Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (43)

42

На връщане към книжарницата минах покрай кино „Капитол“, където двама художници, застанали на скеле, гледаха безутешно как още неизсъхналият им плакат се разтича под проливния дъжд. Отдалече съзрях стоическата фигура на часовоя, встъпил на пост пред книжарницата. Когато наближих дюкяна на дон Федерико Флавиа, забелязах, че часовникарят е излязъл на прага да погледа пороя. По лицето му още личаха белезите от престоя в участъка. Беше облечен в безупречен сив вълнен костюм, а в ръката си държеше цигара, която не си бе дал труда да запали. Махнах му с ръка и той ми се усмихна в отговор.

— Какво имаш против чадърите, Даниел?

— Че какво може да бъде по-хубаво от дъжда, дон Федерико?

— Пневмонията. Хайде, влез, вече съм готов с твоята поправка.

Погледнах го неразбиращо. Дон Федерико се взираше в мен, все така усмихнат. Кимнах и го последвах в неговия приказен базар. Веднага щом влязохме вътре, ми подаде една малка кесия от амбалажна хартия.

— По-добре излез още сега, че онова плашило, дето наблюдава книжарницата, не е откъснало очи от нас.

Надникнах в кесията. Тя съдържаше малка книжка, подвързана с кожа. Требник. Същият требник, който Фермин държеше в ръцете си, когато го видях за последен път. Дон Федерико с тържествено кимване ме зарече да мълча, докато ме побутваше към улицата. Щом се озовах навън, той си възвърна засмяното изражение и повиши глас.

— И помни, че не бива да пресилваш ръчката, когато го навиваш, иначе пак ще се разхлаби, ясно ли е?

— Не се безпокойте, дон Федерико, и благодаря.

Отдалечих се с възел в стомаха, който се затягаше с всяка крачка. Когато минах край цивилния полицай, застанал на пост до книжарницата, му махнах за поздрав със същата ръка, с която държах кесията, получена от дон Федерико. Той я погледна с вял интерес. Шмугнах се в книжарницата. Баща ми все така стоеше прав зад тезгяха, сякаш не бе помръднал от мястото си, откакто бях излязъл. Погледна ме угрижено.

— Слушай, Даниел, онова, което казах преди…

— Не се тревожи. Имаше право.

— Целият трепериш…

Кимнах небрежно и видях, че отиде да потърси термоса. Възползвах се от това обстоятелство, за да се вмъкна в малката тоалетна до задната стая и да разгледам требника. Бележката на Фермин изпадна от него, пърхайки като пеперуда. Хванах я във въздуха. Съобщението бе написано на къс почти прозрачна цигарена хартия със съвсем ситни букви, тъй че трябваше да го държа срещу светлината, за да мога да го разчета.

Скъпи приятелю Даниел,

Не вярвайте на нито дума от онова, което казват вестниците за убийството на Нурия Монфорт. Както винаги, това е лъжа и измама. Аз съм здрав и читав и се крия на сигурно място. Не се опитвайте да ме намерите или да ми пращате съобщения. Унищожете тази бележка, веднага щом я прочетете. Няма нужда да я гълтате, просто я изгорете или я накъсайте на малки парченца. Ще намеря начин да се свържа с вас благодарение на моята находчивост — и на помощта на приятелски настроени посредници. Моля ви да предадете същината на това съобщение, закодирано и в пълна дискретност, на моята любима. Вие самият не правете нищо. Ваш приятел, третият човек,

ФРдТ

Тъкмо бях започнал да препрочитам бележката, когато някой почука на вратата на тоалетната с кокалчетата на пръстите си.

— Може ли да вляза? — попита един непознат глас.

Сърцето ми се преобърна. Като не знаех какво друго да сторя, смачках цигарената хартия на топче и го лапнах. Дръпнах веригата и докато водата се носеше с грохот през тръбите и казанчето, преглътнах хартиената топчица. Имаше вкус на восък и на сладкиш „Сугус“. Когато отворих вратата, се натъкнах на подлата усмивчица на полицая, който само допреди няколко секунди бе стоял пред книжарницата.

— Извинявайте. Не знам дали е от това, че цял ден слушам тоя дъжд, но трябва да отида по нужда, да не кажа друго нещо…

— Ама разбира се — рекох аз, като му направих път. — Заповядайте.

— Много ви благодаря.

Агентът, който на светлината на голата електрическа крушка ми заприлича на дребна невестулка, ме изгледа от глава до пети. Калният му поглед се спря върху требника в ръцете ми.

— Просто не мога да си свърша работата, ако нямам нещо за четене — поясних аз.

— И при мен е същото. А после разправят, че испанецът не чете. Ще ми го заемете ли?

— Върху казанчето ще намерите последния брой на „Награда на критиката“ — пресякох го аз. — Няма грешка.

Отдалечих се, без да губя самообладание, и се присъединих към баща ми, който тъкмо ми наливаше чаша кафе с мляко.

— Какво прави тоя тук?

— Закле ми се, че всеки момент ще напълни гащите. Какво можех да направя?

— Да го оставиш на улицата, хем щеше и да се постопли.

Баща ми се начумери.

— Ако нямаш нищо против, ще се кача горе.

— Разбира се, че нямам. И си облечи сухи дрехи, че да не пипнеш някоя пневмония.

Апартаментът беше студен и тих. Отидох в стаята си и надникнах през прозореца. Вторият часовой все още беше там долу, пред портата на църквата „Санта Ана“. Свалих подгизналите си дрехи и навлякох дебела пижама и един халат, който бе принадлежал на дядо ми. Проснах се на леглото, без да си правя труда да паля лампата, и се оставих на мрака и на звука от дъжда по прозорците. Затворих очи и се опитах да извикам в съзнанието си образа на Беа, допира и уханието й. Предната нощ изобщо не бях мигнал и сега умората бързо ме надви. В сънищата ми закачулената, неясна като пара фигура на смъртта яздеше над Барселона — призрачно видение, което се рееше над кулите и покривите, държейки черни въжета със стотици малки бели ковчези, привързани към тях. Ковчезите оставяха след себе си диря от черни цветя, върху чиито венчелистчета с кръв бе написано името на Нурия Монфорт.

Събудих се, когато навън пукваше сивата зора. Прозорците бяха изпотени. Облякох се подходящо за студеното време и си обух боти. Излязох тихичко в коридора и минах през апартамента почти пипнешком. Шмугнах се през вратата и излязох на улицата. Павилионите за вестници по Лас Рамблас вече светеха в далечината. Приближих се до онзи, който бе закотвен в самото устие на улица „Талерс“ и купих първото издание за деня, което още миришеше на топло мастило. Бързо прехвърлих страниците, докато намерих раздела с некролозите. Името на Нурия Монфорт лежеше под един отпечатан кръст и усетих, че нямам сили да го погледна. Тръгнах си със сгънатия вестник под мишница, исках да се скрия в мрака. Погребението беше същия следобед в четири часа, в гробището Монжуик. Прибрах се вкъщи по малко заобиколен път. Баща ми още спеше и аз пак влязох в стаята си. Седнах на бюрото си и извадих писалката „Майщерщюк“ от калъфа й, после взех празен лист хартия с надеждата, че писецът сам ще ме поведе. В моите ръце писалката нямаше какво да каже. Напразно се мъчех да извикам думите, които исках да подаря на Нурия Монфорт, но не бях способен да напиша или да почувствам нещо друго освен необяснимия ужас от отсъствието й, от знанието, че е изгубена, заличена от лицето на земята. Бях сигурен, че някой ден ще се върне при мен, след месеци или години, че споменът за нея винаги ще оживява в докосването на някой непознат, в образи, които не ми принадлежат, без дори да зная достоен ли съм за всичко това. Отиваш си в сенките, помислих си аз. Така, както живя.