Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (15)

14

На следващата сутрин Фермин дойде на работа, окрилен от Купидон, като все се усмихваше и си свирукаше болеро. При други обстоятелства щях да го разпитам как е преминала закуската с Бернарда, но тоя ден нямах настроение да слушам лирични изблици. Баща ми се бе уговорил да предаде една поръчка на професор Хавиер Веласкес в университетския му кабинет в единайсет сутринта. Фермин получаваше уртикария само при споменаването на въпросния академик, поради което аз предложих да отнеса книгите.

— Тоя тип е един педант, развратник и фашистки дупедавец — заяви Фермин, като вдигна юмрук в оная недвусмислена поза, която показваше, че е изпаднал в справедливо негодувание. — С жалкото си оправдание, че е професор, би се възползвал даже от Пасионария^[1], ако му падне сгоден случай.

— Не се вълнувайте толкова, Фермин. Веласкес плаща много добре, винаги в аванс и ни препоръчва наляво и надясно — напомни му баща ми.

— Тези пари са опетнени с кръвта на невинни девици — възрази Фермин. — Бог ми е свидетел, че никога не съм лягал с непълнолетна жена, и не че не съм имал желание и възможност; сега ме виждате позападнал, ама едно време бях представителен и ловях око. Даже и тогава, за всеки случай и ако усетех, че момичето е лековато, изисквах документ за самоличност или, при липса на такъв, писмено родителско разрешение — само и само да не потъпча етическите норми.

Баща ми избели очи.

— С вас човек не може да спори, Фермин.

— Е, когато съм прав, прав съм и толкоз.

Взех пакета с книгите, който сам бях приготвил предната нощ — две издания на Рилке и едно апокрифно есе относно дълбочината на националното чувство, приписвано на Дарвинов последовател — и оставих баща ми и Фермин да спорят за нравите и обичаите.

Денят беше прекрасен, небето — ослепително синьо, а чистият и свеж ветрец ухаеше на есен и море. Винаги най-много съм обичал Барселона през октомври. Тогава сякаш душата на града се разхожда из улиците, а човек се чувства помъдрял само като пийне от стария фонтан на Каналетас, чиято вода през тия дни като по чудо няма вкус на хлор. Крачех пъргаво покрай ваксаджии, писарушки, които се връщаха на работа след сутрешното си кафенце, продавачи на лотарийни билети и цял балет от метачи, които лъскаха града сякаш с четка на художник, без да бързат и с прецизност на поантилисти^[2]. В тия години Барселона вече почваше да се изпълва с автомобили и когато стигнах до светофара на улица „Балмес“, забелязах и на двата тротоара тълпи чиновници със сиви пардесюта и гладни погледи, които поглъщаха с очи един „Стюдбейкър“^[3], както биха зяпали някоя певачка по пеньоар. Поех нагоре по „Балмес“ към Гран Виа, като си проправях път сред светофари, трамваи, автомобили и даже мотоциклети с кошове. На една витрина видях плакат на „Филипс“, който провъзгласяваше идването на нов месия — телевизията; говореше се, че тя ще промени живота ни и ще превърне всички ни в хора от бъдещето, също като американците. Фермин Ромеро де Торес, които винаги бе в течение на всякакви изобретения, вече бе предрекъл какво ще излезе от тая работа.

— Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами. Човекът ще се върне към пещерите, към средновековната варварщина и към едни състояния на тъпоумие, които даже плужеците са превъзмогнали още през плейстоцена. Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни казват вестниците — не, ще загине от смях, от баналност, от факта, че си прави шега с всичко, че и лоша шега на това отгоре.

Кабинетът на професор Веласкес се намираше на втория етаж на факултета по литература, в дъното на обляна в прашна светлина галерия, която бе облицована с плочки с шахматен мотив и гледаше към южния заграден двор. Заварих професора на вратата на една аудитория. Даваше си вид, че уж слуша някаква студентка със забележителна фигура, облечена с тъмночервен костюм, който силно подчертаваше талията й и разкриваше прасци като на гръцка статуя, ослепителни във фините копринени чорапи. Професор Веласкес се славеше като донжуан и мнозина твърдяха, че сантименталното обучение на всяка уважавана госпожица остава незавършено без пословичния уикенд в някое хотелче на Пасео Де Сиджес, където да рецитира александрини на четири очи с изтъкнатия академик. Търговският ми инстинкт ми подсказа, че не е разумно да прекъсвам разговора му, затова реших да убия времето, като направя мислена рентгенография на възхитителната ученичка. Не зная дали енергичната разходка бе повдигнала духа ми, или в случая роля изиграха моите осемнайсет години и фактът, че прекарвах повече време сред музи, затворени между кориците на стари книги, отколкото в компанията на момичета от плът и кръв, които ми изглеждаха на светлинни години от призрака на Клара Барсело. Каквато и да бе причината, в оня миг, докато изучавах всяка извивка от анатомията на студентката — която бе с гръб към мен, ала въображението ми я рисуваше великолепно от всички ъгли — сякаш ми поникнаха зъби, дълги цяла педя.

— Я, че това е Даниел — възкликна професор Веласкес. — Добре, че идваш ти, а не оня палячо, който дойде последния път, оня тип с тореадорското име, дето изглеждаше или пиян, или готов за освидетелстване. Представяш ли си, хрумна му да ме пита за етимологията на думата „препуциум“, и то с една ирония, която съвсем не беше уместна.

— Това е, защото докторът му предписа много силни лекарства. Има някакъв проблем с черния дроб.

— Има си хас, сигурно кърка от сутрин до вечер — отсече Веласкес. — На ваше място щях да се обърна към полицията. Тоя тип с положителност има досие. А как му вонят краката, мили Боже! Абе край нас се мотаят сума ти скапани комуняги, които не са се къпали, откак падна Републиката.

Тъкмо се канех да измисля някое прилично извинение, за да оправдая Фермин, когато студентката, която до момента бе разговаряла с професор Веласкес, се обърна и аз направо си глътнах езика. Видях я да ми се усмихва и ушите ми пламнаха.

— Здравей, Даниел — рече Беатрис Агилар.

Кимнах за поздрав, онемял от откритието, че съм точил лиги, без да знам, за сестрата на най-добрия си приятел, за същата онази Беа, която всяваше такъв страх у мен.

— А, значи се познавате? — попита Веласкес заинтригуван.

— Даниел е стар приятел на семейството ни — обясни Беа. — И единственият, който някога е дръзвал да ми каже, че съм превзета и много се надувам.

Професорът ме погледна изумено.

— Оттогава са минали десет години — уточних аз. — Пък и не го казах на сериозно.

— Е, аз още чакам да ми се извиниш.

Веласкес се разсмя от сърце и пое пакета от ръцете ми.

— Имам чувството, че съм излишен — рече той, докато го отваряше. — А, чудесно. Слушай, Даниел, предай на баща си, че търся една книга, наречена „Убиец на маври: Младежки писма от Сеута“, от Франсиско Франко Баамонде, с предговор и бележки от Пеман.

— Смятайте, че вече е свършено. Ще ви се обадим след седмица-две.

— Разчитам на думата ти, а сега потеглям, че ме чакат трийсет и две празни глави.

Професор Веласкес ми смигна и изчезна в аудиторията, като ме остави насаме с Беа. Чудех се накъде да гледам.

— Слушай, Беа, по въпроса за оная обида, аз наистина…

— Просто се пошегувах, Даниел. Зная, че онова беше детска история, пък и Томас здравата те натупа тогава.

— Още ми държи влага.

Беа ме гледаше с усмивка, която сякаш предлагаше мир или поне временно примирие.

— Освен това имаше право, малко нещо съм превзета и понякога леко се надувам — рече Беа. — Не ти се нравя много, нали, Даниел?

Въпросът ме свари напълно неподготвен и обезоръжен. Чак се уплаших, виждайки колко лесно е да изгубиш неприязънта си към някого, когото смяташ за враг, щом той престане да се държи като такъв.

— Не, това не е вярно.

— Според Томас работата не е там, че не харесваш мен, а че не можеш да понасяш баща ми и за това трябва да плащам аз, понеже с него не смееш да се заяждаш. Не те обвинявам. На баща ми никой не смее да му излезе насреща.

Усетих как пребледнявам, но само след секунди събрах сили да кимна с усмивка.

— Изглежда, че Томас ме познава по-добре, отколкото сам се познавам.

— Хич не се чуди. Брат ми ни знае всичките като петте си пръста, само дето никога нищо не казва. Ама рече ли някой ден да отвори уста, стени ще рухнат. Знаеш ли, той много те цени.

Свих рамене и сведох поглед.

— Все говори за теб, за баща ти и за книжарницата, и за онзи ваш приятел, дето работи при вас — според Томас той е неоткрит гений. Понякога ми се струва, че за него истинското му семейство сте вие, а не онова, което има у дома.

Срещнах погледа й — твърд, открит, безстрашен. Не се сещах какво да кажа, затова само се усмихнах. Чувствах се хванат натясно от нейната откровеност и затова се загледах към двора на университета.

— Не знаех, че учиш тук.

— Първи курс съм.

— Литература?

— Според баща ми точните науки не са за слабия пол.

— Е, да. Твърде много цифри.

— Не ме е грижа, защото и без друго най-много обичам да чета, пък и тук срещам интересни хора.

— Като професор Веласкес?

Беа ме изгледа с крива усмивка.

— Може и да съм първокурсничка, но знам достатъчно, за да разбирам мъжете отдалече. Особено мъжете от неговия тип.

Запитах се към кой тип би причислила мен.

— Освен това професор Веласкес е приятел на баща ми. Двамата членуват в Съвета на Дружеството за опазване и развитие на испанската лирика и оперета.

Дадох си вид, че силно съм се впечатлил.

— Ами какво става с годеника ти, младши лейтенант Каскос Буендия?

Усмивката й угасна.

— Пабло ще излезе в отпуск за три седмици.

— Навярно си доволна.

— Много. Той е чудесно момче, макар че мога да си представя какво мислиш за него.

Съмнявам се, рекох си. Беа ме наблюдаваше с леко напрегнат вид. Щях да сменя темата, ала езикът ми ме изпревари.

— Томас казва, че ще се ожените и ще идете да живеете в Ел Ферол^[4].

Кимна, без дори да мигне.

— Веднага щом Пабло отбие военната си служба.

— Сигурно просто нямаш търпение — казах аз, долавяйки злобничка нотка в гласа си — един нагъл тон, който и сам не знаех откъде се взе.

— Все ми е едно, наистина. Семейството му има имоти там, две корабостроителници, и Пабло ще отговаря за едната. Много умее да ръководи, просто има дарба за това.

— То си му личи.

Беа се насили да се усмихне.

— Пък и вече съм й се нагледала на Барселона, след толкова години…

Зърнах в погледа й тъга и умора.

— Чувал съм, че Ел Ферол е пленителен град, кипящ от живот. А за морските дарове разправят, че били направо приказни, особено морските паяци.

Беа въздъхна и поклати глава. Изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче от яд, ако не беше прекалено горда. Вместо това се засмя невъзмутимо.

— Десет години минаха, а на теб все още ти е приятно да ме обиждаш, а, Даниел? Хайде, давай, не спирай дотук. Моя е вината, задето си помислих, че все пак бихме могли да бъдем приятели или поне да се преструваме на такива, но явно аз не струвам колкото брат ми. Извинявай, задето само ти изгубих времето.

Тя се обърна и тръгна по коридора, който водеше към библиотеката. Видях я да се отдалечава, прекосявайки белите и черни плочки, а сянката й пресичаше завесите от светлина, които падаха от прозорците на галерията.

— Беа, почакай.

Хукнах след нея, като направо се проклинах. Улових я за ръката и я спрях по средата на коридора. Тя ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Ти ме извини. Ала грешиш, вината не е твоя, а моя. Аз не струвам колкото брат ти или теб. И ако съм те обидил, то е само от ревност към тоя идиот, годеника ти, и защото се вбесявам при мисълта, че някой като теб би го последвал в Ел Ферол или в Конго, което е все тая.

— Даниел…

— Грешиш за мен, защото наистина можем да бъдем приятели, ако ми позволиш да опитам — сега, когато знаеш колко малко струвам. Грешиш и за Барселона. Може да си мислиш, че си я опознала достатъчно, ала аз ти гарантирам, че не е така, и ще ти го докажа, стига да ми дадеш възможност.

Видях как лицето й се озари от усмивка и една бавна, безмълвна сълза се стече по бузата й.

— Дано да си прав — рече. — Ако ли не, ще кажа на брат ми и той ще ти откъсне главата като тапа.

Протегнах й ръка.

— Изглежда справедливо. Е, приятели ли сме?

Тя ми подаде своята.

— По кое време свършват лекциите ти в петък? — попитах аз.

Поколеба се за миг.

— В пет часа.

— Ще те чакам в двора точно в пет и преди да мръкне, ще ти кажа, че в Барселона има нещо, което още не си видяла, и че не можеш да отидеш в Ел Ферол с тоя кретен. Изобщо не мога да повярвам, че го обичаш, и ако тръгнеш с него, градът все ще те преследва и ще умреш от мъка.

— Изглеждаш много сигурен в себе си, Даниел.

Аз, който никога не бях сигурен дори колко е часът, кимнах с убеждението на невежия. Останах там, загледан в силуета й, който се отдалечаваше по безкрайния коридор, докато накрая се стопи в здрача, и се запитах какво всъщност съм направил.