Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (56)

11

Много пъти съм се замисляла за онзи безмълвен миг, мъчейки се да си представя какво ли е почувствал Жулиан при откритието, че жената, която бе очаквал седемнайсет години, е мъртва, че с нея си е отишло и детето им, че бленуваният живот, с неговото неповторимо дихание, никога не е съществувал. Мнозинството от нас имаме щастието или нещастието да виждаме как животът ни се руши малко по малко — тъй бавно, че почти не забелязваме. При Жулиан тази увереност дойде за броени секунди. За миг си помислих, че ще хукне нагоре по стълбите, ще избяга от това прокълнато място и никога повече няма да го видя. Така навярно щеше да е по-добре.

Спомням си, че пламъкът на запалката бавно угасна и изгубих силуета на Жулиан в мрака. Потърсих го пипнешком в сенките и го намерих разтреперан и ням. Едва се държеше на крака и се повлече към един ъгъл. Прегърнах го и го целунах по челото. Той не мърдаше. Опипах лицето му с пръсти, но нямаше сълзи. Мина ми през ум, че подсъзнателно навярно е знаел това през всичките тези години, че може би тази среща му е била нужна, за да се увери окончателно и да бъде свободен. Бяхме стигнали до края на пътя. Сега Жулиан щеше да проумее, че вече нищо не го задържа в Барселона, и щяхме да заминем надалече. Искаше ми се да вярвам, че късметът ни ще се промени и че Пенелопе най-сетне ни е простила.

Потърсих запалката на пода и я запалих отново. Жулиан се взираше, в пустотата, безразличен към синия пламък. Обхванах лицето му с длани и го принудих да ме погледне. Срещнах безжизнени, празни очи, изпепелени от гняв и загуба. Почувствах отровата на омразата, която бавно пълзеше по вените му, и успях да прочета мислите му. Той мразеше мен, задето го бях измамила. Мразеше Микел, задето бе пожелал да му подари един живот, който сега го мъчеше като открита рана. Но най-вече мразеше човека, причинил цялото това бедствие, този низ от нещастия и смърт: самия себе си. Мразеше онези гадни книги, на които бе посветил живота си и за които никой не го беше грижа. Мразеше едно съществуване, отдадено на измама и лъжа. Мразеше всеки дъх, всяка ограбена секунда.

Гледаше ме, без да мигне, както се гледа непознато лице или предмет. Бавно клатех глава, търсейки ръцете му. Той рязко се дръпна от мен и се изправи. Опитах се да го хвана за лакътя, но той ме блъсна към стената. Видях го да се изкачва по стълбата безмълвно — човек, когото вече не познавах. Жулиан Каракс бе мъртъв. Когато излязох в градината, от него нямаше и следа. Покатерих се по стената и скочих от другата страна. Безлюдните улици сякаш кървяха под дъжда. Извиках името му, крачейки по средата на пустия булевард. Никой не ми отговори. Когато се върнах у дома, беше почти четири сутринта. Апартаментът бе пълен с дим и миризма на изгорено. Жулиан бе пристигнал там преди мен. Изтичах да отворя прозорците. Намерих върху бюрото си малък калъф с онази писалка, купена от мен преди години в Париж, писалката, за която бях заплатила цяло състояние, понеже се твърдеше, че някога е принадлежала на Александър Дюма или Виктор Юго. Димът излизаше от котлето на отоплителната инсталация. Отворих капака му и видях, че Жулиан е хвърлил в него всички бройки от собствените си романи, които бе обрал от полиците на дома ми. Заглавията върху кожените подвързии едва се четяха; всичко останало се бе превърнало в пепел.

Часове по-късно, когато отидох в издателството към средата на предобеда, Алваро Кабестани ме повика в кабинета си. Баща му вече почти не идваше; лекарите му бяха казали, че дните му са преброени — както и моите дни във фирмата. Синът на Кабестани ме информира, че същата сутрин рано-рано се появил някакъв господин на име Лаин Кубер, който желаел да закупи всичките ни налични екземпляри от романите на Жулиан Каракс. Синът на издателя му отговорил, че в квартал Пуебло Нуево имаме цял склад, пълен с книгите на този автор, но те, както обяснил, се търсели много, затова поискал по-висока цена от тази, която му предлагал Кубер. Последният не лапнал въдицата и си отишъл по живо, по здраво. Сега Алваро Кабестани искаше аз да открия въпросното лице и да приема офертата му. Казах на глупака, че Лаин Кубер не съществува, а е герой от роман на Каракс. Обясних му, че човекът, с когото е говорил, няма никакъв интерес да закупува книгите, а само иска да разбере къде ги съхраняваме. Старият господин Кабестани имаше обичай да пази по една бройка от всяко заглавие, публикувано от неговото издателство, в библиотеката на кабинета си — дори и творбите на Жулиан Каракс. Промъкнах се незабелязано в стаята му и ги взех.

Същата вечер отидох при баща ми в Гробището на забравените книги и ги скрих така, че никой, особено Жулиан, да не може да ги намери. Вече се бе стъмнило, когато си тръгнах оттам. Вървейки безцелно надолу по Лас Рамблас, стигнах до Ла Барселонета и поех по плажа, като търсех мястото, от което двамата с Жулиан бяхме съзерцавали морето. Кладата, в която се бе превърнал складът ни в Пуебло Нуево, се виждаше в далечината; кехлибарената й следа се бе разляла по вълните, а спиралите от огън и дим се издигаха в небето като змии от светлина. Когато пожарникарите успяха да угасят пламъците малко преди разсъмване, не остана нищо освен скелета от тухли и метал, който поддържаше свода. Там открих Люис Карбо, работил като нощен пазач в склада в продължение на десет години. Той се взираше невярващо в димящите останки. Веждите и космите по ръцете му бяха опърлени, а кожата му блестеше като влажен бронз. Именно той ми разказа, че огнената стихия пламнала малко след полунощ и погълнала десетки хиляди книги, така че самата зора се превърнала в порой от пепел. Люис още държеше в ръцете си наръч книги, които бе успял да спаси, няколко стихосбирки на Вердагер^[1] и два тома от „История на Френската революция“. Само това бе оцеляло. Неколцина членове на синдиката се бяха притекли да помогнат на огнеборците. Един от тях ми разказа, че пожарникарите намерили сред руините обгорено тяло. Отначало решили, че човекът е мъртъв, но един от тях забелязал, че все още диша, така че го отнесли в болница „Дел Мар“.

Познах го по очите. Огънят бе погълнал кожата, ръцете и косата му. Пламъците бяха свлекли дрехите му и цялото му тяло бе една рана — живо месо, което кървеше под превръзките. Бе изолиран в единична стая в дъното на един коридор с изглед към морето и натъпкан с морфин; просто го чакаха да умре. Исках да подържа ръката му, но една от сестрите ме предупреди, че почти няма плът под бандажите. Огънят бе отнесъл клепачите му и сега очите му се взираха във вечна празнота. Сестрата, която ме завари да плача, рухнала на пода, ме попита дали зная кой е. Отвърнах й: да, това е съпругът ми. Когато един свещеник, надушил смъртта, се появи, за да му даде последната си благословия, аз го прогоних с виковете си. Три дена по-късно Жулиан все още беше жив. Лекарите казваха, че това е чудо, че жаждата му за живот му дава сили, с които медицината не може да се мери. Грешаха. Това, което го крепеше, не беше жажда за живот, а омраза. Седмица по-късно, когато видяха, че това смъртно обгорено тяло все пак отказва да умре, той официално бе записан под името Микел Молинер. Щеше да остане там в продължение на единайсет месеца. Винаги в мълчание, с пламнали очи, без отмора.

Аз ходех в болницата всеки ден. Сестрите скоро започнаха да ми говорят на „ти“ и да ме канят да обядвам с тях в трапезарията им. Бяха все сами жени — силни жени, които чакаха мъжете им да се върнат от фронта. Някои се връщаха. Научиха ме как да почиствам раните на Жулиан, как да сменям превръзките му, как да слагам чисти чаршафи и да оправям легло, в което лежи неподвижно тяло. Научиха ме също да не се надявам да видя отново човека, който някога бе живял в тези кости. На третия месец свалихме превръзките от лицето му. Жулиан беше череп. Нямаше нито устни, нито бузи. Това бе лице без черти, просто една овъглена кукла. Очните му кухини изглеждаха по-големи и сега се налагаха над цялото му изражение. У сестрите видът му вдъхваше отвращение, почти страх, макар че те не ми го признаваха. Лекарите ми бяха казали, че когато раните заздравеят, бавно ще се образува нещо като кожа — с лилав оттенък, подобна на кожата на влечугите. Никой не дръзваше да коментира душевното му състояние. Всички смятаха, че Жулиан — Микел — е изгубил разсъдъка си при пожара и е оцелял благодарение на фанатичните грижи на една съпруга, проявила твърдост в ситуация, при която мнозина други биха избягали ужасени. Аз се взирах в очите му и знаех, че Жулиан все още е там, вътре, че е жив, терзае се и чака.

Беше изгубил устните си, но лекарите мислеха, че гласните му струни не са необратимо увредени и че изгарянията по езика и ларинкса му са зараснали още преди месеци. Предполагаха, че Жулиан не казва нищо, защото разумът му е угаснал. Един следобед, шест месеца след пожара, когато двамата с него бяхме сами в стаята, аз се наведох и го целунах по челото.

— Обичам те — казах.

Един горчив, дрезгав звук се изтръгна от онази кучешка гримаса, в която се бе превърнала устата му. Очите му се бяха зачервили от сълзи. Поисках да ги подсуша с кърпичка, но той повтори същия звук.

— Остави ме — рече.

„Остави ме.“

Издателство „Кабестани“ бе банкрутирало два месеца след палежа на склада в Пуебло Нуево. Старият Кабестани, който почина същата година, бе предрекъл, че синът му ще успее да съсипе фирмата за шест месеца — непоправим оптимист чак до гроба. Опитах се да си намеря работа в друго издателство, но войната бе погълнала всичко. Все ми разправяха, че войната скоро ще свърши и тогава нещата ще се подобрят. До края й, както се оказа, оставаха още две години, а най-лошото тепърва предстоеше. Една година след пожара лекарите ми казаха, че са направили всичко, което можело да се направи в болнично заведение. Ситуацията беше трудна и стаята на Жулиан им трябваше. Препоръчаха ми да го изпратя в някой санаториум от рода на приюта „Санта Лусия“, но аз не се съгласих. През октомври 1937 г. го взех у дома. Не бе изрекъл една-едничка дума след онова „Остави ме“.

Всеки ден му повтарях, че го обичам. Бях го настанила в едно кресло до прозореца, увит с одеяла. Хранех го с плодови сокове, препечен хляб, а и с мляко, когато успеех да намеря такова. Всеки ден му четях по няколко часа. Балзак, Зола, Дикенс… Тялото му взе да наедрява. Малко след като се върна у дома, започна да движи ръцете си. Извиваше и шията си встрани. Понякога, когато се прибирах вкъщи, намирах одеялата на пода и разни съборени предмети. Веднъж го заварих да пълзи по пода. Година и половина след пожара се събудих през една бурна нощ и видях, че някой седи на леглото ми и ме гали по косата. Усмихнах му се, криейки сълзите си. Бе успял да намери едно от огледалата ми, макар че ги бях скрила всичките. Със слаб, неравен глас ми каза, че се е превърнал в едно от своите измислени чудовища, в Лаин Кубер. Поисках да го целуна, да му покажа, че видът му не ме отблъсква, но той не ми позволи. Вече почти не ми даваше да го докосвам. Силите му се връщаха с всеки изминал ден. Бродеше из къщи, докато аз излизах да потърся нещо за ядене. Благодарение на спестяванията, оставени от Микел, се държахме на повърхността, но скоро се наложи да започна да продавам бижута и стари вещи. Когато вече не ми оставаше друг изход, взех писалката на Виктор Юго, която бях купила в Париж, и тръгнах да я продам на онзи, който би ми предложил най-добра цена. Намерих един магазин зад Военното правителство, където приемаха такива стоки. Съдържателят не изглеждаше впечатлен от тържествената ми клетва, че писалката е принадлежала на Виктор Юго, но призна, че е майсторски изработена вещ и се съгласи да ми плати колкото можеше, при положение, че това бяха времена на големи трудности и оскъдица.

Когато казах на Жулиан, че съм я продала, се боях, че може да избухне. Той обаче каза само, че съм постъпила правилно и че никога не я е заслужавал. Един ден — един от многото дни, в които излизах да си търся работа — се върнах у дома и видях, че Жулиан го няма. Не се прибра чак до зори. Когато го попитах къде е бил, просто изпразни джобовете на палтото си (което преди принадлежеше на Микел) и остави шепа пари на масата. Оттогава започна да излиза почти всяка нощ. В мрака, скрит под шапка и шал, с ръкавици и шлифер, той бе просто още една сянка. Никога не ми казваше къде отива; почти винаги донасяше пари или накити. Спеше сутрин, седнал с изправен гръб на креслото, с отворени очи. Веднъж намерих нож в един от джобовете му. Беше двуостър нож с автоматична пружина. По острието имаше тъмни петна.

Някъде по това време почнах да дочувам из улиците разни истории за някакъв тип, който нощно време разбивал витрините на книжарниците и горял книги. В други случаи загадъчният вандал се промъквал в нечия библиотека или кабинет на колекционер. Винаги отнасял два-три тома, които впоследствие изгарял. През февруари 1938 г. отидох в една антикварна книжарница, за да попитам дали е възможно да се намери някоя книга от Жулиан Каракс на пазара. Собственикът ми отвърна, че не е: някой се грижел те да изчезнат. Той самият имал две такива книги, но ги продал на едни много странен индивид, който криел лицето си, а говорът му бил почти неразбираем.

— До неотдавна имаше малък брой екземпляри в частни колекции, тук и във Франция, но много колекционери вече гледат да се избавят от тях. Страхуват се — рече той, — и не мога да ги обвиня за това.

Понякога Жулиан отсъстваше по цели дни, а скоро взе да изчезва за седмица и повече. Излизаше и се връщаше винаги нощем. Всеки път носеше пари. Никога не ми даваше обяснения, или ако все пак решеше да го стори, се впускаше в някакви безсмислени подробности. Разправяше, че е бил във Франция: Париж, Лион, Ница. Понякога от Франция пристигаха писма, адресирани до Лаин Кубер. Те неизменно бяха от антикварни книжари или колекционери; някой бил открил изгубен екземпляр от творба на Жулиан Каракс. Тогава той изчезваше досущ като вълк и се връщаше след няколко дни, пръскайки миризма на изгоряло и на ненавист.

Именно по време на едно от тези отсъствия срещнах шапкаря Фортуни да броди умислен из двора на катедралата. Все още ме помнеше от оня път, когато бяхме отишли с Микел да го разпитваме за сина му преди две години. Отведе ме настрани и ми каза поверително, че бил сигурен, че Жулиан е жив и се крие някъде; подозирал обаче, че синът му не може да влезе в контакт с нас по причина, която не успявал да отгатне. „Цялата работа сигурно има нещо общо с тоя бездушен тип Фумеро“. Казах му, че и аз имам същото чувство. Военните години се оказаха много благоприятни за Фумеро. Съюзниците му се меняха от месец на месец; от анархистите премина към комунистите, а от тях към всеки, който му паднеше. Провъзгласяваха го за шпионин, полицейска хрътка, герой, убиец, заговорник, интригант, спасител или демиург. Това нямаше особено значение. Важното бе, че всички се бояха от него. Всички искаха да е на тяхна страна. Навярно защото бе прекалено зает с интригите на военна Барселона, Фумеро като че ли бе забравил за Жулиан. По всяка вероятност и той като шапкаря си въобразяваше, че Жулиан вече е избягал и е извън неговия обсег.

Господин Фортуни ме попита дали съм стара приятелка на сина му; отговорих утвърдително. Тогава ме помоли да му разкажа някои неща за Жулиан, за човека, в който се бе превърнал, защото той самият, както печално ми призна, всъщност не го познавал. „Животът ни раздели, знаете ли?“ Каза ми, че обиколил всички книжарници в Барселона, за да търси романите на Жулиан, но не било възможно да се намерят. Чул, че някакъв побъркан тип ги издирвал най-старателно из целия град и после ги горял. Фортуни беше убеден, че виновникът е Фумеро. Аз не възразих. Излъгах го, колкото можах — не зная дали от жалост, или от злоба. Казах му, че според моите сведения Жулиан се е върнал от Париж, че е добре и със сигурност е много привързан към шапкаря Фортуни и щом обстоятелствата позволят, ще отиде пак при него. „За всичко е виновна тая война“ — оплака се шапкарят, — „тя съсипва всичко.“ Преди да се сбогуваме, той настоя да ми даде своя адрес и този на бившата си съпруга, Софи, с която отново бил във връзка след дългогодишни „недоразумения“. Софи понастоящем живеела в Богота с един лекар, който се радвал на голям престиж. Ръководела собствена музикална школа и често пишела на Фортуни, за да го разпитва за Жулиан.

— Виждате ли, сега това е единственото, което ни свързва. Споменът. Човек прави много грешки в живота си, госпожице, и го осъзнава едва когато остарее. Кажете ми, вярваща ли сте?

Сбогувах се, като обещах да осведомя и него, и Софи, ако получа някакви вести от Жулиан.

— Майка му нищо не би я зарадвало повече от това, да научи как е той. Вие, жените, се вслушвате повече в сърцето си и по-малко в разни глупости — тъжно заключи шапкарят. — Затова живеете по-дълго.

Макар и да бях чувала какви ли не противни истории за него, нямаше как да не изпитам жал към горкия старец. Кажи-речи, нищо друго не му бе останало на тоя свят, освен да чака завръщането на сина си; живееше сякаш от надеждата, че ще върне обратно изгубеното време посредством някакво чудо на светците, които посещаваше така благоговейно в параклисите на катедралата. Бях си го представяла като чудовище, долно и зло същество, а ми се видя по-скоро благ човек, може би заслепен, объркан и той като всички. Навярно защото ми напомняше за собствения ми баща, който се криеше от всички и най-вече от себе си в онова убежище от книги и сенки, навярно защото ни свързваше надеждата да си върнем Жулиан, аз се привързах към Фортуни и се превърнах в единствената му приятелка. Често го посещавах в апартамента му на Ронда де Сан Антонио без знанието на Жулиан. Шапкарят бе престанал да работи.

— Нямам вече ни ръце, ни очи, ни клиенти… — казваше той.

Очакваше ме едва ли не всеки четвъртък и ми поднасяше кафе, бисквити и сладкиши, от които той самият почти не хапваше. Часове наред ми разказваше за детството на Жулиан, спомняше си как двамата работели заедно в шапкарницата, показваше ми снимки. Водеше ме и в стаята на Жулиан, която поддържаше безупречно като музей, за да видя разни стари тетрадки и незначителни вещи, които боготвореше като реликви от един неосъществен живот; не си даваше сметка, че вече ми ги е показвал и преди, че ми е разказвал всички тези истории при някое от предишните ми посещения. Един четвъртък срещнах на стълбището лекар, който тъкмо бе излязъл от дома на господин Фортуни. Попитах го как е шапкарят и той ме погледна някак странно.

— Роднина ли сте му?

Казах му, че бедният човек едва ли има някой по-близък от мен. Тогава лекарят ме осведоми, че Фортуни е много болен, че му остават броени месеци.

— Какво му е?

— Бих могъл да ви кажа, че сърцето му не е наред, но всъщност самотата е това, което го убива. Спомените са по-лоши и от куршуми.

Шапкарят се зарадва, когато ме видя, и заяви, че хич не вярвал на този доктор. Лекарите са просто второкачествени магьосници, казваше той. Фортуни през целия си живот бе имал дълбоки религиозни убеждения, които старостта само бе засилила. Обясни ми, че навсякъде съзира пръста на дявола. Дяволът, рече той, помрачава разума и погубва човечеството.

— Погледнете само тая война, или пък погледнете мен. Защото сега ме виждате стар и хрисим, но на младини бях голям негодник и страхливец.

Именно нечестивият му отнел Жулиан, добави той.

— Бог ни дава живот, но дяволът е стопанин на тоя свят…

Така прекарахме следобеда, като нищехме теологията и хрупахме престояли бишкоти.

Веднъж казах на Жулиан, че ако иска да види пак баща си, докато е още жив, по-добре да побърза. Оказа се, че Жулиан също посещава шапкаря, само че без негово знание: отдалече, по здрач, седнал в другия край на някой площад, той го гледал как остарява. Жулиан заяви, че предпочита старецът да си отиде с ония спомени за сина, които си бе съчинил през годините, вместо с реалния образ, в който се бе превърнал.

— Да, този образ го пазиш специално за мен — рекох аз и тозчас съжалих за думите си.

Той не каза нищо, но за миг ми се стори, че отново бе в състояние да разсъждава ясно и съзнаваше в какъв кошмар бяхме впримчени. Прогнозите на лекаря скоро се сбъднаха. Господин Фортуни не доживя да види края на войната. Намериха го седнал в креслото, загледан в стари снимки на Софи и Жулиан. Сразен от спомени.

Последните дни на войната бяха прелюдия към ада. Градът бе преживял сраженията някак от разстояние, като рана, която пулсира притъпено, с месеци на престрелки и битки, бомбардировки и глад. Призракът на убийствата, сраженията и заговорите с години бе разяждал сърцето на града, но въпреки това мнозина искаха да вярват, че войната все още е някъде далече, че е буря, която ще ги отмине. Очакването само влоши неизбежното — доколкото изобщо бе възможно. Когато мъката се пробуди, нямаше милост.

Нищо не подхранва забравата по-добре от войната, Даниел. Всички си мълчим, докато се мъчат да ни убедят, че онова, което сме видели, което сме сторили, което сме научили за себе си и за другите, е просто илюзия, нетраен кошмар. Войните нямат памет и никой не дръзва да ги проумее, докато не останат гласове, които да разказват за станалото, докато не дойде оня миг, когато вече не ги познаваме и те се завръщат, с друго лице и друго име, за да погълнат и оцелялото.

По това време на Жулиан почти не му бяха останали книги за горене. Това бе едно развлечение, преминало вече в по-висша инстанция. Смъртта на баща му, за която никога не разговаряхме, го бе превърнала в инвалид; яростта и омразата, които го изгаряха в началото, вече бяха угаснали. Живеехме със слухове, усамотено. Знаехме, че Фумеро е предал всички, които му бяха помагали да се издигне по време на войната, и че сега служи на победителите. Говореше се, че той лично екзекутира с изстрел в устата главните си съюзници и покровители в килиите на крепостта Монжуик. Механизмът на забравата се задейства още в същия ден, в който млъкнаха оръжията. В онези дни научих, че нищо не всява по-голям страх от един герой, който е оживял, за да разкаже своята история, да разкаже онова, което падналите край него никога не биха могли да разправят. Седмиците, които последваха падането на Барселона, бяха неописуеми. Тогава се проля толкова кръв, колкото по време на сраженията, или даже повече — ала тайно, тихомълком. Когато мирът най-сетне дойде, намирисваше на оня мир, който обгръща затворите и гробищата — саван от мълчание и срам, гниещ вечно в душата. Нямаше чисти ръце, нито невинни погледи. Всички, които бяхме там, всички без изключение, ще отнесем тази тайна в гроба си.

Сред подозрения и ненавист спокойствието полека се възвръщаше, но Жулиан и аз живеехме в крайна мизерия. Бяхме похарчили всички спестявания, както и плячката от нощните похождения на Лаин Кубер, а вкъщи вече нямаше нищо за продаване. Аз отчаяно си търсех работа като преводачка, машинописка или чистачка, но някогашната ми служба при Кабестани явно ме бе белязала като нежелателна личност. Хората бяха подозрителни. Един държавен служител с лъскав костюм, напомадена коса и тънки мустачки — един от стотиците, които през ония месеци сякаш изпълзяваха изпод камъните — направо ми намекна, че привлекателно момиче като мен няма защо да прибягва до такива скучни задачи. Съседите, които чистосърдечно приемаха моята история, че се грижа за клетия си съпруг Микел, осакатен и обезобразен по време на войната, ми даваха мляко, сирене или хляб, понякога даже осолена риба или наденици, изпратени от роднините им на село. След месеци на немотия, убедена, че ще мине много време, докато успея да си намеря работа, реших да използвам стратегия, която заимствах от един Жулианов роман.

Писах на майката на Жулиан в Богота от името на измислен новоизлюпен адвокат, с когото покойният господин Фортуни уж се бе консултирал през последните си дни, за да сложи в ред делата си. Осведомих я, че тъй като шапкарят е починал, без да остави завещание, наследството му, което включваше апартамента на Ронда де Сан Антонио и дюкяна, намиращ се в същата сграда, сега теоретично е собственост на сина му Жулиан, който по всеобщи предположения живее в изгнание във Франция. И понеже правото на наследяване не беше осъществено, а тя се намираше в чужбина, адвокатът (когото кръстих Хосе Мария Рекехо в памет на първото момче, целунало ме по устата) я молеше да го упълномощи, за да предприеме необходимите процедури за прехвърлянето на собствеността на името на сина й Жулиан, с когото възнамерявал да се свърже чрез испанското посолство в Париж. До приключването на процедурите адвокатът добиваше временно владение на въпросната собственост, както и известна финансова компенсация. Той я молеше също да влезе във връзка с управителя на сградата, за да го инструктира да изпрати нужните документи, както и средствата за покриване на разходите по прехвърлянето, в кантората на адвоката Рекехо, на чието име открих пощенска кутия с фиктивен адрес — адресът на стар, неизползван гараж на две пресечки от порутеното имение на Алдая. Надявах се, че — заслепена от възможността да помогне на Жулиан и отново да установи връзка с него — Софи няма да се усъмни в тая юридическа галиматия и ще се съгласи да ни помогне, особено като се имаше предвид благоприятната й ситуация в далечна Колумбия.

Няколко месеца по-късно управителят на сградата започна да получава ежемесечен паричен превод, покриващ разходите по апартамента на Ронда де Сан Антонио и хонорарите на адвокатската фирма на Хосе Мария Рекехо, които той впоследствие изпращаше под формата на открит чек до пощенска кутия 2321 в Барселона, точно както го бе помолила Софи Каракс в кореспонденцията си. Скоро забелязах, че управителят самоволно си задържа процент от сумата всеки месец, но предпочетох да си замълча. Така и той беше доволен и не задаваше въпроси за това толкова удобно споразумение. С останалото Жулиан и аз успявахме да оцелеем. Тъй минаваха годините — ужасни, безнадеждни. С времето ми се удаде да си намеря работа като преводачка. Никой вече не си спомняше за Кабестани и хората възприеха политика на опрощение; старите вражди и съперничества бързо се забравяха. Аз обаче живеех с постоянния страх, че на Фумеро може пак да му хрумне да разравя миналото и да поднови преследването на Жулиан. Понякога се убеждавах, че това няма да стане, че той сигурно отдавна го смята за мъртъв или го е забравил. Фумеро вече не беше предишният главорез. Сега бе обществена фигура, човек с блестяща кариера при фашисткия режим и не можеше да си позволи лукса да преследва призрака на Жулиан Каракс. Друг път се събуждах посред нощ, с разтуптяно сърце и плувнала в пот, мислейки, че полицията тропа на вратата. Боях се, че някой от съседите може да се усъмни в този мой болен съпруг, който никога не излизаше от къщи, който понякога плачеше и блъскаше по стените като луд, и да ни издаде в полицията. Боях се, че Жулиан може отново да избяга, да тръгне пак на лов за своите книги, за да изгори и малкото, което бе останало от неговата същност, и така да заличи окончателно всеки знак, че някога е съществувал. Покрай толкова много страхове забравих, че остарявам, че животът си минава, а аз съм пожертвала младостта си, за да обичам един човек с погубена душа, едва ли не призрак.

Годините обаче минаваха в мир. Колкото по-безсъдържателно е времето, толкова по-бързо тече. Безсмисленият живот профучава покрай тебе като влак, който не спира на твоята гара. Междувременно белезите от войната волю-неволю заздравяваха. Намерих си работа в няколко издателства. Прекарвах по-голямата част от деня извън къщи. Имах безименни любовници — отчаяни лица, на които се натъквах в някое кино или в метрото и с които споделях самотата си. После нелепо се терзаех, разкъсвана от вина, и щом видех Жулиан, ми се доплакваше и се кълнях пред себе си, че никога вече няма да му изменя — сякаш му дължах нещо. В автобусите или на улицата понякога се улавях, че се заглеждам в по-млади от мен жени, които водеха дечица за ръка. Изглеждаха щастливи или спокойни, сякаш малките, беззащитни създания запълваха всички празноти в живота. Тогава си спомнях за дните, в които и аз се бях виждала във фантазиите си като една от тези жени — с дете на ръце, дете от Жулиан. После пък си спомнях за войната и за факта, че онези, които я разпалиха, също някога са били деца.

Един ден, точно когато вече си мислех, че светът ни е забравил, някакъв тип се появи у дома. Беше млад и зелен, неопитен хлапак, който се изчервяваше, щом ме погледнеше в очите. Бе дошъл с въпроси за господин Микел Молинер — уж правел рутинно актуализиране на някакъв архив на Колежа по журналистика. Каза, че господин Молинер би могъл да получава ежемесечна пенсия, но за да се уреди това, трябвало най-напред да се актуализират някои данни. Отговорих му, че господин Молинер не живее тук още от началото на войната, че е заминал за чужбина. Хлапакът рече, че много съжалява, и си тръгна с мазна усмивка на пъпчивото лице — лице на млад доносник. Разбрах, че Жулиан трябва непременно да изчезне от моя апартамент още същата нощ. По това време той вече почти се бе стопил. Беше станал послушен като дете и целият му живот сякаш зависеше от ония мигове, които прекарвахме заедно някоя вечер, докато слушахме музика по радиото, а той държеше ръката ми и я галеше мълчаливо.

Същата нощ взех ключовете от апартамента на Ронда де Сан Антонио, които управителят на сградата бе изпратил на несъществуващия адвокат Рекехо, и придружих Жулиан до дома, където бе израснал. Настаних го в стаята му и обещах да се върна на следващия ден, като му напомних, че трябва да сме много предпазливи.

— Фумеро пак те търси — казах.

Той кимна вяло, сякаш не си спомняше или вече не го беше грижа кой е Фумеро. Така изминаха няколко седмици. Нощно време ходех в апартамента, винаги след полунощ. Разпитвах Жулиан какво е правил през деня, а той ме гледаше неразбиращо. Прекарвахме заедно нощта, прегърнати, а на разсъмване аз си тръгвах, обещавайки да се върна колкото се може по-скоро. На излизане винаги заключвах вратата на апартамента. Жулиан нямаше копие от този ключ. Предпочитах да стои там като затворник, вместо да е мъртъв.

Никой друг не се отби вкъщи да ме разпитва за съпруга ми, но аз се постарах да пусна мълва из квартала, че Микел е във Франция. Изпратих няколко писма до испанското консулство в Париж, в които казвах, че ми е известно, че испанският гражданин Жулиан Каракс се намира в града и молех да ми окажат съдействие, за да го открия. Предполагах, че рано или късно тези писма ще се озоват в подходящите ръце. Взех всевъзможни предпазни мерки, но знаех, че всичко е въпрос на време. Хората като Фумеро никога не престават да мразят. В тяхната ненавист няма никакъв смисъл, никаква логика; те мразят така естествено, както дишат.

Апартаментът на Ронда де Сан Антонио беше на последния етаж. Установих, че на стълбището имаше врата, която водеше към терасата на покрива. Терасите на цялата пресечка образуваха мрежа от заграждения, разделени от стени, високи едва метър; там обитателите на сградите — ходеха да простират прането си. Скоро открих една постройка в другия край на пресечката, чиято фасада гледаше към улица „Хоакин Коста“; лесно можех да се кача на покривната й тераса, а оттам да прескоча стената и да стигна до сградата на Ронда де Сан Антонио, без някой да ме види да влизам или да излизам от нея. Веднъж получих писмо от управителя, в което ми съобщаваше, че някои съседи чували шумове, идващи от апартамента на Фортуни. Отговорих от името на адвоката Рекехо, че се е случвало някой член на кантората да отиде да потърси книжа и документи в жилището, тъй че тревогата е излишна — въпреки че шумовете се разнасяли през нощта. Добавих забележка, която загатваше, че между господа — счетоводители и адвокати — една тайна ергенска квартира е нещо, което високо се цени. Управителят, демонстрирайки професионална солидарност, ми отговори да не се притеснявам ни най-малко — той напълно разбирал ситуацията.

През онези години единственото ми развлечение бе да играя ролята на адвоката Рекехо. Веднъж месечно посещавах баща си в Гробището на забравените книги. Той никога не прояви интерес да се запознае с моя невидим съпруг, а и аз никога не предложих да му го представя. В разговорите си, не смеейки да се погледнем в очите, заобикаляхме тази тема като опитни мореплаватели, които избягват опасни рифове току под повърхността на водата. Понякога той мълчаливо се взираше в мен, а после ме питаше дали имам нужда от помощ, дали може да направи нещо за мен.

В някои съботни дни, на разсъмване, извеждах Жулиан да погледаме морето. Качвахме се на покривната тераса, откъдето се прехвърляхме в съседната сграда, за да излезем на улица „Хоакин Коста“. Оттам се спускахме към пристанището през тесните улички на квартала Равал. Никой не ни препречваше пътя. Хората се бояха от Жулиан, дори от разстояние. Понякога стигахме чак до вълнолома. Жулиан обичаше да седи на скалите и да гледа към града. Прекарвахме цели часове така, почти без да разменим дума. Случваше се следобед да се вмъкнем в някое кино, когато прожекцията вече бе започнала. В тъмното никой не забелязваше Жулиан. Живеехме в мрак и тишина. Месеците отминаваха и аз полека се научих да смесвам рутината с нормалния живот; с времето чак повярвах, че планът ми се е оказал перфектен. Нещастна глупачка!