Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (17)

16

Струя студен въздух изсвири през отвора на ключалката и облиза пръстите ми, докато пъхах ключа в нея. Господин Фортуни бе наредил да поставят на вратата на незаетата стая на сина му солидна ключалка, която по размер бе три пъти колкото онази на външната врата. Доня Аурора ме гледаше с известно опасение, сякаш бяхме на път да отворим кутията на Пандора.

— Тази стая към улицата ли гледа? — попитах аз.

Портиерката поклати глава.

— Има само едно малко прозорче, отдушник, който гледа към двора.

Бутнах вратата навътре. Пред нас се откри непроницаем кладенец от мрак. Оскъдната светлина зад нас ни изпревари като смътен зрак, който едва одраска сенките. Прозорецът, който надничаше към двора, бе закрит от страниците на пожълтял вестник. Скъсах ги и тънък като игла лъч мъглява светлина проби тъмата.

— Иисусе, Богородице и свети Йосифе — измънка портиерката до мен.

Цялата стая гъмжеше от разпятия. Полюляваха се на въженца, окачени на тавана, и покриваха стените, към които бяха заковани с гвоздеи. Бяха десетки. Човек можеше да ги долови във всяко кътче, издълбани с нож по дървените мебели, начегъртани по плочките на пода, нарисувани с червена боя по огледалата. Дирята от стъпки, които стигаха до прага на стаята, можеше да се проследи в праха покрай леглото, оголено чак до пружината — скелет от тел и проядено от червеи дърво. В единия край на спалнята, точно под прозореца, имаше писалище със сгъваем капак, който бе затворен и увенчан с три метални разпятия. Отворих го предпазливо. По сглобките на дървените му части нямаше прах, което ме накара да заключа, че писалището е било отваряно неотдавна. То имаше шест чекмеджета. Ключалките им бяха разбити. Прегледах ги — празни до едно.

Коленичих пред писалището и прокарах пръстите си по драскотините на дървото. Представих си как ръцете на Жулиан Каракс са дълбали тези драскулки — неясни йероглифи, чийто смисъл се бе изгубил с времето. В дъното на писалището съгледах куп тетрадки и вазичка с моливи и писалки. Взех една от тетрадките и я разлистих. Рисунки и отделни думи. Упражнения по смятане. Несвързани фрази, цитати от книги. Недовършени стихотворения. Всички тетрадки изглеждаха еднакви. Някои рисунки се повтаряха страница след страница, с леки изменения. Вниманието ми привлече една мъжка фигура, която сякаш бе изваяна от пламъци. Друга изобразяваше нещо, което можеше да е ангел или пък влечуго, увило се около кръст. Имаше скици, които загатваха огромна, фантастична наглед къща, изградена от кули и арки като на катедрала. Линиите издаваха сигурна ръка и известен усет. Младият Каракс явно бе имал дарба за рисуване, но всички изображения бяха просто набързо нахвърляни ескизи.

Тъкмо се канех да върна последната тетрадка на мястото й, без дори да я разгледам, когато нещо се изплъзна между страниците й и падна в краката ми. Беше снимка и на нея разпознах момичето от обгорената фотография, заснета долу пред сградата, в която се намирах. Момичето позираше в разкошна градина, а зад върховете на дърветата се мержелееше силуетът на къщата, която току-що бях видял на юношеските скици на Каракс. Мигновено я познах. Това бе имението „Белият монах“ на Авенида дел Тибидабо. На гърба на снимката имаше надпис, който гласеше просто:

Пенелопе, която те обича

Пъхнах я в джоба си, затворих писалището и се усмихнах на портиерката.

— Е, видяхте ли достатъчно? — попита тя, нетърпелива да напусне това място.

— Почти — отвърнах. — Одеве ми казахте, че малко след заминаването на Жулиан пристигнало писмо за него, но баща му ви наредил да го хвърлите…

Жената се поколеба за миг, после кимна.

— Това писмо го сложих в чекмеджето на скрина във вестибюла, в случай че французойката се върне някой ден. Сигурно още си е там…

Приближихме се до скрина и отворихме най-горното чекмедже. Един посърнал плик с цвят на охра се валяше сред сбирка от спрели часовници, копчета и монети, излезли от обръщение преди двайсет години. Взех плика и го разгледах.

— Прочетохте ли го?

— Ама вие за каква ме вземате?

— Не се обиждайте. Това би било най-естественото нещо при тези обстоятелства — щом сте мислели, че бедният Жулиан е починал…

Портиерката сви рамене, наведе очи и тръгна към вратата. Възползвах се от този момент, за да пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си и да затворя чекмеджето.

— Вижте, само да не останете с някакви погрешни впечатления — обади се портиерката.

— Разбира се, че няма. Та какво казваше писмото?

— Любовно беше, като ония истории по радиото, ама още по-тъжно, защото звучеше, сякаш е истина. Чак ми се доплака, като го четох.

— Нежна душа сте, доня Аурора.

— А пък вие сте един дявол!

 

 

Същия следобед, след като се сбогувах с доня Аурора и й обещах да я държа в течение на моите разследвания относно Жулиан Каракс, отидох до кантората на управителя на жилищния блок. Господин Молинс бе виждал и по-добри времена, а сега крееше в мърлява кантора, забутана на първия етаж на една сграда на улица „Флоридабланка“. Молинс се оказа весел и самодоволен индивид, който не изпускаше от устата си наполовина изпушена пура, поникнала сякаш от мустака му. Беше трудно да се определи дали е заспал или буден, защото дишането му напомняше хъркане. Имаше мазна, зализана над челото коса и лукави свински очички. За костюма, с който бе облечен, на битпазара Енкантес не биха му дали и десет песети, но той компенсираше това с крещяща вратовръзка в тропически цветове. Ако се съдеше по вида на кантората, управителят едва ли управляваше нещо друго освен разни буболечки и катакомбите, останали от една отдавна отминала Барселона.

— В момента правим някои преустройства — рече Молинс с извинителен тон.

За да разчупя леда, небрежно споменах името на доня Аурора, сякаш ставаше дума за стара приятелка на семейството.

— Ех, каква хубавица беше на младини — отбеляза той. — С годините доста понатежа, ама то пък и аз не съм вече същият. Не ме гледайте какъв съм сега, на вашата възраст бях същински Адонис. Момичетата на колене ме молеха да ги обслужа или даже бебета да им направя. Ех, тоя двайсети век е пълен боклук. С какво мога да ви бъда полезен, младежо?

Разправих му една що-годе правдоподобна история за предполагаема далечна роднинска връзка със семейство Фортуни. След като побъбрихме около пет минути, Молинс се завлече до архива си и ми даде адреса на адвоката, който отговарял за делата на Софи Каракс, майката на Жулиан.

— Я да видим… Хосе Мария Рекехо. Улица „Леон XIII“, №59. Само че кореспонденцията му я пращаме два пъти годишно до една пощенска кутия в централната поща на Виа Лайетана.

— Познавате ли господин Рекехо?

— Случвало се е да разговарям със секретарката му по телефона. Всъщност с него поддържаме отношения само по пощата и с това се занимава секретарката ми, а тя днес е на фризьор. Сегашните адвокати нямат време за персонално общуване, както беше някога. Не останаха благородни люде в тая професия.

Явно не бяха останали и достоверни адреси. Един бърз преглед на уличния пътеводител, оставен върху бюрото на управителя, ме убеди в онова, което вече подозирах: адресът на предполагаемия адвокат Рекехо не съществуваше. Веднага уведомих господин Молинс, който прие новината така, сякаш бе шега.

— И таз добра! — рече той със смях. — Какво ви казвах, а? Мошеници!

Управителят се облегна назад в креслото си и изпусна още един от своите хъркащи звуци.

— Случайно да имате номера на онази пощенска кутия?

— Според фиша е 2837, макар че хич не разчитам цифрите, дето ги пише моята секретарка; нали знаете, че жените не ги бива за математика, ама ги бива за…

— Мога ли да видя фиша?

— То се знае, заповядайте.

— Подаде ми фиша и аз го разгледах. Цифрите се четяха отлично. Номерът на пощенската кутия беше 2321. Потръпнах при мисълта как ли се водеха счетоводните книги в тази кантора.

— Често ли общувахте с господин Фортуни, докато беше жив? — попитах аз.

— От дъжд на вятър. Много строг човек, аскет. Спомням си, че когато научих, че французойката го е зарязала, го поканих да дойде с мен и неколцина приятелчета — щяхме да идем да помърсуваме в един приказен локал, близо до Ла Палома. Просто исках да го поразсея, нали разбирате, нищо повече. А той взе, че престана да разговаря с мен и даже не ме поздравяваше на улицата, сякаш бях невидим. Как ви се струва това?

— Просто съм вкаменен. Какво още можете да ми разкажете за семейство Фортуни? Спомняте ли си ги добре?

— Ех, други времена бяха — промълви той с носталгия. — Факт е, че познавах още дядото Фортуни, онзи, който основа шапкарницата. За сина какво да ви разправям? А жена му — е, тя беше фантастична. Каква жена! И почтена беше, въпреки всичките приказки и клюки, които се носеха за нея…

— Като например, че Жулиан не бил законен син на господин Фортуни?

— Това пък откъде го чухте?

— Нали ви казах, роднини сме. Всичко се знае.

— За тая работа нищичко не се доказа.

— Ама хората са говорели — казах аз насърчително.

— Хората обичат да си чешат езиците. Човекът не е произлязъл от маймуната, от кокошката е произлязъл.

— Та какво разправяха, значи?

— Ще пийнете ли чашчица ром? От Игуалада^[1] е, ама има една карибска жичка… Екстра е.

— Не, благодаря, но ще ви правя компания. А вие ми разкажете междувременно…

Антони Фортуни, когото всички наричали „шапкаря“, се запознал със Софи Каракс през 1899 г. на стълбите на катедралата в Барселона. Току-що бил дал обет на св. Евстахий, който измежду всички светци се славел като най-усърден и най-непридирчив, когато трябвало да се сътворят чудеса в сърдечните дела. Антони Фортуни, който бил прехвърлил трийсетте и ергенлъкът вече му тежал, искал съпруга, и при това я искал начаса. Софи била млада французойка, която живеела в пансион за госпожици на улица „Риера Алта“ и давала частни уроци по солфеж и пиано на отрочетата на най-видните фамилии в Барселона. Нямала ни роднини, ни имущество, едничкият й капитал била младостта й и музикалното образование, което получила от баща си — пианист в театъра на Ним — преди той да се спомине от туберкулоза през 1886 г. Антони Фортуни, напротив, бил на път да се замогне. Току-що бил наследил предприятието на баща си — реномиран магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио; там изучил занаята, който мечтаел някой ден да предаде на собствения си син. Софи Каракс му се видяла крехка, красива, млада, хрисима и плодовита. Св. Евстахий изпълнил молбата му съобразно репутацията си. След четири месеца настойчиво ухажване Софи приела предложението за женитба. Господин Молинс, който бил приятел на стария Фортуни, предупредил Антони, че се жени за непозната. Софи изглеждала добро момиче, но може би този брак бил прекалено удобен за нея — разумно било да се изчака поне една година… Антони Фортуни отговорил, че вече знае достатъчно за бъдещата си съпруга, а останалото не го интересувало. Оженили се в Базилика дел Пино и прекарали тридневния си меден месец в близкия курорт Монгат. Сутринта, преди да заминат, шапкарят доверително помолил господин Молинс да го посвети в мистериите на брачното ложе. Молинс му отвърнал саркастично, че за тия работи е най-добре да пита жена си. Младоженците се завърнали в Барселона само след два дена. Съседите разправяли, че на влизане в сградата Софи плачела. Години по-късно Висентета се кълняла, че чула от Софи следната история: шапкарят дори не я докоснал с пръст и когато тя се опитала да го съблазни, я нарекъл уличница и бил направо отвратен от непристойното й предложение. Шест месеца по-късно младата жена заявила на своя съпруг, че носи дете в утробата си. Дете от друг мъж.

Антони Фортуни безброй пъти бил виждал собствения си баща да удря майка му и се заел да прави онова, което смятал за редно. Спирал се само когато му се струвало, че още един удар ще я убие. При все това Софи отказвала да разкрие кой е бащата на рожбата, която носела. Антони Фортуни приложил собствената си логика и стигнал до заключението, че става дума за самия дявол, защото това била рожба на греха, а грехът няма друг баща освен Нечестивия. Убеден, че грехът се е промъкнал в дома му и между бедрата на съпругата му, шапкарят най-усърдно се заел да закача разпятия къде ли не: по стените, по вратите на всички стаи, даже по тавана. Когато Софи го заварила да осейва с разпятия спалнята, в която я бил заточил, се изплашила и със сълзи на очи го попитала дали не е полудял. Той, заслепен от ярост, се обърнал и я зашлевил. „Курва като всички останали“, процедил през зъби и я изхвърлил с ритници на площадката на стълбите, след като най-напред я съдрал от бой с колана си. На следващия ден, когато Антони Фортуни отворил вратата на апартамента си, за да слезе в магазина за шапки, Софи още била там, покрита със засъхнала кръв и трепереща от студ. Лекарите така и не успели напълно да наместят счупените кости на дясната й ръка. Софи Каракс никога вече не ще можела да свири на пиано, но затова пък щяла да роди момченце и да го нарече Жулиан в памет на баща си, когото изгубила тъй рано, както става с всичко в тоя живот. Фортуни мислел да я изхвърли от дома си, но преценил, че скандалът няма да се отрази добре на търговията му. Никой не би купувал шапки от мъж със слава на рогоносец — тия две неща някак не се връзват помежду си. Оттам насетне Софи обитавала една тъмна и студена стая в задната част на жилището. Там родила своя син с помощта на две съседки. Антони се прибрал у дома чак три дена по-късно. „Това е синът, който Бог ти е дарил — заявила Софи. — Ако искаш да накажеш някого, накажи мен, а не едно невинно създание. Детето се нуждае от дом и от баща. Моите грехове не са негови. Моля те да се смилиш над нас.“

Първите месеци били трудни и за двамата. Антони Фортуни бил взел решението да понижи жена си до ранга на слугиня. Вече не споделяли нито леглото, нито трапезата и рядко разменяли дума, освен когато трябвало да се реши някой битов въпрос. Веднъж месечно, обикновено по време на пълнолуние, Антони Фортуни се появявал призори в спалнята на Софи и без да обели дума, се опитвал да обладае бившата си съпруга устремно, ала твърде непохватно. Възползвайки се от тези редки и войнствени мигове на интимност, Софи се мъчела да спечели благоразположението му, като му шепнела любовни слова и го милвала с вещи ръце. Шапкарят обаче не бил човек, който си пада по фриволности, и поривът на желанието му се изпарявал за минути, ако не и за секунди. От тези припрени и груби нападения не се родили деца. След няколко години Антони Фортуни окончателно спрял да посещава спалнята на Софи и добил навика да чете Светото писание чак до зори, търсейки в него утеха за своите терзания.

С помощта на Евангелията шапкарят се мъчел да запали в сърцето си някаква любов към това дете с дълбок поглед, което обичало да се шегува с всичко и откривало сенки там, където нямало такива. Въпреки усилията си не чувствал малкия Жулиан като своя плът и кръв, нито разпознавал у него коя да е част от себе си. Детето от своя страна явно не проявявало особен интерес нито към шапките, нито към поученията на катехизиса. По Коледа Жулиан се забавлявал, като размествал фигурките в коледните ясли и плетял сюжети, в които тримата влъхви от Изтока отвличали бебето Иисус със зли намерения. Скоро добил натрапчивия навик да рисува ангели с вълчи зъби и да съчинява истории за призраци с качулки, които излизали от стените и ядели мислите на хората, докато последните спели. С времето шапкарят изгубил всяка надежда да вкара това момче в правия път. Детето не било Фортуни и никога нямало да бъде. Твърдяло, че в училище скучае и се връщало у дома с тетрадки, целите изпонадраскани с чудовищни създания, крилати змейове и сгради, които били живи, вървели и поглъщали непредпазливите. Още тогава било ясно, че фантазията и измислицата го вълнуват далеч по-силно от ежедневната действителност, която го заобикаляла. От всички разочарования, струпали се през живота му, никое не причинявало на Антони Фортуни такава мъка като това дете, което му изпратил самият дявол, за да се поглуми с него.

На десет години Жулиан заявил, че иска да бъде художник като Веласкес. Сънувал, че се залавя с платна, които великият майстор на четката не смогнал да нарисува през живота си, защото, по думите на Жулиан, бил принуден да изгуби толкова време с портрети на умствено изостанали кралски особи. На всичкото отгоре на Софи й хрумнало да му дава уроци по пиано, навярно за да облекчи самотата си и да си припомни собствения си баща. Жулиан, който обожавал музиката, живописта и всички неща, смятани за безполезни в човешкото общество, бързо изучил основите на хармонията и решил, че предпочита да съчинява собствени композиции, вместо да следва партитурите в учебника по солфеж — нещо, което било против природата. По това време Антони Фортуни все още смятал, че умствените дефекти на момчето се дължат отчасти на неговия режим на хранене, твърде повлиян от френските кулинарни навици на майка му. Било добре известно, че изобилието на маслени храни води до морално падение и притъпява интелекта. Ето защо забранил на Софи да готви с масло занапред. Резултатите обаче били далеч от очакваното.

На дванайсет години Жулиан почнал да губи трескавия си интерес към живописта и към Веласкес, но пробудените надежди на шапкаря не траяли дълго. Жулиан изоставил мечтите си за музея Прадо заради друг, далеч по-пагубен порок. Бил открил библиотеката на улица „Кармен“ и всеки свободен миг, когато баща му позволявал да се отлъчи от шапкарницата, посещавал светилището на книгите и жадно поглъщал томове с проза, поезия и история. Ден преди да навърши тринайсет години заявил, че иска да бъде някой си на име Робърт Луис Стивънсън — очевидно чужденец. Шапкарят му рекъл, че с много усилия и късмет може да стане каменоделец. По това време вече бил убеден, че синът му е просто малоумен.

Антони Фортуни често не го хващал сън и се въртял в леглото, обзет от безсилна ярост. Казвал си, че дълбоко в душата си обича това момче. Обичал и оная пачавра — макар че не заслужавала, — която го била измамила още от първия ден. Обичал ги с цялото си сърце, ала по негов си начин, който бил правилният. Едничката му молба към Бог била да му покаже как тримата биха могли да бъдат щастливи, за предпочитане пак по начина на шапкаря. Умолявал Всевишния да му изпрати някакъв знак, тих шепот, трошица от присъствието Си. Ала Бог, в Своята безкрайна мъдрост и навярно претоварен от лавината молби на толкова много изтерзани души, не му отговарял. Докато Антони Фортуни се топял от угризения и подозрения, от другата страна на стената Софи бавно гаснела, съзирайки живота си като едно крушение във вихър от разочарования, самота и вина. Не обичала мъжа, комуто служела, ала се чувствала негова и възможността да го напусне и да отиде другаде със сина си й изглеждала невъобразима. Спомняла си истинския баща на Жулиан с горчивина и с времето се научила да го мрази, да презира всичко, което представлявал — а то било единственото, за което копнеела. По липса на разговори между съпрузите почнали да се разменят викове. Обиди и остри взаимни обвинения летели из дома като ножове, ранявайки всеки, който дръзнел да се изпречи на пътя им, включително и Жулиан. След тези скандали шапкарят никога не можел да си спомни точно защо е набил жена си. Помнел само яростта и срама. Тогава се кълнял пред себе си, че това вече нямало да се повтори, че ако трябва, ще се предаде на властите, за да го тикнат зад решетките.

Антони Фортуни вярвал, че с Божията помощ ще съумее да стане по-добър човек от собствения си баща. Ала рано или късно юмруците му отново намирали нежната плът на Софи и с времето Фортуни усетил, че ако не може да я притежава като съпруг, ще го стори като палач. По този потаен начин семейство Фортуни оставило годините да преминават покрай тях, заставяйки душите и сърцата си да мълчат — дотам, че от прекалено мълчание забравили как да изразяват истинските си чувства и се превърнали в непознати, които съжителствали под един покрив, подобно на много други семейства в необятния град.

Минаваше вече два и половина, когато се върнах в книжарницата. Щом влязох, Фермин ми хвърли саркастичен поглед от върха на стълбата, на която се бе качил, за да излъска една колекция от „Национални епизоди“ на знаменития дон Бенито.

— Кого виждат очите ми? Вече си мислехме, че сте потеглили към Новия свят, Даниел.

— Забавих се по пътя. Къде е баща ми?

— Тъй като вас ви нямаше, той отиде да разнесе останалите поръчки. Поръча да ви предам, че днес следобед ще отиде в Тиана да направи оценка на личната библиотека на една вдовица. Ах, баща ви е направо вълк в овча кожа. Каза да не го чакате, за да затворите книжарницата.

— Сърдит ли беше?

Фермин поклати глава, като се спусна по стълбата с котешка пъргавина.

— Какво говорите, баща ви е светец. Пък и беше много щастлив да види, че си имате годеница.

— Какво?

Фермин ми смигна и примлясна.

— Ах, разбойник такъв, колко сте потаен! И какво момиче само — трафикът би спрял заради нея. Че и от класа — вижда се, че е била в добри училища, макар да има едно порочно пламъче в очите… Ех, ако Бернарда вече не ми беше откраднала сърцето… Впрочем още не съм ви разказал за нашата среща — искри хвърчаха, казвам ви, искри като в нощта на Еньовден…

— Фермин — прекъснах го аз, — за какво говорите, дявол да го вземе?

— За вашата годеница.

— Нямам годеница, Фермин.

— Добре де, сега вие, младите, на това му викате нещо друго — гадже или…

— Фермин, я почнете отначало. За какво говорите всъщност?

Фермин Ромеро де Торес ме изгледа объркано, събра пръстите на едната си ръка и взе да жестикулира като сицилианец.

— Да видим. Този следобед, преди час — час и половина една страхотна млада дама се отби да пита за вас. Баща ви и вашият покорен слуга лично присъствахме тук и мога да ви уверя без сянка от съмнение, че момичето не изглеждаше да е фантом. Мога да ви опиша даже ароматът й — на лавандула, само че още по-мек. Като току-що изпечена курабийка.

— А тази курабийка случайно да е казала, че ми е годеница?

— Е, не с чак толкова много думи, но с една лека усмивчица, нали ме разбирате, каза, че ще ви чака в петък следобед. А ние с баща ви просто събрахме две и две.

— Беа… — промълвих аз.

— Ergo, тя съществува — отбеляза Фермин с облекчение.

— Да, но не ми е годеница.

— Че какво чакате още?

— Тя е сестра на Томас Агилар.

— Вашият приятел, изобретателят?

Кимнах.

— Толкова по-добре. Дори да беше сестра на Хил-Роблес^[2], направо е страхотна. Аз на ваше място щях да съм в пълна бойна готовност.

— Беа вече си има годеник. Един младши лейтенант, който в момента отбива военната си служба.

Фермин въздъхна с раздразнение.

— Ах, да, армията, язва на обществото и убежище за низшите маймунски инстинкти. Още по-добре, защото така ще можете да му сложите рога без никакви угризения.

— Бълнувате, Фермин. Беа ще се ожени, когато лейтенантът отбие службата си.

Фермин ме изгледа с лукава усмивка.

— Чудна работа, на мен ми намирисва, че тя няма да се ожени.

— Вие пък какво ли знаете?

— А, за жените и за други светски работи знам много повече от вас. Както ни учи Фройд, жената иска обратното на онова, което мисли или твърди, че иска — а това, строго погледнато, не е толкова страшно, защото мъжът, както е всеизвестно, се подчинява на повелята на своите детеродни и храносмилателни органи.

— Стига сте ме поучавали, Фермин, виждам накъде биете. Ако имате да ми кажете нещо, давайте направо.

— Е добре, казано кратко и ясно: девойката хич нямаше вид на такава, която може да се ожени за славния войник.

— А, тъй ли? И какъв вид имаше, ако смея да попитам?

Фермин се приближи до мен с поверително изражение.

— Страстен — рече той, като повдигна вежди загадъчно. — Имайте предвид, че това го казвам като комплимент.

Както винаги, той имаше право. Победен, реших все пак да отвърна на удара.

— Като говорим за страст, я по-добре ми разкажете за Бернарда. Имаше ли целувка, или нямаше?

— Не ме обиждайте, Даниел. Напомням ви, че разговаряте с професионалист в изкуството на съблазняването, а тая работа с целувките е за некадърници и дилетанти по пантофи. Истинската жена се завладява малко по малко. Всичко е въпрос на психология, като ловък ход в бикоборството.

— Аха, значи ви е теглила шута.

— Никой не може да тегли шута на Фермин Ромеро де Торес. Там е работата, че мъжът — ако се върнем пак към Фройд и с извинение за метафората — се сгорещява като електрическа крушка; в един миг е нажежен до червено, в следващия вече е изстинал. Женската, от друга страна — и това си е чиста наука — се нагрява като ютия, разбирате ли? Малко по малко, на бавен огън, като хубава яхния. Ама нагрее ли се веднъж, вече няма спиране — също като доменните пещи на Виская.

Премислих термодинамичните теории на Фермин.

— Значи това правите с Бернарда, а? — попитах аз. — Нагрявате ютията?

Моят приятел ми намигна.

— Тази жена е вулкан, които всеки миг ще изригне — с либидо от огнена магма и сърце на светица — рече той, облизвайки устни. — Ако трябва да направя точно сравнение, напомня ми моята малка мулатка в Хавана, която беше много набожна и все се кланяше на светците си. Ала тъй като в дъното на душата си съм старомоден кавалер, не се възползвам от жените и се задоволих само с целомъдрена целувка по бузата. Хич не бързам, нали виждате? Хубавите неща стават бавно. Някои селяндури си въобразяват, че ако хванат една жена за задника и тя не се оплаче, значи им е в кърпа вързана. Аматьори! Женското сърце е тайнствен лабиринт, твърде голямо предизвикателство за недодялания ум на мъжа-измамник. Ако искате наистина да притежавате една жена, трябва да мислите като нея, и най-напред трябва да спечелите душата й. Останалото, сладката мека обвивка, която ви отнема и разума, и добродетелта, е просто едно допълнение.

Тържествено аплодирах тази реч.

— Фермин, вие сте поет.

— Не, аз съм с Ортега и съм прагматик, защото поезията лъже, макар и красиво; а това, което ви казвам, е по-вярно и просто от резен хляб с домат. Ето какво казваше учителят: покажете ми един донжуан и аз ще ви покажа маскиран неудачник. Аз се стремя към трайното, към вечното. Вие ще ми бъдете свидетел, че ще направя Бернарда не честна жена — защото тя вече си е такава, — но поне щастлива.

Кимнах с усмивка. Ентусиазмът му беше заразителен, а речта — неотразима.

— Грижете се добре за нея, Фермин, че тя има златно сърце и вече е понесла много разочарования.

— Да не мислите, че не го виждам? Та то на челото й е написано, като печат от сдружението на вдовиците от войната. Казвам ви, че с ударите под кръста имам огромен опит и ще направя тая жена неземно щастлива, ако ще това да е последното нещо, което ще сторя на тоя свят.

— Давате ли ми думата си?

Протегна ми ръка с уверен жест като рицар тамплиер и аз я стиснах.

— Давам ви думата на Фермин Ромеро де Торес.

Този следобед работата в книжарницата бе доста замряла, имаше само неколцина зяпачи. С оглед на ситуацията предложих на Фермин да си тръгне по-рано от обичайното.

— Хайде, идете при Бернарда и я заведете на кино или да гледате витрините по улица „Пуертафериса“, хванати под ръка — тя умира за такова нещо.

Фермин не чака да го подканям още и изтича да се издокара в задната стая, където винаги държеше безупречни дрехи за преобличане и всевъзможни одеколони и помади в една тоалетна чантичка, за която би му завидяла и доня Конча Пикер^[3]. Когато излезе оттам, изглеждаше като филмова звезда, само че с трийсет килограма по-лек. Носеше костюм, който бе принадлежал на баща ми, и филцова шапка, с два номера по-голяма от необходимото — проблем, който разрешаваше с помощта на смачкан на топка вестник, пъхнат под дъното на шапката.

— Между другото, Фермин, преди да си тръгнете… Исках да ви помоля за една услуга.

— Готово, слушам и изпълнявам.

— Ще ви помоля да си остане между нас, а? Нито думица на баща ми.

Фермин се ухили от ухо до ухо.

— Ах, разбойник такъв. Нещо свързано с онази хубавица, а?

— Не, става дума за разследване и интрига. Нещо от вашата област, тъй да се каже.

— Хубаво, ама аз и от момичета разбирам. Казвам ви го, за да знаете към кого да се обърнете, ако някога ви потрябва технически съвет. Абсолютно поверително, в тия работи съм като лекар. Никакви врели-некипели.

— Ще го имам предвид. Засега искам да узная чия е една пощенска кутия в централната поща на Виа Лайетана. Кутия №2321. И, ако е възможно да се разбере, интересувам се кой прибира писмата, които пристигат там. Мислите ли, че ще можете да ми помогнете?

Фермин отбеляза номера с химикалка на стъпалото си, точно под чорапа.

— Фасулска работа. На мен никое обществено учреждение не може да ми устои. Дайте ми няколко дни и ще ви предоставя пълен отчет.

— Разбрахме се — на баща ми нито дума, нали?

— Нямайте грижа, ще мълча като сфинкса на Хеопс.

— Благодаря ви. А сега вървете и приятно прекарване!

Сбогувах се с войнишки поздрав и го видях да тръгва, напет като петел, поел към курника. Не бяха минали и пет минути, когато камбанките на вратата звъннаха и ме накараха да вдигна поглед от колонките с цифри и драсканици. Току-що бе влязъл някакъв тип, скрит зад сив шлифер и филцова шапка. Имаше мустаци, тънки като молив, и сини очи със стъклен поглед. Усмихваше се като продавач, фалшиво и пресилено. Съжалих, че Фермин го няма, защото той умееше ловко да отпраща амбулантните търговци на камфор и вехтории, които от време на време се вмъкваха в книжарницата. Посетителят ми отправи мазната си, изкуствена усмивка, като взе напосоки един том от оставения близо до входа куп книги, които трябваше да бъдат подредени и оценени. С целия си вид излъчваше презрение към всичко, което се изпречваше пред погледа му. Няма да ми продадеш и „добър ден“, помислих си аз.

— Много думи, а? — рече той.

— Това е книга, а в книгите обикновено има доста думи. Какво мога да направя за вас, господине?

Мъжът върна книгата на мястото й и кимна равнодушно, без да обръща внимание на въпроса ми.

— Казвам ви, четенето е за хора, които имат много време и се чудят какво да правят. Като жените. А онези, които трябва да работят, нямат време за приказки. В тоя живот човек трябва здравата да бъхти, не мислите ли?

— Това е просто едно мнение. Нещо конкретно ли търсите?

— Не е мнение, а факт. Това й е лошото на тая страна, че никой не ще да работи. Много безделници се навъдиха, не мислите ли?

— Не зная, господине. Може и така да е. Тук, както виждате, само продаваме книги.

Мъжът се приближи до щанда; очите му се стрелкаха из дюкяна и от време на време срещаха погледа ми. Външността и маниерите му ми изглеждаха смътно познати, макар че не можех да определя откъде. Нещо у него напомняше фигурите от старинните карти за игра или за гадаене, персонаж, изскочил направо от гравюра на старопечатна книга. Видът му бе едновременно мрачен и пламенен, като някакво проклятие, пременено с най-хубавите си неделни дрехи.

— Ако ми кажете с какво мога да ви бъда полезен…

— По-скоро аз бих ви направил услуга. Вие ли сте собственик на тази фирма?

— Не, баща ми е собственикът.

— А името е…?

— Кое име, моето или на баща ми?

Мъжът ми отправи саркастична усмивка. Няма що, голям веселяк, помислих си аз.

— Значи да разбирам, че надписът „Семпере и син“ се отнася и за двама ви?

— Много сте проницателен. Мога ли да попитам каква е причината за посещението ви, щом не се интересувате от книги?

— Причината е да ви предупредя — от чиста куртоазия. Достигна до вниманието ми, че си имате вземане-даване с пропаднали хора, в частност хомосексуалисти и престъпници.

Изгледах го смаян.

— Моля?

Мъжът впи поглед в мен.

— Говоря за педеруги и крадци. Не ми казвайте, че не знаете за какво става дума.

— Боя се, че нямам ни най-малка представа, нито имам някакъв интерес да продължавам да ви слушам.

Мъжът кимна с враждебно и сърдито изражение.

— Ами тогава ще трябва просто да ме потърпите. Предполагам, че сте наясно с деянията на гражданина Федерико Флавиа.

— Дон Федерико е кварталният часовникар и е чудесен човек. Дълбоко се съмнявам, че е престъпник.

— Говорех за обратни. Известно ми е, че тоя педал посещава вашия дюкян, вероятно за да купува сантиментални романчета и порнография.

— А мога ли да попитам вас какво ви засяга това?

Вместо отговор той извади портфейла си и го постави разтворен върху тезгяха. Разпознах зацапана полицейска карта за самоличност със снимка на мъжа, на която изглеждаше малко по-млад. Прочетох текста дотам, докъдето пишеше „Главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро Алмунис“.

— Младежо, ще ми говорите с уважение или така ще ви накисна двамата с баща ви, че продавате болшевишки боклуци, та косите ви ще побелеят. Ясно ли е?

Исках да му отвърна нещо, но думите бяха замръзнали на езика ми.

— Както и да е, не заради тоя педал съм дошъл дотук днес. Рано или късно ще се озове в полицейския участък, като всички от неговата порода, и тогава ще го науча аз него. Това, което ме безпокои, е, че според моите сведения сте наели на работа прост крадец, криминален тип от най-лошия сорт.

— Не зная за кого говорите, инспекторе.

Фумеро пак се засмя със своето сервилно, лепкаво хихикане.

— Един Господ знае какво име използва сега. Преди години се представяше като Уилфредо Камагуей, крал на мамбото, и разправяше, че бил експерт по вуду магия, учител по танци на наследника на Бурбоните и любовник на Мата Хари. Друг път приема имената на посланици, вариететни артисти или бикоборци. Вече сме им изгубили края.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна, но наистина не познавам никого на име Уилфредо Камагуей.

— Естествено, но все пак ви е ясно кого имам предвид, нали?

— Не.

Фумеро отново се засмя с онзи пресилен, изкуствен смях, който сякаш определяше и обобщаваше накратко цялата му личност.

— Май обичате да усложнявате нещата, а? Вижте, дошъл съм с приятелски намерения да ви предупредя, че който наема такива тъмни личности, направо си играе с огъня, а вие ме третирате като лъжец на дребно.

— Съвсем не. Признателен съм ви за посещението и за предупреждението, но мога да ви уверя, че няма ни…

— Хич не ми пробутвайте такива говна, защото ако ми скимне, ще ви опердаша хубаво и ще ви тикна в пандиза, ясно ли е? Днес обаче съм на кеф, така че ще си останете само с предупреждението. Вие сам си подбирате компанията. Щом ви допадат меки китки и крадци, значи сигурно имате по нещо и от едните, и от другите. При мен обаче нещата са ясни — или сте с мен, или сте против мен. Такъв е животът. Е, какво решаваме?

Не казах нищо. Фумеро кимна, хихикайки.

— Много добре, Семпере. Ваша си работа. Зле започнахме с вас. Ако искате проблеми, ще ги имате. Животът, знаете, не е като роман. В живота трябва да се взима страна и е пределно ясно коя сте избрали вие — страната на идиотите, които губят от глупост.

— Ще ви помоля да си вървите, ако обичате.

Той тръгна към вратата, следван от пророческото си кискане.

— Пак ще се видим. И кажете на вашия приятел, че инспектор Фумеро го държи под око и му праща много поздрави.

Посещението на злокобния инспектор и ехото на думите му опропастиха целия ми следобед. След като четвърт час се суетих зад тезгяха със стомах, свит на възел, реших да затворя книжарницата преди обичайното време и да се поразходя безцелно из улиците. Не можех да прогоня от мислите си намеците и заплахите на онзи главорез. Питах се дали трябва да предупредя баща си и Фермин за това посещение, но допуснах, че именно такова е било намерението на Фумеро: да посее сред нас съмнение, тревога, страх и несигурност. Реших, че няма да играя неговата игра. От друга страна, намеците му за миналото на Фермин ме обезпокоиха. Засрамих се от себе си, когато си дадох сметка, че за миг съм повярвал на думите на полицая. След дълго обмисляне реших да изпратя целия епизод в най-далечните кътчета на паметта си.

На път към къщи минах покрай кварталната часовникарска работилница. Дон Федерико ми махна за поздрав иззад тезгяха си и ми направи знак да вляза. Часовникарят беше приветлив и ведър човек, който никога не забравяше да честити нечий празник; в трудни мигове хората винаги можеха да се обърнат към него, уверени, че той ще намери решението на проблема. Тръпки ме побиваха при мисълта, че той е в черния списък на инспектор Фумеро, и се чудех дали да не го предупредя, макар че не се сещах как да го направя, без да се намеся в неща, които не бяха моя работа. Пообъркан от когато и да било, влязох в работилницата му и му се усмихнах.

— Как си, Даниел? Каква е тази физиономия?

— Имах лош ден — отвърнах. — Как вървят нещата, дон Федерико?

— Като по мед и масло. От ден на ден правят все по-лоши часовници, тъй че съм затрупан от работа. Ако върви все така, ще трябва да си взема помощник. Твоят приятел, изобретателят, няма ли да прояви интерес? Такива неща сигурно му идват отръки.

Не беше трудно да си представя как би приел бащата на Томас Агилар перспективата синът му да започне работа при дон Федерико, официалната пеперудка на квартала.

— Ще му предам.

— Впрочем, Дариел, тук при мен е будилникът, който баща ти ми донесе преди две седмици. Понятие си нямам какво е направил с него, но по-добре да си купи нов, отколкото да троши пари за поправка на този.

Спомних си, че понякога, в душните летни нощи, баща ми излизаше да спи на балкона.

— Сигурно го е изтървал на улицата — казах.

— А, нищо чудно. Нека да ми каже какво да направя. Мога да му набавя един „Радиант“ на много добра цена. Виж, я вземи този тук и му го дай да го изпробва. Ако му хареса, ще ми го плати по-късно, ако ли не, ще ми го върнеш.

— Много ви благодаря, дон Федерико.

Часовникарят се зае да ми пакетира въпросната чудесия.

— Висока технология — рече той със задоволство. — Впрочем, много ми хареса книгата на Греъм Грийн, която Фермин ми продаде оня ден. Тоя Фермин е първокласен служител.

Кимнах.

— Да, цена няма тоя човек.

— Забелязах, че никога не носи часовник. Кажи му да се отбие тук и ще измислим нещо по въпроса.

— Така и ще направя. Благодаря, дон Федерико.

Докато ми връчваше будилника, часовникарят ме изгледа внимателно и повдигна вежди.

— Сигурен ли си, че нищо не се е случило, Даниел? Просто един лош ден?

Отново кимнах с усмивка.

— Няма нищо, дон Федерико. Пазете се.

— Ти също, Даниел.

Когато се прибрах, заварих баща ми заспал на канапето с разтворен на гърдите му вестник. Оставих будилника на масата с бележка, на която написах: „Дон Федерико казва направо да хвърлиш стария“ и предпазливо се промъкнах в стаята си. Проснах се на леглото в полумрака и се унесох в сън, мислейки за инспектора, за Фермин и часовникаря. Когато се събудих, вече беше два часа през нощта. Надникнах в коридора и видях, че баща ми се е оттеглил в стаята си с новия будилник. Апартаментът ни тънеше в мрак и светът изведнъж ми се стори по-печално и зловещо място, отколкото бе изглеждал само преди една нощ. Осъзнах, че до момента не бях вярвал изцяло в съществуването на инспектор Фумеро. Сега той ми се струваше един на хиляда. Отидох в кухнята, налях си чаша студено мляко и се запитах дали с Фермин всичко е наред, дали е здрав и читав в своя пансион.

Когато се върнах в стаята си, се постарах да пропъдя от мислите си образа на полицая. Помъчих се да заспя отново, но усилията ми бяха безуспешни. Запалих лампата и реших да разгледам адресирания до Жулиан Каракс плик, който бях задигнал от доня Аурора сутринта и който все още носех в джоба на сакото си. Сложих го на бюрото си под светлината на настолната лампа. Хартията бе подобна на пергамент, с пожълтели назъбени краища и някак глинеста на пипане. Пощенското клеймо, бледо като сянка, отбелязваше датата „18 октомври 1919“. Восъчният печат се бе отлепил, вероятно благодарение на любезните грижи на доня Аурора. На негово място бе останало червеникаво петно като следа от начервени устни, целунали сгъвката на плика, на която се четеше адресът на подателя:

Пенелопе Алдая

Авенида дел Тибидабо № 32, Барселона

Отворих плика и измъкнах писмото, лист хартия с цвят на охра, прилежно сгънат по средата. Изписаните със синьо мастило редове се плъзгаха по листа с нервен замах, като на всеки няколко думи избледняваха полека и после отново ставаха наситени. Всичко в тази страница говореше за друга епоха: редовете — роби на мастилницата, думите, надраскани върху дебелата хартия с перодръжка, грапавата на пипане хартия. Разгънах писмото върху бюрото си и го прочетох, останал почти без дъх.

Скъпи Жулиан,

Тази сутрин научих от Хорхе, че наистина си напуснал Барселона в търсене на мечтите си. Винаги съм се бояла, че заради тези мечти никога не ще принадлежиш на мен или на когото и да било. Ще ми се да можех да те видя за последен път, да те погледна в очите и да ти кажа неща, които не зная как да споделя в писмо. Нищо не излезе така, както го бяхме замислили. Познавам те твърде добре и зная, че няма да ми пишеш и дори няма да ми изпратиш адреса си, че ще пожелаеш да станеш някой друг. Зная, че ще ме намразиш, задето не бях тук, както ти бях обещала. Сигурно ще си помислиш, че съм ти изменила, че не съм имала куража.

Толкова пъти си те представях, сам в онзи влак и убеден, че съм те предала. Много пъти се опитвах да те открия чрез Микел, но той ми каза, че вече не искаш и да знаеш за мен. Какви лъжи ти наговориха, Жулиан? Какво ти казаха за мен? Защо им повярва?

Сега разбирам, че вече съм те изгубила, че съм изгубила всичко. И все пак не мога да те оставя да си отидеш завинаги и да ме забравиш, без да ти кажа, че не ти се сърдя; знаех си го от самото начало, знаех, че ще те изгубя и че ти никога няма да видиш у мен онова, което аз видях у теб. Искам да знаеш, че те обикнах от първия ден и още те обичам, сега повече от всякога, дори и против волята ти.

Пиша ти тайно, така че никой да не разбере. Хорхе се закле, че ако някога те види пак, ще те убие. Вече не ме пускат да излизам от къщи, нито да се подавам от прозореца. Мисля, че никога няма да ми простят. Човек, на когото имам доверие, обеща да ти изпрати това писмо. Няма да споменавам името, за да не компрометирам въпросната личност. Не зная дали моите думи ще стигнат до теб. Но ако стане така и решиш да се върнеш за мен, все ще намериш начин да го направиш. Представям си те в онзи влак, докато пиша това — пълен с мечти и със сърце, разбито от предателство, побягнал от всички нас и от самия себе си. Има толкова неща, които не мога да ти разкажа, Жулиан. Неща, които никога не сме знаели и които е най-добре никога да не научиш.

Едничкото ми желание е да си щастлив, Жулиан. Дано всичко, към което се стремиш, се сбъдне и дано, макар че с времето ще ме забравиш, някой ден да разбереш колко много те обичах.

Винаги твоя,

Пенелопе