Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (31)

30

Прогнилата дървена порта ни пропусна във вътрешен двор, варден от газени лампи, проблясващи над водоливници и ангели, чиито овехтели каменни лица се рушаха. Едно стълбище водеше към първия етаж, където правоъгълник от мътна светлина очертаваше главния вход на приюта. Светлината от газениците, струяща от този отвор, оцветяваше в охра облака от миазми, който се излъчваше отвътре. Една ъгловата, хищна фигура ни наблюдаваше от сенчестата галерия. В полумрака съзряхме стоманените й очи, чийто цвят бе досущ като този на расото. Държеше дървено ведро, от което се издигаше неописуемо зловонна пара.

— Привет-Мария-пълна-с-благодат-зачената-без-грях! — провикна се Фермин въодушевено и на един дъх.

— А къде е ковчегът? — отвърна гласът от стълбите, сериозно и някак неохотно.

— Ковчег ли? — попитахме Фермин и аз в унисон.

— Не сте ли от погребалното бюро? — уморено попита монахинята.

Почудих се дали това бе коментар относно нашата външност, или истински въпрос. Лицето на Фермин направо грейна при тази благоприятна възможност.

— Ковчегът е във фургона. Първо бихме искали да огледаме клиента. Чисто техническа формалност.

Усетих как ме обзема пристъп на гадене.

— Мислех, че господин Колбато ще дойде лично — рече монахинята.

— Господин Колбато моли да го извините, но в последния момент се наложи да се заеме с много сложно балсамиране — един здравеняк от цирка.

— Значи работите с господин Колбато в погребалното бюро?

— Ние сме дясната и лявата му ръка, съответно. Уилфредо Косматия на вашите услуги, а тук, до мен, е моят чирак, бакалавърът Сансон Караско^[1].

— Приятно ми е да се запознаем — допълних аз.

Монахинята ни огледа набързо и кимна, безразлична към двойката плашила, които се отразяваха в очите й.

— Добре дошли в „Санта Лусия“. Аз съм сестра Ортенсия, тази, която ви се обади. Последвайте ме.

Последвахме сестра Ортенсия, без да обелим дума, по един подобен на пещера коридор, чиято миризма ми напомни за тунелите на метрото. От двете страни на коридора имаше рамки без врати; през тях се виждаха осветени със свещи зали с редици легла, наредени едно над друго до стената и покрити с мрежи против комари, които се полюшваха като савани. Дочувах стонове и съзирах човешки фигури през мрежата на завесите.

— Оттук — посочи сестра Ортенсия, която вървеше на няколко метра пред нас.

Влязохме в просторно подземие, в което без никакво усилие си представих сцената на „Тенебрариума“, описана от Фермин. Мракът забулваше онова, което на пръв поглед ми се видя като колекция от восъчни фигури, седнали или захвърлени в ъглите, с мъртви, стъклени очи, проблясващи като медни монети на светлината на свещите. Помислих си, че може би са кукли или останки от стария музей. После осъзнах, че се движат, макар и много бавно и предпазливо. Невъзможно бе да се определи възрастта или полът им. Дрипите, които ги покриваха, бяха с цвета на пепел.

— Господин Колбато каза да не пипаме и да не чистим нищо — рече сестра Ортенсия с донякъде извинителен тон. — Затова само сложихме клетника в един от сандъците, които ни се намираха, защото беше почнал да се скапва.

— Добре сте направили. Никоя предпазна мярка не е излишна — съгласи се Фермин.

Хвърлих му отчаян поглед. Той невъзмутимо поклати глава в знак, че трябва да оставя ситуацията в неговите ръце. Сестра Ортенсия ни заведе до нещо, което изглеждаше като килия без вентилация и осветление в края на тесен коридор. Взе една от газените лампи, които висяха на стената, и ни я подаде.

— Много ли ще се бавите? Доста съм заета.

— Хич не си губете времето с нас. Гледайте си вашата работа, а ние ще го откараме оттук. Нямайте грижа.

— Добре, ако ви потрябва нещо, аз ще съм в подземието, в отделението за лежащо болни. Ако не ви е прекалено трудно, изнесете го през задната врата, за да не го виждат останалите. Би се отразило зле на духа на пациентите.

— Напълно ви разбираме — рекох аз със слаб гласец.

Сестра Ортенсия за миг ме изгледа със смътно любопитство. Когато я видях отблизо, си дадох сметка, че е възрастна жена, почти старица. Малко години я отделяха от останалите обитатели на приюта.

— Чуйте, чиракът не е ли малко младичък за такава служба?

— Житейските истини не познават възраст, сестро — отбеляза Фермин.

Монахинята кимна и ми отправи мила усмивка. В погледа й нямаше недоверие, а само тъга.

— Така е — промълви тя.

Сетне се отдалечи в мрака, понесла ведрото си; сянката й се влачеше след нея като булчински воал. Фермин ме бутна навътре в килията. Това беше жалка стаичка, вградена в стените на пещера, които сълзяха от влага. От тавана висяха вериги, завършващи с куки, а напуканият под бе целият насечен от канализационната мрежа. В средата на помещението, върху маса от сивкав мрамор, почиваше дървен сандък от промишлен амбалаж. Фермин повдигна лампата и ние успяхме да различим силуета на покойника сред сламения пълнеж. Пергаментови черти — непонятни, остро изрязани и безжизнени. Подпухналата кожа бе пурпурна. Очите, бели като счупени яйчени черупки, бяха отворени.

Стомахът ми се преобърна и побързах да откъсна поглед от трупа.

— Хайде, да се залавяме за работа — нареди Фермин.

— Да не сте луд?

— Искам да кажа, че трябва да намерим въпросната Хасинта, преди да са разкрили машинациите ни.

— Как?

— Ами с питане, как иначе?

Надникнахме в коридора, за да се уверим, че сестра Ортенсия е изчезнала. После предпазливо се промъкнахме до помещението, което бяхме прекосили преди. Окаяните фигури все така ни наблюдаваха с погледи, които се колебаеха между любопитство и страх, а в някои случаи и завист.

— Бъдете нащрек, че някои от тия — стига да можеха — биха ви изпили кръвчицата, за да се подмладят — рече Фермин. — От възрастта всички изглеждат кротки като агънца, но тук има толкова кучи синове, колкото и навън, или даже повече. Защото това са ония, които са оцелели и са погребали останалите. Хич да не ви е жал за тях. Хайде, започнете от ония в ъгъла, че изглеждат най-безобидни.

Ако тези думи имаха за цел да ме окуражат за мисията ми, те претърпяха пълен провал. Погледнах групата от човешки останки, които чезнеха в ъгъла, и им се усмихнах. Самото им присъствие ми се стори свидетелство за нравствената пустота на вселената и за механичната жестокост, с която тя унищожава вече ненужните й части. Фермин сякаш прочете тези дълбоки мисли и кимна сериозно.

— Майката природа е безподобна мръсница, това е печалната истина — рече той. — Хайде, смело напред!

При първия рунд си спечелих само празни погледи, стонове, оригвания и бълнувания от страна на всички субекти, които разпитах за местонахождението на Хасинта Коронадо. Петнайсет минути по-късно бих отбой и се присъединих към Фермин, за да видя дали е имал повече късмет. Той не криеше разочарованието си.

— Как ще намерим Хасинта Коронадо в тая дупка?

— Не зная. Имаме си работа с цял казан малоумници. Опитах номера със сладкишите „Сугус“, но те явно ги взимат за свещички против запек.

— Ами ако попитаме сестра Ортенсия? Ще й кажем истината и толкоз.

— Истината се казва само в краен случай, Даниел, особено когато човек си има работа с монахиня. Преди това трябва да изстреляме всичките си патрони. Погледнете онази групичка там! Изглеждат доста бодри. Нищо чудно да знаят и латински. Я идете да ги поразпитате.

— А вие какво смятате да правите?

— Аз ще ви пазя гърба, в случай че пингвинът се върне. Вие се заемете с работата.

Със слаба или никаква надежда за успех се приближих до групата пациенти, която заемаше единия ъгъл на стаята.

— Добър вечер — рекох аз и тозчас осъзнах колко абсурдно звучеше моят поздрав, защото тук винаги цареше нощ. — Търся госпожа Хасинта Коронадо. Ко-ро-на-до. Дали някой от вас я познава или може да ми каже къде да я намеря?

В мен се взираха четири лица, покварени от алчност. Тук има някакъв живец, казах си. Може би не всичко е изгубено.

— Хасинта Коронадо? — настоях аз.

Четиримата пациенти си размениха погледи и кимания. Един от тях, тумбест и без нито едно косъмче по тялото, като че ли беше главатарят им. Видът и маниерите му на фона на този терариум ми напомняха един доволен Нерон, който свири на своята арфа, докато Рим се разпада в нозете му. С величествен жест цезарят ми се усмихна игриво. Обнадежден, аз му върнах жеста.

Той ми даде знак да се приближа, сякаш искаше да ми прошепне нещо на ухото. Поколебах се, но приех това условие.

— Можете ли да ми кажете къде да намеря госпожа Хасинта Коронадо? — попитах за последен път.

Доближих ухото си до устните на пациента — толкова близо, че усещах топлия му, зловонен дъх върху кожата си. Боях се, че може да ме ухапе, но вместо това той неочаквано изпусна гръмотевична пръдня. Другарите му прихнаха да се смеят и заръкопляскаха. Отдръпнах се няколко крачки назад, но късно: миризмата вече ме беше ударила в носа. Точно тогава забелязах до мен един свит, прегърбен старец с брада на пророк, рядка коса и огнени очи, който се подпираше на бастун и гледаше групичката с презрение.

— Губите си времето, младежо. Хуанито знае само да пърди, а тия пък не знаят друго, освен да се кикотят и да вдишват газовете му. Както виждате, обществената структура тук не е много по-различна от тази на външния свят.

Престарелият философ говореше с тържествен глас и перфектна дикция. Той ме изгледа от горе до долу, като явно ме преценяваше.

— Правилно ли чух, че търсите Хасинта?

Кимнах, поразен от появата на разумен живот в това свърталище на ужаси.

— И защо?

— Аз съм неин внук.

— Аз пък съм маркиз дьо Карамел. Безобразен лъжец — това сте вие. Кажете ми защо я търсите или ще почна да се правя на магаре. Тук това е лесно. И ако мислите да обикаляте и да разпитвате тия нещастници един по един, скоро ще разберете какво имам предвид.

Хуанито и неговата свита от инхалиращи все още се превиваха от смях. Солистът изсвири един бис, по-приглушен и продължителен от първото изпълнение. Той прозвуча по-скоро като съскане на пробита гума и не остави съмнение, че Хуанито притежава виртуозен контрол над сфинктера си. Аз капитулирах пред фактите.

— Имате право. Не съм роднина на госпожа Коронадо, но трябва да разговарям с нея. Въпросът е извънредно важен.

Старецът се приближи до мен. Имаше хитра, котешка усмивка, усмивка на палаво дете, а погледът му пламтеше от лукавство.

— Можете ли да ми помогнете? — помолих се аз.

— Зависи доколко вие можете да ми помогнете.

— С радост ще го сторя, стига да е по силите ми. Искате ли да предам някакво съобщение на семейството ви?

Старецът горчиво се изсмя.

— Именно семейството ми ме тикна в тая дупка. Пиявици, това са те; биха ми задигнали дори и долните гащи, докато са още топли. В пъкъла да се провалят дано! Достатъчно съм ги гледал и търпял. Това, което искам, е жена.

— Моля?

Той ме изгледа нетърпеливо.

— Младостта не е извинение за липсата на схватливост, момко. Казвам ви, че искам жена. Самка, прислужница или расова кобилка. Да е млада — сиреч, да няма още петдесет и пет, и да е здрава, без язви и фрактури.

— Не съм сигурен, че ви разбирам…

— Отлично ме разбирате. Преди да тръгна за оня свят, искам да се порадвам на жена, която има зъби и не се напикава. Пет пари не давам дали ще е хубава или не; полусляп съм, пък и на моята възраст всяко момиче, което има някоя и друга мръвка, за която да се хванеш, е истинска Венера. Ясно ли се изразявам?

— От ясно по-ясно. Само не виждам как ще ви намеря жена…

— Когато бях на вашите години, в обслужващия сектор имаше нещо, наречено „дами със съмнителна добродетел“. Зная, че светът се променя, но основните неща си остават същите. Намерете ми една такава дама, пълничка и палава, и ще сключим сделка. И ако се питате дали съм способен да се порадвам на жена, знайте, че ще съм доволен поне да й щипна задника и да й опипам прелестите. Това са предимствата на опита.

— Техническите подробности са си ваша работа, но сега не мога да ви докарам жена тук.

— Може да съм похотлив дъртак, но не съм идиот, така че това ми е известно. Стига ми вашето обещание.

— И откъде знаете, че няма да ви обещая, само за да ви накарам да ми кажете къде е Хасинта Коронадо?

Старчето ми се усмихна лукаво.

— Вие ми дайте думата си, а проблемите на съвестта оставете на мен.

Огледах се наоколо. Хуанито бе подхванал втората част от своя рецитал. Оживлението замираше. Изведнъж ми се стори, че молбата на сластолюбивия дядка е единственото смислено нещо в това чистилище.

— Имате думата ми. Ще направя каквото мога.

Старецът се ухили от ухо до ухо. Преброих три зъба.

— Нека да е блондинка, па макар и изрусена. С две хубави дини и да умее да говори мръсотии, ако е възможно, че от всички сетива слухът ми работи най-добре.

— Ще видя какво мога да направя. А сега ми кажете къде да Намеря Хасинта Коронадо.