Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (51)

6

През зимата на 1934 г. братята Молинер най-сетне, успяха да изгонят Микел от имението на „Пуертафериса“, което и до ден-днешен стои празно и се руши. Искаха просто да го видят на улицата, лишен от малкото, което му бе останало, от книгите си и от онази свобода и уединение, които така ги оскърбяваха, че го мразеха и в червата. Той не пожела да ми каже нищо, нито пък да потърси помощта ми. Разбрах само, че почти се е превърнал в просяк, когато отидох да го потърся в някогашния му дом и заварих там наетите от братята му главорези, които тъкмо правеха инвентар на имуществото му и разпродаваха малкото вещи, които му бяха принадлежали. Микел вече от няколко нощи спеше в един пансион на улица „Кануда“, мрачен и влажен бордей с вид и миризма на костница. Когато видях стаичката, в която бе затворен, нещо като ковчег без прозорци и със затворническа койка, хванах Микел и го заведох вкъщи. Кашляше неспирно и изглеждаше съвсем изпит. Каза ми, че това бил недоизлекуван катар, незначителна болежка, която, щом й омръзнело, щяла сама да премине. Две седмици по-късно се влоши.

Тъй като винаги се обличаше в черно, не разбрах веднага, че петната по ръкавите му са от кръв. Повиках лекар, който след прегледа ме попита защо съм чакала толкова време, преди да му се обадя. Микел имаше туберкулоза. Разорен и болен, сега той живееше само със спомени и угризения. Беше най-добросърдечният и най-уязвимият човек, когото някога съм познавала, единственият ми приятел. Оженихме се в едно февруарско утро в местното съдилище. Вместо меден месец просто взехме автобуса до парка Гуел, за да погледаме от терасите му Барселона отгоре — миниатюра, обвита в мъгла. Не казахме на никого, че сме се оженили — нито на Кабестани, нито на баща ми, нито на семейството на Микел, което го смяташе за мъртъв. По някое време написах на Жулиан писмо, в което му съобщавах това, но така и не го изпратих. Нашият брак беше таен. Няколко месеца след венчавката на вратата ни почука един тип, който се представи като Хорхе Алдая. Изглеждаше като човешка развалина, лицето му бе плувнало в пот въпреки хапещия студ. Когато видя отново съученика си след повече от десет години, Алдая се усмихна горчиво и каза: „Всички сме прокълнати, Микел. Ти, Жулиан, Фумеро и аз“. Заяви, че причината за посещението му била опит да се помири със стария си приятел Микел, надявайки се, че сега той ще му помогне да се свърже с Жулиан Каракс. Трябвало да му предаде много важно съобщение от името на покойния си баща, дон Рикардо Алдая. Микел каза, че не знае къде се намира Каракс.

— Още преди години изгубих връзка с него — излъга той. — Последното, което научих, беше, че живее в Италия.

Алдая очакваше подобен отговор.

— Разочароваш ме, Микел. Надявах се, че времето и нещастията са те вразумили.

— Някои разочарования правят чест на онзи, който ги внушава.

Смален, рахитичен, готов сякаш да се пръсне от жлъч, Алдая се изсмя.

— Фумеро ви изпраща най-сърдечните си поздравления по повод вашата сватба — каза той, запътил се към вратата.

От тези думи сърцето ми се смрази. Микел не пожела да каже нищо, но онази нощ, докато го държах в прегръдките си и двамата се преструвахме, че сме потънали в невъзможен сън, разбрах, че Алдая е бил прав. Бяхме прокълнати.

Изминаха няколко месеца, без да получим вести от Жулиан или от Алдая. Микел все още пишеше редовно за някои вестници в Барселона и Мадрид. Неспирно чаткаше на пишещата машина, изливайки материали, които сам наричаше врели-некипели, четиво за трамвая. Аз се задържах на службата си в издателство „Кабестани“, навярно защото това бе единственият начин да се чувствам близо до Жулиан. Той ми бе пратил кратка бележка, с която ме известяваше, че работи върху един нов роман, озаглавен „Сянката на вятъра“; надяваше се да го приключи до няколко месеца. Писмото не загатваше нищо за случилото се в Париж. Тонът му беше по-хладен и отчужден отпреди. При все това напразно се опитвах да намразя Жулиан. Започна да ми се струва, че той не е човек, а някаква болест.

Микел изобщо не се заблуждаваше относно моите чувства. Предлагаше ми обич и преданост, без да иска в замяна нещо повече от моята компания и може би тактичност. От устните му никога не се отрони укор или оплакване. С времето започнах да изпитвам към него безкрайна нежност, нещо повече от приятелството, което ни бе събрало, и състраданието, което впоследствие ни бе обрекло. Микел бе открил спестовна книжка на мое име, в която превеждаше почти всичките си доходи, получени от труда му като журналист. Никога не отказваше да напише статия, критика или клюкарска рубрика. Работеше под три псевдонима, по четиринайсет или шестнайсет часа на ден. Когато го питах защо работи толкова, само се усмихваше или отговаряше, че ще скучае, ако не прави нищо. Между нас нямаше лъжи, дори и безмълвни. Той знаеше, че скоро ще умре, че болестта скъпернически му отпуска броени месеци.

— Трябва да ми обещаеш, че ако нещо се случи с мен, ще вземеш тези пари и ще се омъжиш повторно, ще имаш деца и ще забравиш всички нас, и най-напред мен.

— И за кого ще се омъжа, Микел? Не говори глупости.

Понякога го улавях, че ме гледа от някой ъгъл с кротка усмивка, сякаш самото съзерцание на моето присъствие бе най-голямото му съкровище. Всеки следобед идваше да ме посрещне, когато си тръгвах от издателството; това бе единствената му почивка през целия ден. Гледах го как крачи приведен и кашля, макар и да се правеше, че още има сили. Водеше ме на закуска или да позяпаме витрините на улица „Фернандо“, сетне се връщахме вкъщи, където той продължаваше да работи и след полунощ. Мълчаливо благославях всяка минута, която прекарвахме заедно. Микел всяка нощ заспиваше, държейки ме в прегръдките си, и аз трябваше да крия сълзите, изтръгнати от гневното съжаление, че не можех да обичам този мъж така, както той обичаше мен, че не можех да му дам онова, което така безполезно бях оставила в нозете на Жулиан. Много нощи се заклевах пред себе си, че ще забравя Жулиан, че ще посветя остатъка от живота си, за да направя този клет човек щастлив и да му върна поне няколко трошици от онова, което той ми бе дал. Бях любовница на Жулиан в продължение на две седмици, но щях да бъда съпруга на Микел през останалата част от живота си. Ако някой ден тези страници стигнат до твоите ръце и ако решиш да ме съдиш, както се съдих аз, докато ги писах и гледах отражението си в това огледало от проклятия и угризения, спомни си ме така, Даниел.

Ръкописът на последния роман на Жулиан пристигна към края на 1935 г. Не зная дали от озлобление, или от страх, но го предадох на печатаря, без дори да го прочета. Последните спестявания на Микел бяха финансирали изданието в аванс още преди месеци. Кабестани, който по това време вече имаше здравословни проблеми, хич не се интересуваше от останалото. Същата седмица докторът, който се грижеше за Микел, дойде да ме види в издателството, много разтревожен. Обясни ми, че ако Микел не намали работния си ритъм и не си даде почивка, той не би могъл да направи почти нищо, за да се пребори с туберкулозата.

— Съпругът ви трябва да бъде в планините, а не да диша облаци въглищен прах и белина тук, в Барселона. Нито той е котка с девет живота, нито аз съм бавачка. Накарайте го да се вразуми, мен не ще да ме слуша.

През обедната почивка реших да се прибера у дома, за да поговоря с него. Преди да отворя вратата на апартамента, чух гласове отвътре. Микел спореше с някого. Отначало помислих, че при него е дошъл някой от редакцията на вестника, но ми се стори, че долових името на Жулиан в разговора. Чух стъпки, които се приближаваха към вратата, и изтичах да се скрия на площадката към мансардата. Оттам можах да зърна посетителя.

Беше мъж, облечен в черно, с някак неопределени черти и тънки устни като зейнал белег. Имаше черни, безизразни очи — очи на риба. Преди да се изгуби надолу по стълбите, поспря и вдигна поглед към полумрака. Притиснах се до стената, затаила дъх. Посетителят постоя така няколко мига, сякаш ме надушваше, облизвайки устни с кучешка усмивка. Изчаках стъпките му да стихнат напълно, преди да напусна скривалището си и да вляза в апартамента. Във въздуха се носеше миризма на камфор. Микел седеше до прозореца с ръце, увиснали немощно от двете страни на стола. Устните му трепереха. Попитах го кой беше този човек и какво искаше.

— Това беше Фумеро. Дойде да ни донесе новини за Жулиан.

— Какво знае той за Жулиан?

Микел ме погледна, по-обезсърчен от когато и да било.

— Жулиан ще се жени.

Направо онемях от тази вест. Рухнах на един стол, а Микел взе ръцете ми в своите. Беше изтощен и говореше с мъка. Преди да смогна да кажа нещо, той се зае накратко да ми изложи наученото от Фумеро, както и догадките, които можеха да се направят от него. Фумеро се възползвал от контактите си с парижката полиция, за да установи местонахождението на Жулиан Каракс и да го държи под око. Според Микел не беше изключено това да е станало още преди месеци или даже години. Най-много го безпокоеше не обстоятелството, че Фумеро е намерил Жулиан — това беше просто въпрос на време; по-тревожното бе, че е решил да го каже на Микел тъкмо сега, и то заедно със странната новина за някаква невероятна женитба. Венчавката, както изглеждало, щяла да се състои в началото на лятото на 1936 г. За булката не се знаело нищо освен името, което в случая беше предостатъчно: Ирен Марсо, съдържателната на заведението, в което Жулиан бе работил като пианист години наред.

— Не разбирам — измънках аз. — Жулиан се жени за своята покровителка?

— Именно. Това не е сватба, а споразумение.

Ирен Марсо бе с двайсет и пет или трийсет години по-възрастна от Жулиан. Микел подозираше, че тя е решила да сключи този брак, за да прехвърли имуществото си на Жулиан и да подсигури бъдещето му.

— Но нали и без друго му помага. Винаги му е помагала.

— Навярно съзнава, че няма да е вечно на тоя свят — загатна Микел.

Ехото на тези думи направо прониза и двама ни. Коленичих до него и го прегърнах, като хапех устни, за да не ме види, че плача.

— Жулиан не обича тази жена, Нурия — рече ми той, мислейки, че това е причината за скръбта ми.

— Жулиан не обича никого освен себе си и проклетите си книги — промълвих.

Вдигнах поглед и видях усмивката на Микел — усмивка на старо и мъдро дете.

— И какво се надява да спечели Фумеро, като разгласява тая работа сега?

Не ни отне много време, за да разберем. Няколко дни по-късно един съвсем измършавял и подобен на привидение Хорхе Алдая се появи в дома ни, пламнал от гняв и озлобление. Фумеро му бе казал, че Жулиан Каракс ще сключи брак с богата жена, и то с пищна, романтична церемония. Алдая дни наред се изтезаваше с мисълта, че човекът, отговорен за нещастията му, сега тъне в охолство, придобил състояние от рода на онова, което той самият бе изгубил. Фумеро бе пропуснал да го осведоми, че Ирен Марсо, макар и притежателка на известни средства, беше собственичка на бардак, а не приказна принцеса. Беше спестил и факта, че булката е с трийсет години по-възрастна от Каракс, тъй че това бе не толкова брак, колкото благотворителен акт спрямо един свършен човек, останал без средства за препитание. Не му бе казал нито кога ще се състои сватбата, нито къде. Само бе посял семената на една фантазия, поглъщаща и малкото сили, които треската бе оставила в изпосталялото, смрадливо тяло на Алдая.

— Фумеро те е излъгал, Хорхе — рече Микел.

— И ти, кралят на лъжците, смееш да обвиняваш в лъжа ближния си! — безумно извика Алдая.

Не беше нужно той да ни разкрива мислите си; в човек с така изпита плът те просто се четяха като думи под бледата кожа на мъртвешкото лице. Микел ясно прозря играта на Фумеро. Та нали именно той го бе учил да играе шах преди повече от двайсет години в училището „Сан Габриел“. Фумеро имаше стратегията на богомолка и търпението на безсмъртните. Микел изпрати на Жулиан предупредителна бележка.

Когато Фумеро решил, че сгодният момент е дошъл, дръпнал Алдая настрани, отровил сърцето му със злоба и му казал, че Жулиан ще се ожени до три дена. Като полицейски служител той, инспекторът, не можел да се забърка в подобна работа — такъв бил аргументът му. Алдая обаче, като цивилно лице, можел да отиде в Париж и да се погрижи тази сватба да не се състои. Как? — щял да попита един трескав, овъглен от ненавист Алдая. Ето как — трябвало да го извика на дуел в деня на венчавката. Фумеро стигнал дотам, че даже осигурил оръжието, с което Хорхе бил убеден, че ще продупчи онова кораво сърце, съсипало династията Алдая. Докладът от парижката полиция по-късно щял да констатира, че оръжието, намерено в нозете му, било дефектно и можело да направи единствено онова, което и направило: да гръмне в лицето на Хорхе. Фумеро вече знаел това, когато му го връчил в един калъф на перона на гарата за Франция. Отлично знаел, че треската, глупостта и сляпата ярост ще попречат на Алдая да убие Жулиан Каракс в един остарял дуел на честта на гробището Пер Лашез. А ако по някаква случайност успеел да събере сили, за да срази противника си, оръжието, което носел, трябвало да му попречи. Защото не Каракс, а Алдая бил обречен да умре в онзи дуел. Така неговият нелеп живот, тялото и душата му, на които Фумеро търпеливо позволил да вегетират известно време, щели да изпълнят предназначението си.

Фумеро знаел също така, че Жулиан никога не би приел да се изправи срещу някогашния си другар, който бил в такова плачевно състояние и вече на умиране. Ето защо дал ясни инструкции на Алдая за всяка стъпка, която било нужно да предприеме. Трябвало да признае на Жулиан, че писмото, написано от Пенелопе преди години, в което тя го известявала за сватбата си и молела да я забрави, било измама. Трябвало да разкрие, че именно той, Хорхе Алдая, принудил сестра си да напише онзи низ от лъжи, докато тя плачела отчаяно и напусто оповестявала безсмъртната си любов към Жулиан. Трябвало да каже на Жулиан, че тя го е чакала оттогава насетне, с прекършена душа и кървящо сърце, умираща от самота. Това щяло да е достатъчно. Достатъчно, за да накара Жулиан да дръпне спусъка и да го гръмне в лицето. Достатъчно, за да изхвърли от главата му всякакви сватбени планове, да му остави единствено мисълта как да се върне в Барселона, за да намери Пенелопе и един великолепен живот. А в Барселона, тази огромна паяжина — неговата паяжина, щял да го чака той — Фумеро.