А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (11)

10.

Двете жени се гледаха безмълвно, сякаш не чуваха униформените полицаи, които предпазливо се качваха по стълбите. Единият беше плешив и дебел, на не повече от тридесет години, а другият слаб и чернокож.

— Госпожица Милър? — попита плешивият, поглеждайки ту едната, ту другата жена.

— Да — отвърна Дебора, като с усилие отмести поглед от чернокожата чистачка. — Там вътре.

Двете ченгета се спогледаха и плешивият тръгна към спалнята. Остана вътре тридесетина секунди, но Дебора имаше чувството, че е изминало цяла вечност. Чернокожият полицай изглеждаше смутен и притеснен, сякаш беше прекъснал църковно богослужение, но тя не беше сигурна дали това е защото има работа с две жени или с един труп. Той попита нещо, но Дебора не го чу, тъй като напрягаше слух да чуе бърборенето на плешивия по радиостанцията. Даде си сметка, че този смутен полицай всъщност е малко неопитен, но си придава вид на смелчага, свикнал с трупове. Странно, но тя беше прекалено завладяна от скръб, за да се ужасява или гнуси от окървавеното тяло.

— Мислех да започна рано работа — заобяснява Тоня. — Знаех, че ще има много за чистене. Снощи имахме празненство в музея.

— А вие, госпожице Милър?

— Моля? — сепна се Дебора, обръщайки се към чернокожото ченге, което беше извадило бележник и я гледаше нетърпеливо. Той вероятно се тревожеше да не обърка процедурата и Дебора изпита състрадание към него. — Някой ми се обади по телефона да се върна тук. Мисля, че беше малко преди три часа.

В момента наближаваше четири. Това ли Тоня наричаше „да започна рано работа“?

— Познавате ли човека, който ви се обади?

Дебора поклати отрицателно глава и започна да обяснява как е открила трупа. Тоня я гледаше недоверчиво.

— И не сте знаели за стаята зад библиотеката, така ли? — попита плешивият полицай, който се беше присъединил към тях и бе поел разпита в свои ръце.

— Нямах представа за съществуването й.

— Аз също — обади се Тоня, без да поглежда към Дебора.

— След малко ще дойдат криминалистите. Има ли къде да ги изчакате?

Някъде другаде, само не тук.

Чернокожото ченге остана да пази спалнята, а останалите заслизаха към всекидневната. Двете жени се разположиха на старинните столове от началото на осемнадесети век и мълчаливо се вторачиха в стените. Плешивият полицай се заразхожда насам-натам като разглеждаше картините и експонатите. От време на време записваше нещо в бележника си, сякаш да докаже, че е детектив, а не обикновено ченге. Двадесетина минути по-късно входната врата на къщата се хлопна. Разнесоха се гласове и вътре влязоха цял отряд следователи и цивилни ченгета, като мъкнеха всевъзможни технически средства.

— Да се върнем горе — предложи полицаят. — Някой може да иска да разговаря с вас.

Гласът му прозвуча несигурно, но те го последваха и седнаха в креслата на площадката пред стълбището. Ченгето отиде да говори нещо с водещия разследването.

— Съжалявам за Ричард — неочаквано се обади Тоня. Заяви го внезапно, почти безцеремонно, сякаш проявяваше снизхождение или нечувано великодушие.

Дебора успя само да кимне. Не знаеше какво да каже. Тоня беше добър работник и се гордееше с труда си. Винаги подчертаваше, че работата в музея й създава огромни главоболия. Беше костелив орех, устата и пряма, и въпреки че беше в позиция на подчинен служител, мразеше да се държат властно с нея.

Ненавижда да се държат властно с нея — напомни си Дебора. В същото време Тоня се отнасяше с безкраен респект и уважение, граничещо с абсолютно покорство към Ричард. Тя не харесваше Дебора, вероятно защото й беше пряк шеф — при това жена, млада и бяла. Дебора обаче имаше чувството, че има и още нещо, някаква лична неприязън. Ричард беше мъртъв, а Тоня се беше вмъкнала посред нощ в спалнята му…

Не мисли за това. Остави на детективите — посъветва я вътрешният й глас.

Тя въздъхна и продължи да рее празен поглед, докато къщата се изпълваше с всякакви хора от силите на реда и съдебната медицина, снабдени с фотоапарати, пликчета за веществени доказателства и ролки с жълта полицейска лента. Всички бяха мъже. От време на време разменяха помежду си по няколко думи и поглеждаха към Дебора и Тоня, но дълго време никой не ги заговори. Дебора имаше чувството, че е зрител на странно, сюрреалистично представление на камерна сцена. В продължение на половин час в къщата влизаха и излизаха хора, разговаряха и записваха разни неща, щракаха с ярките светкавици на фотоапаратите. Не след дълго пристигна една полицайка, ниска и набита, любезна жена, която предложи на Дебора вода и се опита да отвлече вниманието й, докато изнасяха трупа на Ричард. Патологът разговаряше с водещия разследването детектив — показваше с ръце нещо дълго около тридесет и пет сантиметра, а после с палеца и показалеца си — широчината на прободните рани.

Оръжието.

— Госпожице Милър? — обърна се към Дебора детективът, когато съдебномедицинският експерт забързано тръгна. — Готови сме да ви изслушаме. — Той кимна към Тоня. — Ако нямате нищо против, моля ви, изчакайте тук няколко минути. След малко ще ви зададем няколко въпроса.

Детективът беше висок горе-долу колкото Дебора, строен, с атлетично телосложение, чернокос и приятен слънчев загар. Повечето жени биха го намерили за красив, но Дебора заключи, че не е привлекателен, без да си прави труда да се запита защо.

— Аз съм детектив Крис Сернига — представи се той. — Бихте ли дошли тук?

Инспекторът го каза много внимателно, сякаш травмата отново да влезе в спалнята можеше да бъде твърде непосилна за нея. Когато Дебора се изправи в целия си ръст и тръгна, той като че трепна и се поколеба. Но изпъна гръб, изправи рамене и я последва. В стаята имаше още един детектив, мъж с оредели коси и лекьосан костюм от изкуствена материя. Той разглеждаше библиотеката и не се обърна, когато те влязоха.

— Дейв — каза Сернига, — това е госпожица Милър. Тя е намерила трупа.

Мъжът с оределите коси се обърна да види свидетелката и задържа погледа си върху нея. Тя усети леката му неприязън, въпреки че не можеше да си я обясни.

— Детектив Кийн — каза той, без да протегне ръка. Нито пък показа значката си. Държеше се така, сякаш Дебора по никакъв начин не заслужаваше вниманието му и отново се обърна към лавиците с книги.

— Съзнавам, че ви е много трудно — рече Сернига, — но се надявам, че ще можете да отговорите на няколко въпроса.

Тя кимна беззвучно. Спалнята беше в състоянието, в което я беше оставила. Тайната ниша зад библиотеката все още зееше. Мекият блясък, излъчван от странните съкровища, се отразяваше по стените. Липсваше само трупът. Мястото му на пода беше оцветено в зловещо кървавочервено под светлината на наклонените надолу лампи. Стаичката беше преградена с полицейска лента. Дебора имаше чувството, че гледа през очите на някой друг, че сънува странен кошмар, в който светът е изкривен и нереален.

— Знаете ли дали в музея се съхраняват ритуални оръжия?

Гласът на Сернига я приземи. Тя примига.

— Ритуални? — озадачено попита Дебора. — В една витрина на долния етаж има томахавка…

— Не — прекъсна я той. — Имам предвид оръжие с тънко острие, нещо като кама или сабя.

Тя леко отвори уста, когато осъзна за какво говори детективът, а после кой знае защо се изчерви.

— Не, тук няма такова нещо. Съжалявам.

Нямаше представа защо каза, че съжалява. Ръцете й едва видимо трепереха.

Сернига беше наведен над записките си.

— Тежка нощ за момчетата в района — отбеляза Кийн и криво се усмихна към колегата си.

— Моля? — попита Дебора.

— Това е второто убийство тази нощ — отвърна Кийн и небрежно сви рамене. — Другото е на една пряка оттук. Пак възрастен мъж.

Той го подхвърли безучастно, сякаш констатираше вкуса на сандвич.

— Има ли връзка между тях? — попита Дебора, изумена, че той съобщава този факт.

— Не. Начинът на извършване е съвсем различен.

— Казали сте на полицая навън, че досега не сте знаели за тази стая зад библиотеката, така ли? — попита Сернига.

— Да — отговори тя.

— И тази нощ сте я открили случайно? — попита Кийн.

В очите му определено имаше нещо, което не й харесваше, някаква самонадеяност и подозрителност.

— Не беше случайно. Търсех Ричард, тоест господин Диксън, и влязох тук. Наведох се да взема това парче от керамичен съд и видях кървава диря до библиотеката…

Тя показа парчето, което разсеяно беше стискала в ръката си през цялото време, откакто беше започнал кошмарът — и се сепна, когато двамата детективи се вторачиха в него.

— Съжалявам. — Отново имаше чувството, че е направила нещо абсолютно идиотско. — Трябваше да го дам на първия полицай, който дойде. Или може би да не го пипам, да го оставя там, където беше…

— Нима? — иронично попита Кийн.

— Откъде го взехте? — леко раздразнено попита Сернига.

Дебора посочи.

— Страхотно! — изръмжа Кийн. — Уликите от мястото на престъплението са пипани и разместени.

— Какво представлява това? — попита Сернига, без да обръща внимание на възмущението на колегата си.

— Моля? — сепна се Дебора.

— Керамичното парче. Какво представлява?

— Част от ваза или делва — отвърна тя, отмествайки поглед от Кийн. — Изглежда старинно, но може да е фалшификат. Прилича на древногръцко. Или микенско.

— Гръцко? — Тонът му прозвуча смаяно и заинтригувано.

— Къде е останалото? — процеди Кийн.

— Мисля, че ей там. — Дебора посочи към ъгъла на стаята, където бяха разпръснати другите парчета.

— Има ли някаква стойност? — попита Сернига.

— Зависи дали е автентично — отговори тя. — Искам да кажа старо. Ако е фалшификат, не струва нищо, но ако е оригинално… Това е друга работа.

— Въпреки че парчетата ще трябва да се слепват? — попита Сернига.

— Налага се повечето старинни неща да бъдат залепяни. Ако се направи, както трябва, си остават ценни.

— Колко? — попита Кийн, намесвайки се като каубой, който се кани да отнеме чуждо гадже за танц.

— Нямам представа.

— Кажете нещо приблизително.

— Трябва да видя съда сглобен. Ще зависи от формата и размера…

— Все пак горе-долу?

— Хиляди — потрепервайки отвърна Дебора, — десетки хиляди. Може би и повече.

— За това нещо? — смаяно попита Кийн.

— За целия съд. Ако е автентичен, предметът е от Микена.

— Микена?

— От бронзовата епоха в Гърция.

— Кога е била бронзовата епоха? — попита Сернига.

— Петнадесети — дванадесети век преди Христа.

Двамата детективи със страхопочитание се втренчиха в керамичния къс в ръката на Кийн. Дебора неволно се усмихна.

— А останалите неща? — попита Сернига и посочи витрините. — Всичко ли е от бронзовата епоха?

— Приличат на микенски, но…

— Но какво? — Кийн ясно показваше, че се дразни от отговорите на един педантичен професионалист, който увърта нещата, вместо да говори по същество.

— Не разбирам как е възможно да са автентични. Специалистите би трябвало да знаят за тях и да са ги виждали. Човек не попада случайно на подобна колекция.

— Каква стойност би имала, ако е автентична? — попита Сернига.

— Милиони. Милиарди. Не бих се осмелила дори да предположа цената й.

В стаята настъпи мълчание. Двамата детективи се обърнаха и започнаха да разглеждат златните, бронзовите и керамичните артефакти, които неясно блестяха на меката светлина. Мигът беше пълен с тържествен респект, спомени, тайнственост и тъга, сякаш Дебора седеше сама в синагогата между богослуженията, след смъртта на баща си.

Дали всичко не е било само за пари? Затова ли умря Ричард?

— А тази дума? — наруши мълчанието Сернига, връщайки я в настоящето и показа листа, вече сложен в найлоново пликче. — Атрей. Говори ли ви нещо? Свързана ли е по някакъв начин с работата на господин Диксън?

Тя поклати глава.

— Това е име от една легенда.