Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (39)

38

— Даниел — промълви тя, усмихвайки се срещу светлината.

Синкавият дим от цигарата забулваше лицето й. Устните й пламтяха в тъмночервено; те бяха влажни и оставяха подобни на кръв следи по филтъра на цигарата, която държеше между показалеца и безименния си пръст. Има хора, които запомняш, и други, които сънуваш. За мен Нурия Монфорт бе като мираж, чиято достоверност не поставяш под съмнение, а просто го следваш, докато се стопи безследно или те погуби. Последвах я до тясната, сумрачна стая, където се намираха бюрото й, книгите и онази колекция от моливи, наредени като случаен акт на симетрия.

— Мислех, че няма да те видя отново.

— Съжалявам, че ви разочаровах.

Тя седна на стола до бюрото си, кръстоса крака и се облегна назад. Откъснах очи от шията й и се съсредоточих върху едно петно от влага на стената. Отидох до прозореца и набързо огледах площада. От Фермин нямаше и следа. Чувах как Нурия Монфорт диша зад гърба ми, усещах погледа й. Заговорих, без да отделям очи от прозореца.

— Преди няколко дни един мой добър приятел откри, че управителят, отговарящ за стария апартамент на семейство Фортуни-Каракс, е изпращал кореспонденцията си до една пощенска кутия на името на адвокатска кантора, която очевидно не съществува. Същият приятел установи, че човекът, който от години е събирал пратките от тази пощенска кутия, е използвал вашето име, госпожо Монфорт…

— Млъкни.

Обърнах се и я видях как се отдръпна в сенките.

— Съдиш ме, без да ме познаваш — рече тя.

— Щом е така, помогнете ми да ви опозная.

— На кого си разказал тези неща? Кой друг знае това, което току-що ми каза?

— Повече хора, отколкото бихте помислили. Полицията ме следи от доста време.

— Фумеро?

Кимнах. Стори ми се, че ръцете й треперят.

— Не знаеш какво си направил, Даниел.

— Ами вие ми кажете — отвърнах с твърдост, каквато не усещах.

— Мислиш, че само защото случайно си попаднал на една книга, имаш правото да се месиш в живота на хора, които не познаваш, в неща, които не разбираш и които не ти принадлежат.

— Вече ми принадлежат, независимо дали искам, или не.

— Не знаеш какво говориш.

— Бях в къщата на семейство Алдая. Зная, че Хорхе Алдая се крие там. Зная, че именно той е убил Каракс.

Тя дълго се взира в мен, като внимателно подбираше думите си.

— Фумеро знае ли това?

— Нямам представа.

— Трябваше да разбереш. Проследи ли те Фумеро до тази къща?

Гневът, който пламтеше в очите й, просто ме изгаряше. Бях влязъл в дома й в ролята на обвинител и съдия, но с всеки изминал миг се чувствах като обвиняем.

— Не ми се вярва. А вие знаехте ли? Знаели сте, че Алдая е убил Жулиан и се крие в онази къща… Защо не ми казахте?

Тя се усмихна горчиво.

— Нищо не разбираш, нали?

— Разбирам, че излъгахте, за да защитите човека, убил онзи, когото наричате ваш приятел. Разбирам, че от години прикривате това престъпление, предпазвайки един човек, чиято единствена цел е да заличи всяка следа от съществуването на Жулиан Каракс, и за да я постигне, даже гори книгите му. Разбирам, че ме излъгахте за съпруга си, който не е в затвора, а очевидно не е и тук. Това е, което разбирам.

Нурия Монфорт бавно поклати глава.

— Върви си, Даниел. Напусни този дом и повече не се връщай. Вече направи достатъчно.

Тръгнах към вратата, като я оставих в трапезарията. Спрях се по средата на разстоянието и погледнах назад. Нурия Монфорт се бе свлякла на пода с гръб към стената. Престорената й непоколебимост беше рухнала.

Пресякох Пласа де Сан Фелипе Нери, забол поглед в земята. Носех със себе си болката, която бях получил от устните на тази жена, болка, за която вече се чувствах отговорен, макар че не проумявах как и защо. „Не знаеш какво си направил, Даниел.“ Исках само да се махна по-далече оттам. Когато минах покрай църквата, едва забелязах присъствието на мършавия свещеник с голям нос, застанал на прага с требник и броеница. Той ме благослови с пестелив жест.