегазила посред бял ден, без изобщо да се опита да спре. По това време вече било твърде късно: мрачната легенда за голямата къща не можела да бъде овладяна, точно както и нашествието на кубинската музика в танцовите салони на града.

Няколко месеца по-късно дон Рикардо Алдая преместил семейството си в дома на Авенида дел Тибидабо, където две седмици след пристигането щяло да се роди най-малкото му дете, дъщерята Пенелопе. За да ознаменува събитието, Алдая прекръстил къщата „Вила Пенелопе“. Новото име обаче някак не й прилепнало. Къщата си имала собствен характер и се оказала неподатлива на влиянието на новите стопани. Новодошлите се оплаквали от шумове и тропане по стените нощем, внезапна воня на гнилоч и ледени въздушни течения, които сякаш бродели из къщата като обикалящи часовои. Имението било сбор от загадки. Имало двойно подземие с нещо като крипта — все още неосветена — на долното ниво. На горното се помещавал параклис, а сред него се издигала голяма полихромна фигура на разпнатия Христос, у когото прислужниците открили обезпокоителна прилика с Распутин — твърде популярен герой на онази епоха. Книгите в библиотеката като че ли постоянно били пренареждани от нечия ръка или обръщани наопаки. На третия етаж имало една спалня, която никога не се използвала, понеже по стените й избивали необясними петна от влага, образуващи сякаш размазани лица; свежите цветя, поставяни в тази стая, увяхвали за броени минути и винаги се чувало жужене на мухи, макар че било невъзможно да се видят самите насекоми.

Готвачките твърдели, че някои продукти, като например захарта, се изпарявали от килера като по чудо, а млякото се оцветявало в червено при всяко новолуние. От време на време намирали мъртви птици пред вратите на някои от стаите, или пък малки гризачи. Друг път изчезвали разни предмети, особено бижута и копчета от дрехите, прибрани в скриновете и чекмеджетата. От дъжд на вятър липсващите вещи се появявали мистериозно, месеци по-късно, в отдалечени кътове на къщата или заровени в градината. Най-често обаче никога не били откривани. Дон Рикардо намирал всички тези произшествия за трикове и глупости на разглезени богаташи. По негово мнение една седмица, прекарана в пости, щяла да изцери страховете на семейството му. Онова, към което не се отнасял така философски, били кражбите на накити на госпожа съпругата му. Повече от пет прислужници били уволнени заради изчезването на различни скъпоценности от кутията за бижута на господарката, въпреки че всички се кълнели със сърцераздирателен плач, че са невинни. По-проницателните люде били склонни да мислят, че тук не се криела никаква загадка: всичко се дължало на злополучната привичка на дон Рикардо да се вмъква в спалните на по-младичките прислужници посред нощ, за да получи някои извънбрачни удоволствия. Репутацията му в това отношение била прочута почти колкото богатството му, и не един и двама твърдели, че при темповете, с които осъществявал подвизите си, незаконните деца, оставени от него, щели да са достатъчно, за да организират собствен синдикат. Истината е, че от дома изчезвали не само бижута. С течение на времето семейството изгубило радостта си от живота.

Фамилията Алдая така и не познала щастието в тази къща, добита чрез тъмните машинации на дон Рикардо. Госпожа Алдая неспирно умолявала съпруга си да продаде имота и да се преместят в някое жилище в града, или даже да се върнат в двореца, който Пуч и Кадафалк бил построил за дядото Симон, патриарха на клана. Рикардо Алдая категорично отказвал. Тъй като прекарвал по-голямата част от времето си на път или във фамилните фактории, къщата не му създавала никакви проблеми. Веднъж малкият Хорхе изчезнал в самата къща и го нямало цели осем часа. Майка му и прислугата го търсили отчаяно, но безуспешно. Когато момчето се появило отново, бледо и замаяно, разправило, че през цялото време било в библиотеката, в компанията на загадъчна цветнокожа жена, която му показвала стари снимки и му казала, че всички жени в семейството ще умрат в тази къща, за да изкупят греховете на мъжете. Мистериозната дама даже разкрила на малкия Хорхе датата, на която щяла да умре майка му: 12 април 1921 г. Излишно е да се споменава, че предполагаемата тъмнокожа дама никога не била открита, въпреки че години по-късно намерили госпожа Алдая да лежи безжизнена в кревата си в ранната утрин на 12 април 1921 г. Всичките й накити били изчезнали. Когато източили кладенеца във вътрешния двор, един от слугите ги намерил в тинята на дъното, до една кукла, която някога принадлежала на дъщеря й Пенелопе.

Седмица по-късно дон Рикардо Алдая решил да се отърве от къщата. По това време неговата финансова империя вече агонизирала и някои загатвали, че виновна за всичко била прокълнатата къща, която носела нещастие на всичките си обитатели. Други, — по-предпазливите — се ограничавали с твърденията, че Алдая не се научил да разбира променливите тенденции на пазара и че едничкото, което постигнал през живота си, било да съсипе бизнес империята, изградена от патриарха Симон. Рикардо Алдая обявил, че напуска Барселона и заминава със семейството си за Аржентина, където текстилните му фабрики процъфтявали. Мнозина казвали, че той просто бяга от краха и позора.

През 1922 г. „Ангелът на мъглата“ бил обявен за продажба на смешна цена. Отначало имало силен интерес към къщата, както поради печалната й слава, така и поради растящия престиж на квартала, но след посещение на имота никой от потенциалните купувачи не правел оферта. През 1923 г. имението било затворено. Нотариалният акт бил прехвърлен на една фирма за недвижими имоти, на която Алдая дължал пари, за да може тя да организира продажбата, събарянето или каквото и да е. Къщата се предлагала за продан години наред, но фирмата така и не успявала да й намери купувач. Въпросното дружество, Ботел и Льофре, С. Л., банкрутирало през 1939 г., когато двамата съдружници попаднали в затвора по неизяснени обвинения. След трагичната кончина на двамата мъже при инцидент в затвора „Сан Винсенс“ през 1940 г., фирмата им била погълната от финансов консорциум от Мадрид, сред чиито акционери имало трима генерали и един швейцарски банкер, а изпълнителният директор бил господин Агилар, баща на моя приятел Томас и на Беа. Въпреки всичките им рекламни усилия, никой от продавачите, работещи за господин Агилар, не сполучил да пласира къщата, дори когато свалили значително и без това ниската й пазарна цена. Повече от десет години никой не бил стъпвал в имота.

— До днешния ден — рече Беа, преди да потъне отново в едно от своите мълчания. С времето щях да свикна с тях, щях да свикна да виждам как се затваря и отдръпва в себе си, със зареян поглед и стихнал глас.

— Знаеш ли, исках да ти покажа това място. Исках да те изненадам. Докато слушах Касасус, реших, че трябва да те доведа тук, защото това е част от твоята история, историята на Каракс и Пенелопе. Взех назаем ключа от кантората на баща ми. Никой не знае, че сме тук. Това е нашата тайна. Исках да я споделя с теб и се питах дали ще дойдеш.

— Знаеше, че ще дойда.

Тя кимна с усмивка.

— Мисля, че нищо не е случайно. В сърцевината си нещата се подчиняват на таен план, макар че не го разбираме. Като например това, че си намерил романа на Жулиан Каракс в Гробището на забравените книги, или факта, че днес ти и аз сме тук, в тази къща, която е принадлежала на семейство Алдая. Всичко е част от нещо, което не можем да проумеем, но то ни притежава.

Докато Беа говореше, ръката ми непохватно се бе плъзнала по глезена й и сега полека се придвижваше нагоре към коляното. Тя я гледаше, сякаш бе някакво насекомо, полазило по крака й. Запитах се какво ли би сторил Фермин в такъв момент. Къде беше неговата мъдрост, когато най-много се нуждаех от нея?

— Томас казва, че никога не си имал приятелка — рече Беа, сякаш това обясняваше всичко.

Сразен, дръпнах ръката си и сведох поглед. Стори ми се, че Беа се усмихва, но предпочетох да не проверявам.

— Брат ти уж е мълчаливец, а май ще се окаже, че има голяма уста. Какво друго казва за мен този новинар?

— Казва, че години наред си бил влюбен в жена, по-възрастна от теб, и че това ти е разбило сърцето.

— Единственото разбито нещо, с което си тръгнах от тая история, бе устната ми — ако не броим срама, който брах.

— Томас разправя, че оттогава не си излизал с други момичета, защото все ги сравняваш с онази жена.

Добрият стар Томас и неговите прикрити удари!

— Името й е Клара — подхвърлих аз.

— Зная. Клара Барсело.

— Познаваш ли я?

— Всички познават някоя Клара Барсело. В случая името е най-малкото.

За миг се смълчахме, загледани в пращящия огън.

— Миналата нощ, след като се разделих с теб, написах писмо на Пабло — рече Беа.

Преглътнах с мъка.

— На твоя годеник, лейтенанта? Защо?

Беа измъкна един плик от джоба на блузата си и ми го показа.

Беше затворен и запечатан.

— В писмото му казвам, че искам да се оженим колкото се може по-скоро, до месец, ако е възможно, и че желая завинаги да напусна Барселона.

Почти разтреперан, срещнах непроницаемия й поглед.

— Защо ми разправяш всичко това?

— Защото искам да ми кажеш дали да го пратя, или не. Затова те повиках тук днес, Даниел.

Разгледах плика, който тя въртеше в ръцете си, сякаш бе някакъв залог.

— Погледни ме — рече Беа.

Вдигнах очи и срещнах нейните. Не знаех какво да кажа. Беа сведе поглед и тръгна към края на галерията. Една врата водеше към мраморната балюстрада, която се отваряше към вътрешния двор на къщата. Видях как силуетът й се сля с дъжда. Втурнах се след нея и я спрях, като изтръгнах плика от ръцете й. Дъждът шибаше лицето й, отнасяйки сълзите и гнева. Отведох я пак вътре и я придърпах по-близо до топлината на огнището. Тя избягваше погледа ми. Взех плика и го хвърлих в пламъците. Наблюдавахме как писмото се разпада сред жаравата и как страниците се изпаряват в спирали от синкав дим, една по една. Беа коленичи до мен със сълзи на очи. Прегърнах я и усетих дъха й по шията си.

— Не ме оставяй да пропадна, Даниел — промълви тя.

Най-мъдрият човек, когото някога съм познавал, Фермин Ромеро де Торес, ми бе обяснил веднъж, че никое преживяване не може да се сравни с първия път, когато събличаш една жена. Ала при цялата си мъдрост, макар и да не бе ме излъгал, не бе споделил и истината докрай. Нищо не бе ми казал за онова странно треперене на ръцете, което превръщаше преодоляването на всяко копче, на всеки цип, в титанична задача. Нито пък за онази омая на бледата, трепетна кожа, за онова първо докосване на устните или за миража, който сякаш пламтеше във всяка пора на кожата. Нищо не бе ми казал, защото знаеше, че чудото се случва само веднъж и щом се случи, говори на език от тайни, които — едва разкрити — отлитат завинаги. Хиляди пъти съм искал да възстановя онзи пръв следобед с Беа в огромната къща на Авенида дел Тибидабо, когато целият свят се стопи в ромоленето на дъжда. Хиляди пъти съм искал да се върна и да се изгубя в този спомен, от който съм спасил едва един образ, откраднат от топлината на пламъците: Беа, гола и блестяща от дъжда, легнала до огъня, разтворила се в един поглед, който ме преследва оттогава насам. Надвесих се над нея и погалих кожата на корема й с върховете на пръстите си. Беа спусна клепачи и ми се усмихна, уверена и силна.

— Прави с мен каквото искаш — прошепна тя.

Беше на седемнайсет години и целият живот бе пред нея.