Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (6)

5

Навярно поради факта, че бях израснал сред книги и книжари, в детството си по едно време мечтаех да стана романист и да живея като в мелодрама. Коренът на моите литературни блянове — като оставим настрана това, че на петгодишна възраст всичко ни изглежда удивително просто — бе една чудесна, майсторски изработена вещ, изложена в магазин за автоматични писалки на улица „Анселмо Клаве“, точно зад сградата на Военното правителство. Обектът на моето обожание, една разкошна черна писалка, украсена с Бог знае колко изискани елементи и знаци, заемаше почетно място на витрината, сякаш бе някоя от перлите на короната. Перото — само по себе си същинско чудо — бе барокова фантазия от сребро и злато, което блестеше като Александрийския фар. Когато с баща ми излизахме на разходка, не го оставях на мира, докато не ме заведеше да видя писалката. Той казваше, че с такава писалка ще да си служи най-малкото някой император. Тайничко хранех убеждението, че с подобна чудесия може да се напише какво ли не, от романи до енциклопедии, в това число и писма, чиято сила навярно би надхвърлила всякакви пощенски ограничения. В простодушието си вярвах, че писмата, излезли изпод това перо, биха стигнали навсякъде, включително и до онова непонятно място, където според баща ми бе отишла майка ми и откъдето никога нямаше да се върне.

Един ден ни хрумна да влезем в магазина и да разпитаме за тази възхитителна вещ. Оказа се, че това е царицата на писалките, една „Монблан Майщерщюк“ от ограничена серия, която някога бе принадлежала — поне така заяви управителят с тържествен тон — не на друг, а на самия Виктор Юго. Изпод същото това златно перо, осведоми ни той, избликнал ръкописът на „Клетниците.“

— Точно както водите на Виши Каталан извират от източника при Калдас — потвърди управителят.

Обясни ни, че я е купил лично от един колекционер, пристигнал от Париж, и се бил уверил в нейната автентичност.

— И колко струва този извор на чудеса, ако смея да попитам? — поинтересува се баща ми.

Самото споменаване на цифрата го накара да пребледнее, ала аз вече бях безнадеждно заслепен и очарован. Управителят, който навярно реши, че имаме понятие от физика, се зае да ни отрупва с неразбираеми галиматии за сплавите от благородни метали, за емайлите от Далечния Изток, а накрая и с една революционна теория за буталата и скачените съдове — всичко това част от незнайната тевтонска наука, стояща в основата на това славно творение на графическата технология. За негова чест трябва да отбележа, че макар по всяка вероятност да сме изглеждали като голтаци, управителят ни позволи да подържим писалката на воля, дори я напълни с мастило заради нас и ми подаде парче пергамент, на което да напиша името си и така да започна своята литературна кариера по стъпките на Виктор Юго. После я избърса с парче плат, за да й върне блясъка, и пак я положи на почетния й трон.

— Може би някой друг ден — измънка баща ми.

Щом излязохме на улицата, той меко ми обясни, че не можем да си позволим такава цена. С дохода от книжарницата можел само да плаща ежедневната ни издръжка и да ме прати в добро училище. Писалката „Монблан“ на великия Виктор Юго трябвало да почака. Аз нищо не казах, ала баща ми навярно прочете разочарованието по лицето ми.

— Ето какво ще направим — предложи той. — Когато пораснеш достатъчно, за да започнеш да пишеш, ще се върнем и ще я купим.

— Ами ако някой я вземе преди нас?

— Тази писалка никой няма да я вземе, повярвай ми. А ако стане другояче, ще помолим дон Федерико да ни направи една такава, че тоя човек има златни ръце.

Дон Федерико бе кварталният часовникар, епизодичен клиент на книжарницата и по всяка вероятност най-възпитаният и вежлив човек в цялото западно полукълбо. Славата на сръчните му ръце се носеше от квартала Ривера до пазара Нинот. Преследваше го и друга слава от далеч по-непристойно естество, свързана с еротичните му предпочитания към мускулести юноши от по-мъжествените редици на пролетариата, както и със слабостта му да се облича като Естрелита Кастро^[1].

— Ами ако дон Федерико няма нужните инструменти, за да я направи? — попитах аз с божествена наивност, без да съзнавам двусмислицата на въпроса ми.

Баща ми повдигна вежда, навярно уплашен, че онези злоезични слухове са покварили моята невинност.

— Дон Федерико знае сума работи за всичко немско и ако трябва, може да измайстори цял „Фолксваген“. Освен това трябва да проверим дали по времето на Виктор Юго вече е имало такива писалки. Много хитреци и мошеници има на тоя свят.

На мен историческият скептицизъм на баща ми някак ми убягваше. Бях повярвал безусловно на легендата, макар че не гледах с лошо око на идеята дон Федерико да ми изработи сурогат. Щеше да ми трябва доста време, за да се издигна до висотата на Виктор Юго. За моя утеха и точно както бе предрекъл баща ми, писалката „Монблан“ се задържа години наред на онази витрина, която посещавахме с религиозно усърдие всяка събота сутрин.

— Все още си е тук — смаяно казвах аз.

— Чака те — отвръщаше баща ми. — Знае, че някой ден ще бъде твоя и че ще напишеш шедьовър с нея.

— Искам да напиша писмо на мама. За да не се чувства сама.

Баща ми ме изгледа, без да мигне.

— Майка ти не е сама, Даниел. Тя е заедно с Бог. И с нас, макар че не можем да я видим.

Същата теория ми бе изложил в училище и отец Висенте, йезуит ветеран, който с лекота обясняваше всички загадки на вселената — от грамофона до зъбобола — като цитираше евангелието на свети Матей. Все пак от устата на баща ми тези думи прозвучаха съвсем неубедително.

— А на Бог за какво му е притрябвала мама?

— Не зная. Ако някой ден го видим, ще го питаме.

С времето изоставих идеята за писмото и реших, че — щом така и така съм се наканил — ще е по-практично да започна с шедьовъра. По липса на подходящата за целта писалка баща ми ми даде един молив „Щедлер“ № 2, с който се залових да драскам в една тетрадка. Моята история някак случайно се въртеше около великолепна писалка, която удивително напомняше онази от магазина и на всичкото отгоре беше омагьосана. По-конкретно, писалката бе обладана от изтерзаната душа на предишния си собственик — автор на романи, умрял от глад и студ. Попадайки в ръцете на един ученик, тя упорито се опитваше да излее на хартия последната творба, която писателят не бе успял да завърши приживе. Не зная откъде се взе тази идея и дали не я заимствах отнякъде, ала със сигурност по-късно никога не ми хрумна нещо подобно. При все това, опитите ми да й придам словесна форма завършиха катастрофално. Едно творческо безсилие бе поразило моя синтаксис, а метафоричните ми изблици все ми напомняха онези от рекламите на пяна за крака, които бях свикнал да чета по трамвайните спирки. За тези неуспехи винях молива и горещо желаех писалката, която навярно щеше да ме превърне в същински майстор. Баща ми следеше моя неравен напредък със смесица от гордост и загриженост.

— Как върви твоята история, Даниел?

— Не зная. Предполагам, че ако имах онази писалка, всичко щеше да бъде различно.

Според баща ми такова заключение можеше да хрумне само на един изгряващ литератор.

— Ти работи все така, пък аз ще ти я купя, още преди да завършиш първото си произведение.

— Обещаваш ли?

В отговор винаги получавах усмивка. За късмет на баща ми литературните ми стремления бързо се изпариха, заточени в областта на реториката. За това допринесе откритието на механичните играчки и всевъзможните месингови джунджурии, които можеха да се намерят на пазара Лос Енкантес на цени, по-съзвучни с нашите финанси. Детската преданост е невярна и капризна любима, тъй че скоро аз имах очи само за конструктори и кораби, задвижвани с пружина. Повече не поисках от баща си да ме заведе на гости на писалката на Виктор Юго, а и той престана да отваря дума за нея. Онзи свят сякаш се бе изпарил за мен, ала дълго време образът, който имах за баща си, а все още пазя и днес, бе образът на оня слаб мъж със стар костюм, твърде голям за него, и с шапка, купена на старо на улица „Кондал“ за седем песети; мъж, който не можеше да си позволи да подари на сина си една проклета писалка — напълно безполезна, но сякаш изпълнена с огромно значение вещ. Онази нощ, когато се прибрах от „Атенео“, го заварих да ме чака в трапезарията, а на лицето му бе изписано обичайното изражение на провал и копнеж.

— Вече си мислех, че си се загубил — рече той. — Обади се Томас Агилар. Каза, че сте имали уговорка да се видите. Да не би да си забравил?

— Не, ама тоя Барсело не спира да дърдори — отвърнах аз с кимване. — Просто не знаех как да се отърва от него.

— Добър човек е, но е малко досаден. Сигурно си огладнял. Мерседитас ни е донесла малко от супата, която е приготвила за майка си. Това момиче е цяло съкровище.

Седнахме на масата да пробваме подаянието на Мерседитас, дъщерята на съседката от третия етаж. По всеобщо мнение тя минаваше за монахиня и светица, но аз неведнъж я бях виждал да задушава с целувки един моряк със сръчни ръце, който понякога я изпращаше до входа.

— Тая вечер изглеждаш много умислен — рече баща ми, опитвайки се да завърже разговор.

— Сигурно от влагата, която разширява мозъка. Така твърди Барсело.

— Сигурно има и друга причина. Тревожи ли те нещо, Даниел?

— Не. Просто се бях замислил.

— За какво?

— За войната.

Баща ми кимна мрачно и продължи да сърба супата си мълчаливо. Беше сдържан човек и въпреки че живееше в миналото, почти никога не го споменаваше. Бях израснал с убеждението, че онзи бавен ход на следвоенните години, един свят на бездействие, нищета и потисната ненавист, бе естествен като чешмяната вода, и че нямата печал, която се просмукваше като кръв по стените на ранения град, бе същинският облик на душата му. Един от капаните на детството е, че не е нужно да разбираш нещо, за да го усещаш. По времето, когато умът вече е способен да схване станалото, раните в сърцето са станали доста дълбоки. През онази ранна лятна нощ, докато вървях из тъмния и предателски здрач на Барселона, не можех да избия от главата си разказа на Клара за изчезването на баща й. В моя свят смъртта бе една безименна и непонятна ръка, амбулантен търговец, който отнасяше майки, просяци или деветдесетгодишни съседи като в някаква адска лотария. Идеята, че смъртта би могла да крачи редом с мен, с човешко лице и сърце, отровено от ненавист, пременена с униформа или пардесю, че би могла да стои на опашка в киното, да се смее в баровете, да води сутрин децата на разходка в парка Сиудадела, а вечер да затрие някого в тъмницата на крепостта Монжуик или в общ гроб без име и обред — това умът ми не го побираше. След усърден размисъл накрая реших, че вселената от папиемаше, която смятах за действителна, може би бе просто декор. През онези ограбени години краят на детството, точно както и испанските влакове, не идваше по разписание.

Разделихме си супата, бульон от разни остатъци със залъци хляб, докато край нас се носеше досадното ромолене на радиосериалите, което се процеждаше през отворените прозорци на църковния площад.

— Е, как мина срещата с дон Густаво?

— Запознах се с племенницата му Клара.

— Коя, сляпата ли? Казват, че била красавица.

— Е, не зная. Не обръщам внимание на такива работи.

— Толкова по-добре за теб.

— Казах им, че може би ще се отбия утре покрай тях, като си тръгна от училище — да й прочета нещо, че е много самотна, горкичката. Ако ми разрешиш де.

Баща ми ме погледна изпод вежди, сякаш се чудеше дали той остарява преждевременно, или пък аз раста прекалено бързо. Реших да сменя темата, но не ми хрумна друго освен онова, което ме гризеше отвътре.

— Вярно ли е, че през войната са отвеждали хора в крепостта Монжуик и повече никой не ги е виждал?

Баща ми пресуши лъжицата супа, без да трепне, и ме изгледа внимателно, а беглата усмивка, която играеше по устните му, се стопи.

— Кой ти каза това? Барсело ли?

— Не. Томас Агилар, който понякога разказва разни истории в училище.

Баща ми бавно кимна.

— По време на война стават неща, които много трудно могат да се обяснят, Даниел. Често и аз самият не разбирам какво означават всъщност. Понякога е най-добре да оставим нещата така, както са.

Той въздъхна и неохотно засърба супата си. Наблюдавах го безмълвно.

— Преди смъртта си майка ти ме накара да обещая, че никога няма да ти говоря за войната, че ще се погрижа да не си спомняш нищо от онова, което се случи.

Не знаех какво да отговоря. Баща ми извърна очи, сякаш търсеше нещо във въздуха — погледи или мълчания, или може би дори майка ми, за да потвърди думите му.

— Понякога си мисля, че съм сбъркал, като съм взел присърце молбата й. Не зная.

— Все едно, татко…

— Не, не е все едно, Даниел. След една война нищо вече не е същото. Да, вярно е, че много хора влязоха в онази крепост и повече не излязоха оттам.

Погледите ни се срещнаха за миг. След малко баща ми стана и се оттегли в стаята си, ранен от мълчанието. Вдигнах съдовете и ги сложих в малката мраморна кухненска мивка, за да ги измия. Когато се върнах във всекидневната, загасих лампата и седнах в старото кресло на баща ми. Диханието на улицата раздвижваше завесите. Не ми се спеше и нямах никакво желание да се насилвам да заспя. Излязох на балкона и се надвесих да погледна мъглявата светлина, която се лееше от фенерите на Пуерта дел Анхел. Един неподвижен силует се изрязваше сред сенките, проснати на уличния паваж. Цигарата му примигваше със слабо кехлибарено огънче, което се отразяваше в очите му. Носеше тъмни дрехи, едната му ръка бе пъхната в джоба на сакото, другата държеше цигарата, която тъчеше около профила му паяжина от синкав дим. Наблюдаваше ме мълчаливо, лицето му, което беше точно срещу светлината на уличните лампи, оставаше скрито. Постоя така почти цяла минута, пушейки нехайно, с поглед, прикован в моя. Сетне, щом чу камбаните на катедралата, отброяващи полунощ, силуетът леко кимна с глава — поздрав, зад който интуитивно долових една усмивка, невидима за мен. Искаше ми се да му отговоря, но сякаш бях парализиран. Мъжът се обърна и го видях да се отдалечава с леко накуцване. Ако това се бе случило друга нощ, едва ли щях да се впечатля от присъствието на непознатия, ала сега, щом се скри от погледа ми в мъглата, по челото ми изби студена пот и дъхът ми секна. Бях прочел абсолютно същото описание на тази сцена в „Сянката на вятъра“. Там главният герой всяка нощ се надвесваше от балкона точно в полунощ и откриваше, че някакъв непознат го наблюдава от сенките, пушейки нехайно. Лицето му винаги бе забулено в мрак и само очите му пронизваха нощната тъма, пламтящи като жарава. Непознатият оставаше така за миг, пъхнал дясната си ръка в джоба на черното си сако, и след малко се отдалечаваше с накуцване. В сцената, която току-що бях наблюдавал, той можеше да бъде кой да е среднощен скитник, фигура без лице или име. В романа на Каракс обаче този непознат беше дяволът.