Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (37)

36

Само някой, комуто остава едва седмица живот, може така да прахосва времето си, както направих аз през онези дни. Едничкото ми занимание бе да бдя над телефона и да си гриза душата, до такава степен пленник на собствената си слепота, че дори не можех да отгатна какво ми готви съдбата. В понеделник по обед отидох до Факултета по литература на Пласа Универсидад с надеждата да видя Беа. Знаех, че никак няма да й е приятно да се появя там и да ни видят заедно, но предпочитах да посрещна гнева й, отколкото да продължавам да живея в тази несигурност.

Попитах в секретариата къде се намира аулата на професор Веласкес и реших да изчакам студентите да излязат. Почаках около двайсет минути, преди вратите да се отворят и да видя арогантния, добре поддържан лик на професор Веласкес, заобиколен от обичайната свита почитателки. Пет минути по-късно все още нямаше и следа от Беа. Реших да се приближа до вратите на аулата, за да хвърля един поглед вътре. Три момичета с вид на ученички от неделно училище бъбреха и си разменяха лекции или може би тайни. Едната, която явно беше водач на групичката, забеляза присъствието ми и прекъсна монолога си, за да ме стрелне с въпросителен поглед.

— Извинете, търся Беатрис Агилар. Знаете ли дали посещава тези часове?

Момичетата си размениха отровни погледи, после се вторачиха в мен. Очите им сякаш ми правеха рентгенова снимка.

— Ти да не си годеникът й? — попита една от тях. — Лейтенантът?

Аз им отвърнах само с една празна усмивка, която те взеха за съгласие. Единствено третото момиче плахо ми върна усмивката, като избягваше погледа ми. Другите две се приближиха с предизвикателен вид.

— Представях си те по-различен — каза онази, която явно беше главнокомандваща на отряда.

— Ами къде ти е униформата? — попита втората по ранг, като ме оглеждаше недоверчиво.

— В отпуска съм. Знаете ли дали си е тръгнала вече?

— Беатрис днес не дойде на лекции — осведоми ме главнокомандващата с дръзко изражение.

— А, така ли?

— Така — потвърди втората, подозрителната й заместница. — Ако си й годеник, би трябвало да го знаеш.

— Аз съм й годеник, а не жандарм от Цивилната гвардия.

— Хайде, да си вървим, оставете го тоя палячо — заключи предводителката.

Двете минаха покрай мен, като ме погледнаха изкосо с лека презрителна усмивка. Третата поизостана, спря се за миг, преди да излезе, и като се увери, че другите не я виждат, ми прошепна на ухото:

— Беатрис не дойде и в петък.

— Знаеш ли защо?

— Ти не си годеникът й, нали?

— Не. Просто приятел.

— Мисля, че е болна.

— Болна ли?

— Така каза едно от момичетата, което позвъни у тях. А сега трябва да вървя.

Преди да успея да й благодаря за помощта, девойката отиде да се присъедини към другите две, които я чакаха с изпепеляващи погледи в отсрещния край на двора.

 

 

— Даниел, сигурно се е случило нещо. Или е умряла някоя пралеля, или някой папагал е хванал заушки, или пък тя самата е пипнала настинка от цялото това размотаване с гол задник на студа… един Господ знае. Обратно на онова, което тъй сляпо вярвате, вселената не се върти около въжделенията на чатала ви. Еволюцията на човечеството се влияе и от други фактори.

— Да не мислите, че не го знам? Явно не ме познавате, Фермин.

— Драги мой, ако Господ бе пожелал да ми даде по-широки хълбоци, даже можеше аз да съм ви родил: толкова добре ви познавам. Послушайте ме, избийте си мрачните мисли от главата и излезте малко на чист въздух. От прекалено чакане душата ръждясва.

— Значи ме намирате смешен.

— Не. Намирам ви твърде угрижен. Зная, че на вашата възраст тия работи изглеждат като свършека на света, но всичко си има граници. Довечера двамата с вас ще отидем да погуляем в един локал на улица „Платерия“, който напоследък явно предизвиква фурор. Казаха ми, че там имало едни скандинавски девойчета, току-що пристигнали от Сиудад Реал^[1], които били направо за чудо и приказ. Аз черпя.

— Ами какво ще каже Бернарда?

— Момичетата са за вас. Смятам да ви чакам в салона, където ще си чета някое списание и ще съзерцавам хубавата стока отдалече, защото съм станал привърженик на моногамията, ако не in mentis^[2], то поне de facto.

— Благодаря ви, Фермин, но…

— Момче на осемнайсет години, който отхвърля такова предложение, очевидно не е с всичкия си. Незабавно трябва да направим нещо. Ето, вземете.

Той порови в джобовете си и ми подаде няколко монети. Запитах се дали това бяха дублоните, с които смяташе да финансира визитата ни в пищния харем на иберийските нимфи.

— Срещу толкова пари няма да получим и „добър вечер“, Фермин.

— Ама вие сте от ония, дето падат от дървото и никога не стигат до земята. Да не мислите, че наистина ще ви заведа при курви и после ще ви върна, пламнал от гонорея, при господин баща ви — най-светия човек, когото познавам? Онова за момичетата го казах само за да видя как ще реагирате, като апелирах към единствената част от вашата личност, която явно функционира. Давам ви тези монети, за да отидете до телефона на ъгъла и да се обадите на възлюбената си в известно усамотение.

— Беа изрично ми каза да не я търся аз.

— Също така ви каза, че ще се обади в петък, а днес е понеделник. Вие си решавайте. Едно нещо е да вярваш на жените, а съвсем друго — на приказките им.

Убеден от аргументите му, аз се измъкнах от книжарницата, отидох до обществения телефон на ъгъла и набрах номера на семейство Агилар. При петото позвъняване някой вдигна телефона от другата страна и заслуша мълчаливо, без да каже нищо. Изминаха пет секунди, които ми се видяха безкрайни.

— Беа? — прошепнах аз. — Ти ли си?

Гласът, който отговори, ме блъсна като чук в стомаха.

— Кучи сине, кълна се, че ще ти изтръгна душичката.

Това бе стоманеният тон на чистата, сдържана ярост. Студен и спокоен. Тъкмо това най-много ме уплаши. Можех да си представя как господин Агилар държи телефона във вестибюла на дома си, същия телефон, който толкова пъти бях използвал, за да се обадя на баща си и да му кажа, че ще закъснея, защото ще прекарам следобеда с Томас. Останах така, заслушан в дишането на бащата на Беа; бях онемял и само се питах дали ме е познал по гласа.

— Виждам, че не ти стиска даже да говориш, нещастник такъв. Всяко жалко лайно може да направи онова, което си направил ти, но един мъж поне ще има доблестта да си покаже лицето. Аз на твое място щях да умра от срам, ако знаех, че едно седемнайсетгодишно момиче има по-яко дупе от мен, защото тя не пожела да ми каже името ти и няма да го каже. Познавам я. И щом като ти нямаш куража да си покажеш лицето заради Беатрис, тя ще трябва да плати за онова, което си сторил.

Когато затворих слушалката, ръцете ми трепереха. Не осъзнавах какво съм извършил току-що, докато не излязох от кабината и не се повлякох обратно към книжарницата. Не ми бе хрумнало, че моето обаждане само ще влоши ситуацията, в която вече се намираше Беа. Бях се грижил само да запазя анонимността си и да си крия лицето, отричайки се от онези, които твърдях, че обичам, и които всъщност само използвах. Така бях постъпил и тогава, когато инспектор Фумеро преби Фермин. Ето че го бях направил пак, когато изоставих Беа на съдбата й. Явно щях да го правя всеки път, щом обстоятелствата ми предложеха сгоден случай. Постоях на улицата десетина минути, като се мъчех да се успокоя, преди да вляза пак в книжарницата. Може би трябваше да се обадя отново и да кажа на господин Агилар — да, аз съм, луд съм по дъщеря ви и точка по въпроса. Ако после му скимнеше да дойде с комендантската си униформа и да ми разбие физиономията, щеше да е в правото си.

Вече се канех да се върна в книжарницата, когато забелязах, че някой ме наблюдава от един портал на отсрещната страна на улицата. Отначало ми се стори, че това е дон Федерико, часовникарят, но един бегъл поглед ме увери, че въпросният мъж е по-висок и по-добре сложен. Спрях се, за да му върна погледа, и за моя изненада той кимна, сякаш искаше да ме поздрави и да ми покаже, че хич не го е грижа, че съм забелязал присъствието му. Една улична лампа осветяваше лицето му в профил. Чертите ми се видяха познати. Той пристъпи крачка напред, закопча шлифера си догоре, усмихна ми се и тръгна към Лас Рамблас, като се изгуби сред останалите минувачи. Чак тогава го познах: това бе полицаят, който ме бе държал, докато инспектор Фумеро пребиваше Фермин. Когато влязох в книжарницата, Фермин вдигна очи и ме изгледа въпросително.

— Какво значи тая физиономия?

— Фермин, мисля, че имаме проблем.

Същата вечер пуснахме в действие силно заплетения и слабо основателен план, който бяхме замислили преди няколко дни с дон Густаво.

— Най-напред трябва да се уверим дали наистина сме под полицейско наблюдение, както мислите вие. После ще се разходим най-нехайно до „Четирите котки“, ни лук яли, ни лук мирисали, за да видим дали тоя тип все още дебне някъде там. Но нито думичка на баща ви, че ще вземе да му се образува някой камък в бъбреците.

— И какво да му кажа? Той и без друго е нащрек от доста време насам.

— Кажете му, че отивате да купите слънчогледови семки или нещо такова.

— А защо трябва да отидем именно в „Четирите котки“?

— Защото там сервират най-добрите сандвичи със свински наденички в радиус от пет километра, а все някъде трябва да поговорим. Не ми разваляйте кефа и правете каквото ви казвам, Даниел.

За мен всяка дейност, която ме отвличаше от мислите ми, бе добре дошла, ето защо хрисимо се съгласих и излязох навън няколко минути по-късно, след като уверих баща ми, че ще се върна навреме за вечеря. Фермин ме чакаше на ъгъла на Пуерта Дел Анхел. Щом се присъединих към него, той с едно повдигане на веждите ми даде знак да вървя.

— Гърмящата змия е на двайсетина метра зад нас. Не се обръщайте.

— Пак ли е онзи, предишният?

— Не мисля, освен ако не се е смалил от това влажно време. Тоя изглежда новак. Понесъл е спортен вестник отпреди шест дена! Фумеро сигурно набира чираци от някой приют.

Когато стигнахме до „Четирите котки“, нашият цивилен полицай седна на една маса на няколко метра от нашата и се престори, че препрочита за кой ли път репортажите за футболната лига от миналата седмица. На всеки двайсетина секунди ни поглеждаше крадешком.

— Горкичкият, вижте го само как се поти — рече Фермин, клатейки глава. — Изглеждате ми малко разсеян, Даниел. Говорихте ли с момичето, или не?

— Баща й вдигна телефона.

— И проведохте приятелски и сърдечен разговор?

— По-скоро монолог.

— Ясно. Да разбирам ли, че все още не го наричате папа?

— Той ми каза буквално, че ще ми изтръгне душичката.

— Това сигурно е било стилистичен похват.

В този момент над нас надвисна фигурата на келнера. Фермин поръча храна за цял полк, като потриваше ръце от мерак.

— А вие нищо ли не искате, Даниел?

Поклатих глава. Когато келнерът се върна с два подноса, отрупани с тапас^[3], сандвичи и няколко халби бира, Фермин му връчи една солидна сума и му каза да задържи рестото.

— Шефе, виждате ли оня тип на масата до прозореца, дето е облечен като Щурчето Джимини^[4] и е забол глава във вестника, сякаш е книжна фуния?

Келнерът кимна съучастнически.

— Ще бъдете ли така добър да му предадете, че инспектор Фумеро му праща спешно поръчение? Трябва незабавно да отиде на пазара Бокерия, да купи варен нахут на стойност двайсет дуро и да го занесе неотложно в полицейския участък (с такси, ако е необходимо); ако ли не, по-добре да се приготви да му връчи топките си на тепсия. Да повторя ли?

— Няма нужда, господине. Варен нахут за двайсет дуро или топките на тепсия.

Фермин му подаде още една монета.

— Бог да ви благослови.

Келнерът кимна почтително и се отправи към масата на нашия преследвач, за да му предаде съобщението. Щом чу инструкциите, часовоят посърна. Остана на масата си още петнайсет секунди, разкъсван от непонятни сили, след което се втурна на галоп към улицата. На Фермин дори окото му не мигна. При други обстоятелства епизодът щеше да ме развесели, но онази вечер не можех да избия от главата си мисълта за Беа.

— Даниел, слезте на земята, че имаме задачи за обсъждане. Още утре трябва да посетите Нурия Монфорт, както го бяхме запланували.

— И какво да й кажа, като отида при нея?

— Все ще измислите нещо. Планът е да последваме твърде разумното предложение на господин Барсело. Покажете й колко сте наясно, че най-вероломно ви е излъгала за Каракс, че тъй нареченият й съпруг Микел Молинер не е в затвора, както тя твърди, че тя е коварната ръка, която е прибирала кореспонденцията от стария апартамент на семейство Фортуни-Каракс, използвайки пощенска кутия на името на несъществуваща адвокатска кантора… Кажете й всичко, което е необходимо и целесъобразно, за да вземе да й пари под краката. Да, и то с мелодрама и библейска тържественост. После, просто за ефект, ще си отидете и ще я оставите да се пържи в соса на угризенията.

— А през това време…

— През това време аз ще съм готов да я последвам — цел, която смятам да осъществя с помощта на най-прогресивните техники на камуфлажа.

— Тая работа няма да стане, Фермин.

— О, маловерецо! Я да чуем, какво ви каза бащата на момичето, за да ви докара до това състояние? Заплахата ли ви тревожи? Хич не й обръщайте внимание. Хайде, какво ви каза оня лунатик?

Отвърнах, без дори да се замисля.

— Истината.

— Истината според свети великомъченик Даниел?

— Смейте се колкото ви душа иска. Така ми се пада.

— Не се смея, Даниел. Просто ми е тежко да ви гледам как се самобичувате. Всеки би помислил, че сте на път да наденете власеница. Нищо лошо не сте направили. Достатъчно мъчители има в тоя живот, та не е нужно човек да се държи като Торкемада^[5] със самия себе си.

— От опит ли говорите?

Фермин сви рамене.

— Никога не сте ми разказвали как са се пресекли пътищата ви с Фумеро — казах аз.

— Искате ли да чуете една поучителна история?

— Само ако вие имате желание да ми я разкажете.

Фермин си наля чаша вино и я пресуши на един дъх.

— Амин — рече той на себе си. — Онова, което мога да ви разправя за Фумеро, е публична тайна. Когато за пръв път чух името му, бъдещият инспектор беше наемен убиец, който изпълняваше поръчки за анархическия синдикат, ИАФ. Беше си спечелил солидна репутация, защото нямаше ни страх, ни скрупули. Достатъчно бе да му дадат нечие име и той ликвидираше човека на улицата, с изстрел в лицето посред бял ден. В размирни времена такива таланти високо се ценят. Нямаше и лоялност, да не говорим за някакви убеждения. През оная работа му беше на коя кауза служи, стига каузата да му помагаше да се издига. Светът е пълен с такива отрепки, но все пак малцина имат таланта на Фумеро. От анархистите премина на служба при комунистите, а от тях до фашистите имаше само една крачка. Шпионираше и продаваше информация от една фракция на друга; от всички взимаше пари. Аз дълго време го държах под око. Тогава работех за правителството на Женералитат. Понякога ме бъркаха с грозния брат на президента Компанис, което ме изпълваше с гордост.

— Какво точно правехте?

— От всичко по малко. В днешните сапунени радиосериали това, което правех, биха го нарекли шпионаж, но във военно време всички сме шпиони. Част от работата ми беше да държа под око типове като Фумеро, че те са най-опасните. Като усойници са — нямат ни вяра, ни съвест. По време на война изникват отвсякъде. В мирно време надяват маска. Но винаги ги има — с хиляди. Работата е там, че рано или късно успях да разкрия неговата игра. По-скоро късно, отколкото рано, бих казал. Барселона падна след броени дни и положението коренно се промени. Превърнах се в търсен престъпник, а моите началници бяха принудени да се крият като плъхове. Естествено, Фумеро вече бе начело на операцията по „прочистването“. Чистката се провеждаше открито, с разстрели насред улицата или в крепостта Монжуик. Мен ме арестуваха на пристанището, когато се опитвах да издействам билет за гръцки товарен кораб, за да пратя във Франция някои от шефовете ми. Отведоха ме в Монжуик и два дена ме държаха в абсолютно тъмна килия, без вода и без вентилация. Когато отново видях светлина, това бе пламъкът на един поялник. Фумеро и някакъв тип, който говореше само немски, ме провесиха за краката с главата надолу. Немецът най-напред ми смъкна дрехите, като ги изгори с поялника. Личеше си, че е вещ в тая работа. Когато останах гол, както майка ме е родила, и всички косми по тялото ми бяха опърлени, Фумеро заяви, че ако не му кажа къде се крият началниците ми, забавата тепърва ще започне. Аз не съм храбрец, Даниел. Никога не съм бил, но малкото смелост, която имам, ми стигна, за да му кажа да отиде да се шиба. По знак на Фумеро немецът ми инжектира нещо в бедрото и изчака няколко минути. После, докато Фумеро пушеше и ме гледаше усмихнат, оня започна най-старателно да ме пържи с поялника. Виждали сте белезите…

Кимнах. Фермин говореше спокойно, без никаква емоция.

— Тия белези нищо не са. Най-лошите остават в душата. Издържах един час под поялника, а може да е било само една минута — не зная. Но накрая му казах малките имена, фамилиите, даже номерата на ризите на всичките си началници, че и на ония, които не бяха такива. Захвърлиха ме на някаква уличка в Пуебло Секо, гол и с изгорена кожа. Една добра жена ме прибра в къщата си и се грижи за мен два месеца. Комунистите разстреляли съпруга и двамата й синове на прага на дома й. И тя самата не знаеше защо. Когато се оправих дотолкова, че да стана и да изляза на улицата, разбрах, че всичките ми началници са били арестувани и екзекутирани броени часове, след като съм ги издал.

— Фермин, ако не искате да говорите за това…

— Не, не. По-добре да го чуете и да знаете с кого си имате работа. Когато се прибрах вкъщи научих, че домът ми е бил експроприиран от правителството, заедно с цялото ми имущество. Бях се превърнал в просяк, без сам да зная. Опитах да си намеря работа. Навсякъде ми отказваха. Единственото, с което успявах да се сдобия, беше бутилка евтино вино за няколко сентимо. Това е бавна отрова, която разяжда вътрешностите като киселина, но се надявах, че рано или късно ще подейства. Казвах си, че някой ден ще се върна в Куба, при моята малка мулатка. Задържаха ме, когато се опитвах да се кача на един товарен кораб, който плаваше за Хавана. Вече не помня колко време прекарах в затвора. След първата година на човек всичко започва да му се губи, даже разсъдъкът. Когато излязох оттам, заживях по улиците, където ме намерихте след цяла вечност. Имаше мнозина като мен, другари от затвора или амнистирани. Късметлиите имаха някого навън, на когото можеха да разчитат — някой или нещо, при което да се върнат. Останалите от нас се присъединиха към армията на нищите. Щом веднъж ти дадат карта за тоя клуб, завинаги си оставаш негов член. Повечето излизахме навън само нощем, когато светът не ни гледа. Запознах се с мнозина като мен. Рядко се случваше да ги видя отново. Животът на улицата е кратък. Хората те гледат с погнуса, дори и тия, дето ти дават милостиня, но това е нищо в сравнение с омерзението, което човек изпитва към себе си. То е като да живееш затворен в ходещ труп, труп, който усеща глад, който вони и отказва да умре. Сегиз-тогиз Фумеро и хората му ме арестуваха и ме обвиняваха, че съм извършил някаква абсурдна кражба, или че съм задявал момиченца на излизане от някое училище на монахини. Още един месец в затвора Модело, още бой — и хайде пак на улицата. Така и не разбрах какъв е смисълът на тия фарсове. Очевидно за полицията беше удобно да разполага с контингент от заподозрени, на които да слага ръка в случай на нужда. При една от срещите си с Фумеро, който вече бе станал доста уважавана фигура, го попитах защо просто не ме е убил, както направи с останалите. Той се изсмя и ми каза, че има по-лоши неща от смъртта. Никога не убивал доносник, рече. Оставял го жив да изгние.

— Фермин, вие не сте доносник. Всеки на ваше място би сторил същото. Вие сте най-добрият ми приятел.

— Не заслужавам приятелството ви, Даниел. Вие с баща ви ми спасихте живота и сега моят живот ви принадлежи. Каквото мога да направя за вас двамата, ще го направя. В деня, в който ме измъкнахте от улицата, Фермин Ромеро де Торес се роди отново.

— Това не е истинското ви име, нали?

Фермин поклати глава.

— Видях го на един плакат на арената за корида. Другото ми име е погребано. Човекът, който живееше преди в тия кости, умря, Даниел. Понякога се връща — в кошмарите ми. Но вие ми показахте как да бъда друг човек и ми дадохте една причина да заживея отново — моята Бернарда.

— Фермин…

— Не казвайте нищо, Даниел. Само ми простете, ако можете.

Прегърнах го мълчаливо и го оставих да се наплаче. Хората ни зяпаха изпод вежди, а аз им отвръщах с унищожителен поглед.

Не след дълго престанаха да ни обръщат внимание. По-късно, докато изпращах Фермин до пансиона му, моят приятел си възвърна гласа.

— Това, което ви разказах днес… моля ви, не казвайте на Бернарда…

— Нито на Бернарда, нито на когото и да е. Нито дума, Фермин.

На раздяла си стиснахме ръце.