А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (82)

79.

Хладината, която смрази гърба й, сигурно беше въображаема.

— Здравей, Калвин — без да се обръща, каза Дебора.

Той мина покрай нея, приближи се до вратата и заключи. Изглеждаше измъчен и изтощен. Обичайното му спокойствие го беше напуснало. Модният му костюм беше измачкан, косата му беше разрошена и лицето му беше изцапано с прахоляк, моторно масло и кръв. Отново държеше дългата нацистка кама, която обаче сега висеше на пръстите му, сякаш беше забравил, че е там. Това му придаваше непредсказуемостта на психопат.

— Не си ли изненадана, че ме виждаш? — попита Калвин.

— Не. Последното зловещо плашило, което ми показа, беше върхът на въображението ти. Чета за нацистката етика — красота и прочистване чрез геноцид. Ако не беше толкова отвратително, щеше да бъде смешно. Предполагам, че полицаите ще намерят куршуми в труповете, които си оставил в горящия микробус.

— Да, за съжаление последните ми куршуми. Но в това — добави той, като повдигна пръста с камата, — има някаква поетическа справедливост, нали?

Дебора погледна ножа, но не помръдна.

— Справедливост — повтори Калвин, направи крачка към нея и заговори по-настойчиво, — заради онова, което направи снощи с…

— Фюрера? — В предпазливия й тон прозвуча нотка на презрение. — Той най-сетне получи позорното изгаряне, което заслужава. И знаеш ли кое е най-хубавото? Ти сам запали пожара.

— Млъкни. — Бауърс вдигна ножа.

Дебора нарочно го предизвикваше, вероятно за да го изкара от равновесие. Но може би по-скоро заради горчивото си откритие, че Калвин е глупак, на когото прекалено дълго се бяха възхищавали.

— Вие сте кретени! — изсъска тя. — Превъзходство на бялата раса! Това е смешно.

— Млъкни, еврейко! — извика Калвин.

— Не можеш да ме нараниш — заяви тя, стана и изправи рамене, — инфантилен, жалък тъпак, с твоите знамена, лозунги и глупашки фантазии…

Бауърс се нахвърли върху нея ожесточено и първичната част от съзнанието й се активира, тя сви юмруци и го цапардоса в лицето. За да спре атаката й той я притисна като боксьор. Тя го ритна с коляно в слабините, но Калвин очакваше това, и се претърколи настрани, като я бутна назад. Дебора се стовари на леглото. Той се хвърли върху нея и я прикова там, борейки се да обездвижи ръцете й, докато вдигаше камата.

В същия миг някой почука на вратата.

— Госпожице Милър?

Тоня. Очите на Калвин се разшириха. Пръстите му се вкопчиха в гърлото на Дебора. Тя продължи да се съпротивлява и той пусна ножа, за да я удържи.

— Току-що дойдох и не знаех дали сте тук — отново се чу приглушеният глас на Тоня.

Калвин престана да я души и лицето му се разтегли в усмивка.

— Тя все още не знае — прошепна той и за изненада на Дебора извика: — Дай ни няколко минути, Тоня. Завари ни… в неудобно положение.

— Съжалявам, господин Бауърс — почтително и смутено отговори Тоня. — Ще дойда по-късно.

— Добре.

Калвин се заслуша в тишината и после се усмихна зловещо.

— Сега ще изконсумираме връзката си.

— Не мисля така.

Дебора си го помисли, но думите не бяха нейни. Произнесе ги Тоня.

Тя стоеше зад Бауърс. Той се обърна и се претърколи, но Тоня го удари по главата със старата индианска томахавка. Калвин се отпусна и се свлече на пода. Дебора се изправи. Едва си поемаше въздух и се държеше за гърлото.

— За варварско оръжие това нещо е много ефикасно — отбеляза Тоня.

Дебора се втренчи в нея.

— Само не ми казвай, че без да искаш си разсипала парфюма — рече чернокожата жена.