Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (22)

21

Здрачът се спусна почти крадешком, със студен бриз и мантия от пурпурна светлина, която се плъзгаше между пролуките на улиците. Ускорих крачка и двайсет минути по-късно фасадата на университета изплува пред мен като кораб с цвят на охра, закотвен в нощта. В своята будка портиерът на Факултета по литература четеше словата на най-влиятелните за момента испански журналисти във вечерното издание на „Спортен свят“. В сградата като че ли не бяха останали почти никакви студенти. Ехото от собствените ми стъпки ме следваше по коридорите и галериите, които водеха към вътрешния двор, където сиянието на две жълтеникави лампи едва разсейваше полумрака. Изведнъж ми хрумна, че Беа ми е скроила номер и ме е извикала на среща в този неподходящ час като един вид отмъщение за моята самомнителност. Листата на портокаловите дървета в двора проблясваха като сребърни сълзи, а ромоленето на фонтана се прокрадваше между арките. Погледът ми внимателно претърси двора със смесица от разочарование и — може би — някакво страхливо чувство на облекчение. Тя беше там. Силуетът й се очертаваше на една от пейките пред фонтана; седеше с поглед, зареян нагоре към сводовете на двора. Спрях се край входа, за да я погледам, и за миг ми се стори, че виждам у нея отражението на Нурия Монфорт, която сякаш сънуваше наяве, седнала на своята пейка на площада. Забелязах, че не носи нито папката, нито учебниците си и ми мина през ум, че може би не е имала часове този следобед. По всяка вероятност бе дошла просто за да се види с мен. Преглътнах с мъка и влязох в двора. Шумът от стъпките ми по плочите ме издаде и Беа отправи поглед към мен с усмивка, която изразяваше изненада, сякаш присъствието ми на това място бе някакво случайно съвпадение.

— Мислех си, че няма да дойдеш — рече тя.

— И аз мислех същото — отвърнах.

Тя остана да седи така, с много изправен гръб, плътно прибрани колене и отпуснати в скута ръце. Запитах се как е възможно да чувстваш някого толкова далечен и в същото време да си способен да разчетеш всяка гънчица на устните му.

— Дойдох, защото искам да ти докажа, че си сгрешил за онова, което ми каза оня ден, Даниел. Възнамерявам да се омъжа за Пабло и каквото и да ми покажеш тази нощ, ще замина за Ел Ферол веднага щом той отбие службата си.

Погледнах я, както човек гледа влак, който току-що е изпуснал. Осъзнах, че през последните два дена съм витаел из облаците и ето че сега моят свят се изплъзваше от ръцете ми.

— А пък аз си помислих, че си дошла, защото си имала желание да ме видиш — отвърнах с немощна усмивка.

Забелязах, че лицето й пламна от смущение.

— Това го казах на шега — излъгах аз. — Обаче съм напълно сериозен, що се отнася до обещанието ми да ти покажа едно лице на града, което още не си виждала. Така поне ще имаш причина да си спомняш за мен или за Барселона, където и да отидеш.

Беа се усмихна с лека тъга, като избягваше погледа ми.

— Знаеш ли, за малко не влязох в едно кино. Само и само да не те видя днес — рече тя.

— Защо?

Беа ме погледна безмълвно, сви рамене и вдигна очи нагоре, сякаш се опитваше да улови във въздуха думи, които й убягваха.

— Защото се страхувах, че може би имаш право — каза тя накрая.

Въздъхнах. Под закрилата на падащия здрач и на онова унило мълчание, което сближава непознатите, аз се почувствах достатъчно смел да изрека какво ли не, ако ще и за последен път.

— Обичаш ли го, или не?

Видях бегла усмивка, която веднага се разпадна;

— Не е твоя работа.

— Вярно е — казах аз. — Това си е само твоя работа.

Погледът й изведнъж стана студен.

— А теб какво те е грижа?

— Не е твоя работа — отвърнах.

Тя не се усмихна. Устните й трепереха.

— Всички, които ме познават, знаят колко ценя Пабло. Семейството ми и…

— Ама аз съм почти непознат — прекъснах я аз. — И бих искал да го чуя от теб.

— Да чуеш какво?

— Че наистина го обичаш. Че няма да се омъжиш за него, само за да се махнеш от къщи, да напуснеш Барселона и семейството си и да отидеш някъде, където няма да могат да ти навредят. Че просто заминаваш, а не бягаш.

Очите й блестяха от гневни сълзи.

— Нямаш право да ми говориш така, Даниел. Ти не ме познаваш.

— Кажи ми, че греша, и ще си отида. Обичаш ли го?

Гледахме се дълго и безмълвно.

— Не зная — промълви накрая тя. — Не зная.

— Някой е казал веднъж, че щом се замисляш дали обичаш някого, значи вече завинаги си престанал да го обичаш — рекох аз.

Беа потърси иронията в изражението ми.

— Кой го е казал?

— Един човек на име Жулиан Каракс.

— Твой приятел?

Кимнах и сам се изненадах от това.

— Нещо такова.

— Ще трябва да ме запознаеш с него.

— Още тази вечер, ако искаш.

Напуснахме университета под едно мораво, наранено небе. Вървяхме без посока, по-скоро за да свикнем с крачката на другия, отколкото да стигнем до определена цел. Потърсихме убежище в единствената ни обща тема — нейния брат Томас. Беа говореше за него, сякаш бе чужд човек, когото обичаше, но почти не познаваше. Тя все избягваше погледа ми и се усмихваше неспокойно. Чувствах, че съжалява за онова, което ми бе казала в двора на университета, че думите все още я глождят и й причиняват болка.

— Слушай, за онова, дето ти казах одеве — рече тя ни в клин, ни в ръкав, — нито дума на Томас, нали?

— Разбира се. На никого няма да кажа.

Тя нервно се изсмя.

— И аз не знам какво ме прихвана. Не се обиждай, но понякога човек говори по-свободно пред някой непознат, отколкото пред близките си. Защо ли е така?

Свих рамене.

— Навярно защото непознатият ни вижда такива, каквито сме, а не каквито му се иска да бъдем.

— Това пак твоят приятел Каракс ли го е казал?

— Не, аз го измислих току-що, за да те впечатля.

— А как ме виждаш ти?

— Като загадка.

— Това е най-странният комплимент, който някога са ми правили.

— Не е комплимент. Заплаха е.

— Какво искаш да кажеш?

— Загадките са за това — да бъдат разрешени, да разбереш какво крият.

— Може би ще се разочароваш, когато откриеш какво има вътре.

— Може би ще се изненадам. А също и ти.

— Томас никога не ми е казвал, че си толкова безочлив.

— Така е, защото и малкото безочие, което имам, съм го запазил изцяло за теб.

— И защо?

Защото се боя от теб, помислих си.

Приютихме се в едно старо кафене близо до театър „Полиорама“. Уединени до една маса край прозореца, поръчахме сандвичи с шунка „серано“^[1] и две кафета с мляко, за да се сгреем. След малко управителят, мършав човечец с лице на куцо дяволче, се приближи до масата ни с услужливо изражение.

— Вий ли бехте онез, дет’ искаха сан’вичи с шунка?

Кимнахме.

— Съжалявам, ама требва да ви кажа, от името на управата, че нема ни късче шунка. Мо’а да предложа черна, бела или смесена бутифара^[2], кюфтета или чистора^[3]. Първо качество, пресни, та пресни. Имам и маринована сардина, ако избегвате месни продукти по религиозни причини. То нали е петък…

— За мен кафето с мляко е достатъчно, наистина — отвърна Беа.

Аз обаче умирах от глад.

— А бихте ли ни донесли две порции пикантни картофи? — рекох. — И малко хляб, моля.

— Ей сегичка, гу’сине. И ша прощавате, че некои продукти не стигат. Обикновено от ’сичко си имам, че и болшевишки хайвер даже. Ама тая вечер е полуфиналът за европейската купа, та имам ’ного клиенти. Ей, голем мач!

Управителят се отдалечи с церемониален жест. Беа го наблюдаваше развеселена.

— Откъде е този акцент? Хаен^[4]?

— Санта Колома де Граманет^[5] — уточних аз. — Май рядко пътуваш с метрото, а?

— Баща ми казва, че метрото е пълно с всякаква сган и че ако жена пътува сама, циганите й пускат ръце.

Щях да кажа нещо, но реших да премълча. Беа се разсмя. Щом ни донесоха кафетата и храната, веднага се нахвърлих върху тях без претенции за изтънченост. Беа не хапна нищичко. Обвила с длани димящата чаша, тя ме наблюдаваше полуусмихната, отчасти с любопитство, отчасти с почуда.

— И тъй, какво е онова невиждано нещо, което ще ми покажеш днес?

— Разни неща. Всъщност онова, което ще ти покажа, е част от една история. Не ми ли каза оня ден, че най-много обичаш да четеш?

Беа кимна, повдигайки вежди.

— Е добре, това е една история за книги.

— За книги?

— За прокълнати книги, за човека, който ги е написал, за герой, избягал от страниците на един роман с цел да го изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в сянката на вятъра.

— Това звучи като резюме от обложката на евтин роман, Даниел.

— Вероятно защото работя в книжарница и съм виждал твърде много книги. Само че става дума за истинска история и това е толкова сигурно, колкото факта, че тоя хляб, дето са ни го поднесли, е поне отпреди три дни. И като всички истински истории и тази започва и завършва в гробище, само че не такова гробище, каквото си представяш.

Тя се усмихна като дете, на което са обещали гатанка или някакъв фокус.

— Цялата съм слух.

Пресуших погледната си глътка кафе и няколко мига я гледах мълчаливо. Мислех си как силно желая да се изгубя в тези изплъзващи се очи, някак прозрачни и празни. Мислех си за самотата, която щеше да ме връхлети тази нощ след раздялата с нея, щом изчерпех всичките си трикове и истории, с които бих могъл да я задържа по-дълго. Мислех си колко малко мога да й предложа и колко много искам да получа от нея.

— Направо чувам как мозъкът ти щрака, Даниел — рече тя. — Какво кроиш?

Подхванах разказа си от онова далечно утро, когато се събудих, без да мога да си спомня лицето на майка ми, и спрях чак когато в паметта ми изплува светът от сенки, който бях доловил по-рано през деня в дома на Нурия Монфорт. Беа ме слушаше безмълвно, с едно внимание, което не издаваше никакви преценки и догадки. Разказах й за първото си посещение в Гробището на забравените книги и за нощта, в която четох „Сянката на вятъра“ до зори. Разказах й за срещата си с човека без лице и за писмото, подписано от Пенелопе Алдая, което винаги носех със себе си, без сам да зная защо. Говорих и за това, че никога не ми се бе удало да целуна Клара Барсело, нито която и да е; споменах и как ръцете ми се разтрепериха, когато почувствах допира от устните на Нурия Монфорт до кожата ми едва преди няколко часа. Разказах й как до тоя момент не съм си давал сметка, че това е история за самотници, за отсъствия и загуба, и че тъкмо по тази причина съм потърсил убежище в нея, докато се е сляла със собствения ми живот. Бях като човек, който се спасява с бягство в страниците на роман, защото онези, които му е нужно да обича, са само сенки, живеещи в душата на някой непознат.

— Не казвай нищо — промълви Беа. — Просто ме заведи на това място.

Вече беше непрогледна нощ, когато спряхме пред портата на Гробището на забравените книги в сенките на улица „Арко дел Театро“. Хванах мандалото във форма на дяволче и потропах три пъти. Подухваше студен вятър, напоен с мирис на въглища. Чакахме, подслонени под арката на входа. Срещнах очите на Беа, едва на сантиметри от моите. Тя се усмихваше. Скоро чухме леки стъпки, които се приближаваха към портата, и до нас достигна умореният глас на пазача.

— Кой е там? — попита Исаак.

— Даниел Семпере, Исаак.

Стори ми се, че го чух да ругае под нос. Последваха хилядите скърцания и стонове на кафкианската система от ключалки. Накрая вратата се открехна мъничко, разкривайки орловото лице на Исаак Монфорт, озарено от един светилник. Щом ме видя, пазачът въздъхна и подбели очи.

— Ама и аз защо ли питам — рече той. — Кой друг би могъл да бъде в тоя час?

Исаак бе облечен с нещо, което ми се видя като странна смесица от халат, бурнус и шинел от руската армия. Меките пантофи идеално си пасваха с карираната вълнена шапка с пискюл.

— Надявам се, че не съм ви измъкнал от леглото — рекох аз.

— Съвсем не. Тъкмо бях започнал да си казвам молитвичките…

Той изгледа Беа така, сякаш току-що бе зърнал връзка запалени пръчки динамит до нозете си.

— За ваше добро се надявам, че това не е, каквото изглежда — рече той заплашително.

— Исаак, това е моята приятелка Беатрис и с ваше разрешение бих искал да й покажа това място. Не се безпокойте, може да й се има пълно доверие.

— Семпере, виждал съм пеленачета, по-разумни от вас.

— Ще ви отнемем само минутка.

Сразен, Исаак изсумтя и огледа Беа внимателно като подозрителен полицай.

— Известно ли ви е, че се движите в компанията на един имбецил? — попита той.

Бей се усмихна вежливо.

— Започнах вече да свиквам с тази мисъл.

— Божествена невинност! Знаете ли правилата?

Беа кимна. Исаак промърмори нещо под нос и ни пусна да влезем, оглеждайки старателно, както винаги, уличните сенки.

— Посетих дъщеря ви Нурия — небрежно споменах аз. — Добре е. Затрупана е от работа, но иначе е добре. Изпраща ви много поздрави.

— Да, а също и отровни стрели. Хич не ви бива в лъжите, Семпере. Все пак оценявам усилието ви. Хайде, влизайте.

Щом веднъж се озовахме вътре, Исаак ми връчи светилника и отново се зае с ключалките, без да ни обръща повече внимание.

— Когато приключите, знаете къде да ме намерите.

Под мантията на мрака едва различавахме призрачните очертания на лабиринта от книги. Светилникът хвърляше пред краката ни мехур от мъглява светлина. Поразена, Беа се спря на прага на лабиринта. Усмихнах се, съзирайки на лицето й същото изражение, което баща ми навярно бе видял на моето лице преди много години. Навлязохме в криволичещите тунели и галерии; те скърцаха под стъпките ни. Знаците, които бях оставил при последния си набег, още си бяха там.

— Ела, искам да ти покажа нещо — рекох аз.

Неведнъж изгубвах собствената си следа и трябваше да се връщаме обратно в търсене на последния знак. Беа ме гледаше със смесица от тревога и възхита. Вътрешният ми компас ми подсказваше, че пътят ни се е изгубил във възел от спирали, които бавно се изкачваха към самите недра на лабиринта, Най-сетне успях да проследя повторно стъпките си в гъсталака от коридори и тунели, докато навлязох в тесен проход, който напомняше пътечка, простираща се към непрогледния мрак. Коленичих до последната лавица и потърсих стария си приятел, скрит зад редицата томове, погребани под слой прах, който блестеше като скреж на сиянието от светилника. Взех книгата и я подадох на Беа.

— Представям ти Жулиан Каракс.

— „Сянката на вятъра“ — прочете Беа, галейки избледнелите букви на корицата. — Мога ли да я взема с мен?

— Можеш да вземеш коя да е книга, само не и тази.

— Но това не е справедливо. След всичко, което ми разказа, тъкмо нея искам.

— Някой ден, може би. Но не и днес.

Взех книгата от ръцете й и пак я пъхнах в скривалището й.

— Ще се върна тук без теб и ще си я взема, без да разбереш — шеговито рече тя.

— И хиляда години няма да ти стигнат, за да я намериш.

— Така си мислиш ти. Нали видях знаците ти; все пак и аз зная историята за Минотавъра.

— Исаак няма да те пусне да влезеш.

— Лъжеш се. Аз му се нравя повече от теб.

— Откъде знаеш?

— Мога да чета по очите на хората.

Против волята си, повярвах и отвърнах поглед.

— Избери си която щеш друга книга. Ето, тази тук изглежда обещаваща. „Кастилската свиня, това непознато животно: В търсене на корените на иберийската сланина“, от Анселмо Торкемада. От тази книга със сигурност са се продали повече бройки, отколкото от кой да е роман на Жулиан Каракс. Всяка част от свинята може да влезе в употреба.

— Повече ме тегли към онази там.

— „Тес от рода д’Ърбървил“ в оригинал. Дръзваш ли да четеш Томас Харди на английски?

Тя ме погледна изкосо.

— Готово, вече е твоя!

— Ама не виждаш ли? Тя сякаш ме е чакала. Сякаш е била скрита тук заради мен, още отпреди да се родя.

Изгледах я удивен. Усмивката на Беа леко посърна.

— Какво толкова казах?

Тогава, без да се замисля, едва докосвайки устните й, я целунах.

 

 

Наближаваше полунощ, когато стигнахме до входната врата на дома на Беа. Бяхме изминали почти целия път в мълчание, без да се осмелим да облечем мислите си в думи. Вървяхме леко раздалечени; всеки се криеше от другия. Беа крачеше много изправена, стиснала своята „Тес“ под мишница, а аз я следвах на крачка разстояние, все още усещайки нейния вкус по устните си. Не можех да избия от главата си косия поглед, който ми хвърли Исаак, когато си тръгнахме от Гробището на забравените книги. Добре познавах този поглед; хиляди пъти го бях виждал у баща ми — поглед, който ме питаше дали имам поне смътна представа какво върша. Бях прекарал последните часове в друг свят, в една вселена от докосвания и погледи, които не разбирах и които поглъщаха и разум, и свян. Сега, на връщане в онази реалност, която винаги дебнеше в сенките на новия квартал, цялата магия се разсея и ми останаха само едно мъчително желание и безименна тревога. И все пак бе достатъчно само да погледна Беа, за да разбера, че моите опасения са просто лек ветрец в сравнение с бурята, която бушуваше у нея. Един сладкогласен нощен пазач полека вървеше към нас, тананикайки болеро под акомпанимента на звучното подрънкване на връзката си ключове.

— Може би предпочиташ да не се виждаме повече — подхвърлих аз без особено убеждение.

— Не зная, Даниел. Нищо не зная. Ти това ли искаш?

— Не, разбира се, че не. А ти?

Беа сви рамене с вяла усмивка.

— Как мислиш? — попита тя. — Одеве те излъгах, знаеш ли? Когато бяхме в двора.

— За кое?

— За това, че не съм искала да те видя днес.

Пазачът висеше край нас с лукава усмивчица, очевидно безразличен към моите първи прощални шепоти край входна врата. За човек като него, обръгнал на такива неща, цялата сцена навярно изглеждаше банална и до болка позната.

— Не се тревожете за мен, аз не бързам — рече той. — Ще изпуша една цигарка на ъгъла, вие само ми дайте знак.

Почаках, докато пазачът се отдалечи.

— Кога ще те видя пак?

— Не зная, Даниел.

— Утре?

— Моля те, Даниел. Не зная.

Кимнах. Беа погали лицето ми.

— Сега ще е най-добре да си вървиш.

— Поне знаеш къде да ме намериш, нали?

Тя кимна.

— Ще чакам.

— Аз също.

Тръгнах си, без да откъсвам очи от нея. Нощният пазач, опитен в подобни ситуации, вече се приближаваше, за да й отвори вратата.

— Безсрамник такъв — прошепна ми той не без известно възхищение, докато минаваше край мен. — Какво парче!

Почаках, докато Беа влезе в сградата, сетне побързах да си тръгна, като поглеждах назад на всяка крачка. Бавно ме обзе абсурдната увереност, че всичко е възможно; струваше ми се, че даже безлюдните улици и враждебният вятър носят полъх на надежда. Когато стигнах до Пласа де Каталуня, забелязах ято гълъби, които се бяха струпали в самия център на площада и го покриваха като безшумно люлееща се мантия от бели пера. Мислех да ги заобиколя, но точно тогава забелязах, че вместо да отлети, ятото се отдръпва, за да ми направи път. Тръгнах полека напред, наблюдавайки как редиците на гълъбите се разделят пред мен и пак се затварят зад гърба ми. Когато стигнах до средата на площада, чух звъна на камбаните на катедралата, които отброяваха полунощ. Поспрях за миг, закотвен сред океан от сребристи птици, и си помислих, че това бе най-странният и чудесен ден в живота ми.