Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (53)

8

Онзи следобед продавачът на цветя се обадил в редакцията на „Барселонски ежедневник“ и оставил за Микел съобщение, с което го информирал, че е видял описания от нас мъж да дебне край имението като призрак. Вече било след полунощ, когато Микел пристигнал на Авенида дел Тибидабо, 32 — унила и пуста долина, пронизана от копия лунна светлина, които се процеждали през листата на дърветата. Макар и да не го бил виждал цели седемнайсет години, Микел познал Жулиан по леката, почти котешка походка, докато силуетът му се плъзгал през сенчестата градина, близо до фонтана. Жулиан бил прескочил оградата и дебнел край къщата като неспокойно животно. Микел можел да го извика от мястото, където се намирал, но предпочитал да не привлича вниманието на евентуални свидетели. Имал чувството, че скрити погледи наблюдават булеварда от тъмните прозорци на съседните имения. Заобиколил стената на имота, докато стигнал до онази част, която заграждала някогашните тенискортове и депата за колите. Там забелязал вдлъбнатините в каменната стена, които Жулиан бил използвал като стъпала, както и разклатените плочи най-отгоре. Успял някак да се изкатери, останал почти без дъх, като усещал силни бодежи в гърдите и на моменти му причернявало пред очите. Проснал се отгоре на стената с треперещи ръце и шепнешком повикал Жулиан. Силуетът, който обикалял край фонтана, замръзнал неподвижно, сливайки се с останалите статуи. Микел видял проблясването на две очи, приковани в него. Зачудил се дали Жулиан ще го познае след седемнайсет години и след една болест, която му отнела дори дъха. Силуетът бавно се приближил, размахвайки някакъв дълъг и лъскав предмет в дясната си ръка. Парче стъкло.

— Жулиан… — промълвил Микел.

Фигурата се спряла отведнъж. Микел чул как стъклото паднало на чакъла. Лицето на Жулиан изплувало от мрака. Двуседмична брада покривала чертите му, по-изострени отпреди.

— Микел?

Неспособен да скочи от другата страна или даже да се спусне обратно към улицата, Микел протегнал ръка. Жулиан се покатерил на стената и, държейки здраво юмрука на приятеля си с едната си ръка, сложил дланта на другата на лицето му. Дълго се гледали мълчаливо; всеки долавял раните, които животът бил нанесъл на другия.

— Трябва да се махнем оттук, Жулиан. Фумеро те търси. Оная работа с Алдая беше клопка.

— Зная — промълвил Каракс с безизразен глас.

— Къщата е заключена. От години никой вече не живее тук — добавил Микел. — Хайде, помогни ми да сляза и да се махаме от това място.

Каракс отново се спуснал по стената. Когато сграбчил Микел с две ръце, усетил колко е отслабнало тялото на приятеля му под прекалено широките дрехи. Вече почти нямал плът или мускули. Щом се озовали от другата страна, Каракс прихванал Микел под мишниците, тъй че кажи-речи го носел, и двамата се изгубили в мрака на улица „Роман Макая“.

— Какво ти е? — прошепнал Каракс.

— А, нищо. Имах някаква треска. Сега се чувствам по-добре.

От Микел вече се разнасяла миризмата на болест, тъй че Жулиан не го разпитвал повече. Спуснали се по „Леон XIII“ до Пасео де Сан Хервасио, където зърнали светлините на някакво кафене. Потърсили убежище на една маса в дъното, далече от входа и от прозорците. Двойка редовни посетители стояли край бара с цигари в уста, заслушани в брътвежа на радиото. Келнерът, човек с восъчнобледа кожа, който не откъсвал очи от пода, взел поръчката им. Топло бренди, кафе и каквото имало за ядене.

Микел не хапнал нищо. Каракс, очевидно изгладнял, ял за двама. Приятелите се гледали в лепкавата светлина на кафенето, пленени от магията на времето. За последен път се били видели лице в лице, когато били на половината от сегашната си възраст. Разделили се като момчета, а сега животът връщал на Микел беглец, а на Жулиан — умиращ човек. И двамата се питали дали това се дължало на картите, които им раздал животът, или на начина, по който те самите играли с тях.

— Никога не съм ти благодарил за всичко, което направи за мен през годините, Микел.

— Не започвай сега. Направих, каквото трябваше — и каквото исках. Няма за какво да ми благодариш.

— Как е Нурия?

— Както си я оставил.

Каракс свел поглед.

— Оженихме се преди месеци. Не зная дали ти е писала, за да ти съобщи.

Устните на Каракс замръзнали и той бавно поклатил глава.

— Нямаш право да я упрекваш за нищо, Жулиан.

— Зная. Нямам право на нищо.

— Защо не ни потърси за помощ, Жулиан?

— Не исках да ви забърквам в неприятности.

— Това вече не зависи от теб. Къде беше тия дни? Мислехме, че си потънал вдън земя.

— Кажи-речи. Бях си у дома. В апартамента на баща ми.

Микел го изгледал смаян. Тогава Жулиан му разказал как, щом пристигнал в Барселона, без да знае към кого да се обърне, решил да отиде в дома, където бил израснал. Боял се, че там не е останал никой, но шапкарницата все още съществувала; била отворена и един стар наглед мъж, без коса и без огън в очите, креел зад тезгяха. Жулиан не искал да влезе, нито да му даде да разбере, че се е върнал, но в този миг Антони Фортуни вдигнал лице и погледнал непознатия от другата страна на витрината. Очите им се срещнали и въпреки че на Жулиан му се искало да побегне, останал като парализиран на мястото си. Видял как лицето на шапкаря се обляло в сълзи, как се повлякъл към вратата и излязъл на улицата, ням от вълнение. Без да обели дума, въвел сина си в дюкяна, спуснал металната решетка и щом се изолирали от външния свят, го прегърнал, като треперел и виел от мъка.

По-късно шапкарят обяснил на Жулиан, че полицията разпитвала за него два дена преди това. Някой си Фумеро — човек с лоша слава, който според мълвата месец по-рано бил на заплата при главорезите на генерал Годед, а сега се правел на приятел на анархистите — му казал, че Каракс пътува към Барселона, че хладнокръвно е убил Хорхе Алдая в Париж и е издирван за куп други престъпления, чийто списък шапкарят не си направил труда да изслуша. Фумеро се надявал, че — ако по някаква далечна и малко вероятна случайност блудният син се отбиел там — шапкарят щял да намери за добре да изпълни гражданския си дълг и да го издаде. Фортуни го уверил, че могат да разчитат на него, макар да се подразнил, че такава усойница като Фумеро би могла да го смята за толкова долен. Щом зловещият полицейски кортеж напуснал дюкяна, шапкарят отишъл в параклиса на катедралата, където някога се запознал със Софи, за да помоли своя светец да доведе сина му обратно вкъщи, преди да е станало прекалено късно. Когато Жулиан отново се озовал при баща си, шапкарят го предупредил за надвисналата опасност.

— Каквато и работа да те е довела в Барселона, синко, нека аз да я свърша вместо теб, докато ти се криеш вкъщи. Стаята ти е съвсем същата, както си я оставил, и е твоя дотогава, докато имаш нужда от нея.

Жулиан му признал, че се е върнал, за да търси Пенелопе Алдая. Шапкарят се заклел, че ще я намери и щом тя и Жулиан се съберели, щял да им помогне да избягат на сигурно място — далече от Фумеро, от миналото, далече от всичко.

Докато шапкарят дни наред обикалял целия град в търсене на някаква следа от Пенелопе, Жулиан се криел в апартамента на Ронда де Сан Антонио. Прекарвал дните в някогашната си стая, която — съвсем според обещанието на баща му — била непроменена, само дето сега всичко му изглеждало по-малко, сякаш къщата и предметите, или може би просто животът, се били свили с времето. Много от старите му тетрадки още били там, моливите, които си спомнял, че бил подострил през седмицата, преди да замине за Париж, книгите, очакващи да бъдат прочетени, чистите момчешки дрехи в скриновете. Шапкарят казал на Жулиан, че Софи го напуснала малко след неговото бягство, и въпреки че години наред нямал никакви вести от нея, накрая му писала от Богота, където от известно време живеела с друг мъж. Сега си пишели редовно, и както признал шапкарят, „винаги си говорим за теб, защото това е единственото, което ни свързва“. Когато изрекъл тези думи, на Жулиан му се сторило, че Фортуни най-напред е чакал да изгуби жена си и чак тогава да се влюби в нея.

— Човек обича истински само веднъж в живота, Жулиан; макар че невинаги си дава сметка за това.

Шапкарят, който сякаш упорито се надбягвал с времето, за да поправи цял един живот, изтъкан от нещастия, не се съмнявал, че Пенелопе била онази единствена любов в живота на сина му. Вярвал, без сам да го осъзнава, че ако помогне на Жулиан да си я върне, може би и той самият щял да си върне нещо от изгубеното, да изтръгне нещо от онази празнота, която тегнела върху плътта и костите му с яростта на проклятие.

За свое отчаяние и въпреки всичките си усилия, шапкарят бързо установил, че в цяла Барселона нямало и следа от Пенелопе Алдая или от семейството й. Човек от скромен произход, принуден цял живот да работи, за да се държи на повърхността, шапкарят никога не бил поставял под съмнение вечната сила на парите и кастата. При все това петнайсет години разруха и несгоди се оказали достатъчни, за да изтрият от лицето на земята именията, индустриите, изобщо дирите на една династия. Когато споменавал името Алдая, мнозина намирали, че им звучи познато, но почти никой не си спомнял значението му. В деня, в който Микел Молинер и аз отидохме в шапкарницата, за да разпитаме за Жулиан, Фортуни бил сигурен, че сме просто двама от копоите на Фумеро. Никой нямало да му отнеме сина отново. Даже и Всемогъщият Бог да слезел от небесата, същият онзи Бог, който цял живот нехаел за молитвите на шапкаря, Фортуни с радост щял да Му изтръгне очите, ако Той дръзнел още веднъж да лиши неговото житейско крушение от Жулиан.

Именно шапкарят бил човекът, забелязан от продавача на цветя, докато обикалял около имението на Авенида дел Тибидабо няколко дни по-рано. Онова, което цветарят изтълкувал като заядливост, било просто онази душевна твърдост на хората, които — по-добре късно, отколкото никога — са намерили цел в живота и я преследват със свирепа настойчивост, за да наваксат напразно пропиляното време. За жалост, Господ и този път не пожелал да се вслуша в молитвите на шапкаря. Дори когато преминал прага на отчаянието, старецът не могъл да намери онова, което търсел заради избавлението на сина си, заради собственото си избавление: някаква следа от едно момиче, за което никой не си спомнял и никой нищичко не знаел. Колко изгубени души са Ти нужни, Господи, за да задоволят глада Ти?, питал шапкарят. Бог, в Своето безкрайно мълчание, само го гледал, без дори да мигне.

— Не мога да я намеря, Жулиан. Кълна ти се, че…

— Не се тревожете, татко. Това е нещо, което аз трябва да свърша. Вие вече ми помогнахте, колкото можахте.

Онази нощ Жулиан най-сетне тръгнал из улиците на Барселона, решен да намери следите на Пенелопе.

Микел изслушал разказа на своя приятел, като не можел да реши дали става дума за чудо или за проклятие. И през ум не му минало да се усъмни в келнера, който отишъл до телефона и замънкал нещо с гръб към тях, а после току поглеждал крадешком към вратата, бършейки чашите с прекалено усърдие за едно заведение, където иначе царяла неописуема мръсотия. На Микел и през ум не му минало, че Фумеро вече е бил в това кафене и в още десетки такива кафенета на един хвърлей от имението на Алдая, тъй че щом кракът на Каракс стъпел в някое от тях, обаждането било въпрос на секунди. Когато полицейската кола спряла пред заведението и келнерът се шмугнал в кухнята, Микел усетил хладкото и ведро спокойствие на неизбежността. Каракс разгадал погледа му и двамата се обърнали едновременно. Призрачните очертания на три сиви шлифера пърхали зад прозорците. Парата от дъха на три лица замъглявала стъклата. Никой от тях не бил Фумеро. Лешоядите го предшествали.

— Да се махнем оттук, Жулиан…

— Няма къде да отидем — отвърнал Каракс с невъзмутимост, която накарала приятеля му да се взре внимателно в него.

Тогава забелязал револвера в ръката на Жулиан и хладната решителност в погледа му. Камбанката на вратата за миг заглушила ромона на радиото. Микел изтръгнал пистолета от ръцете на Жулиан и го погледнал втренчено.

— Дай ми документите си, Жулиан.

Тримата полицаи се престорили, че уж сядат на бара. Един от тях ги гледал изкосо. Другите двама опипвали вътрешността на шлиферите си.

— Документите, Жулиан. Веднага.

Каракс мълчаливо поклатил глава.

— Остава ми месец живот, най-много два, ако извадя късмет. Един от двама ни трябва да излезе оттук, Жулиан. Ти имаш повече козове от мен. Не зная дали ще намериш Пенелопе, но Нурия те очаква.

— Нурия е твоя жена.

— Спомни си за нашата уговорка. Когато умра, всичко мое ще бъде твое…

— … Освен сънищата.

Усмихнали се един на друг за последен път. Жулиан му подал паспорта си. Микел го пъхнал до екземпляра от „Сянката на вятъра“, който носел в джоба на палтото си от деня, когато го получил.

— До скоро — прошепнал Жулиан.

— Не бързай. Аз ще чакам.

Точно в мига, в който тримата полицаи се обърнали към приятелите, Микел станал от масата и тръгнал към тях. Отначало видели само един блед, треперещ човек, сякаш пред прага на смъртта, който им се усмихвал, а в ъгълчетата на тънките му, безжизнени устни имало избила кръв. Когато забелязали револвера в дясната му ръка, Микел вече бил едва на три метра от тях. Един от тях се канел да извика, но първият изстрел му отнесъл долната челюст. Безжизненото тяло паднало на колене в нозете на Микел. Другите двама полицаи вече били извадили оръжията си. Вторият изстрел пронизал стомаха на онзи, който изглеждал по-възрастен. Куршумът разцепил гръбнака му надве и разпилял шепа вътрешности върху бара. Микел нямал време да стреля трети път. Последният полицай вече го бил взел на прицел. Усетил оръжието в ребрата си, върху сърцето, и стоманените очи на мъжа, пламнали от паника.

— Не мърдай, кучи сине, или ти се заклевам, че ще те разпоря надве.

Микел се усмихнал и бавно вдигнал револвера към лицето на агента. Онзи едва ли имал повече от двайсет и пет години и устните му треперели.

— Кажи на Фумеро от името на Каракс, че си спомням моряшкото му костюмче.

Не почувствал болка, нито огън. Изстрелът, подобно на приглушен удар, който отнесъл със себе си звука и цвета на нещата, го запратил към прозореца. Когато минал през стъклото и забелязал, че силен студ плъзва по гърлото му, а светлината изчезва като прах, отвеян от вятъра, Микел Молинер обърнал поглед за последен път и видял приятеля си Жулиан да тича надолу по улицата. Микел бе на трийсет и шест години — повече, отколкото се бе надявал да живее. Преди да рухне върху тротоара, осеян с окървавени стъкла, вече бил мъртъв.