А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (33)

31.

Дебора се опита да си припомни церемонията, когато Ричард тържествено представи уродливата ренесансова женска фигура, състояла се преди не повече от два-три месеца. Когато рано една сутрин отиде на работа в музея, корабният нос беше там в цялото си ужасяващо величие. Бяха го експонирали за първия от поредицата предстоящи благотворителни приеми. Снимката се появи във вестниците…

— Да — каза Маркъс, наблюдавайки как полека я осенява прозрението. — Не знам откога е притежавал мумията, но веднага щом видях жената дракон, разбрах какво е пътувало с нея. Убеден съм обаче, че и други хора са знаели.

— Може би това е била идеята. Ако Ричард се е надявал да продаде трупа и съкровищата от гробницата, вероятно е искал да даде публичен знак за притежанията си.

Дебора погледна чинията си с растящо отвращение.

— Какво има? — попита Маркъс.

— Нищо — излъга тя.

— Питате се защо не ви е казал? И защо не го е подарил на музея?

— Да…

— Не знам. И предполагам, че никога няма да разберем.

— Странно, нали? Работиш с някого години и мислиш, че го познаваш и знаеш какви са стремежите и мечтите му, а после изведнъж… — Дебора се сгърчи от внезапната си откровеност.

— Ако знаехме кой друг може да е свързал корабния нос с Агамемнон?…

— Спомних си нещо. Казахте, че Ричард се е срещнал с двама гръцки бизнесмени. В нощта, когато той беше убит, на приема имаше двама гърци. Не бяха в списъка на поканените и лично аз не съм ги видяла. Очевидно са се познавали и са разговаряли известно време с него…

Хрумна й нещо. Вероятно беше отчаяна надежда, но в нея имаше логика и чувство, което подсилваше представата й за Ричард такъв, какъвто го познаваше.

— Ричард наистина беше обсебен от гръцката легенда за Троянската война, но освен това беше принципен човек. Възможно ли е отдавна да е купил цялата колекция? Прекарал е много години, като я е проучвал тихомълком и се е опитвал да разбере дали е автентична. Смятал е да я представи в музея. — Дебора започна да говори по-бързо, сякаш ослепяла за всичко наоколо, съсредоточена само върху идеята в съзнанието й. — Вероятно обаче е решил, че в края на краищата тялото на Агамемнон не би трябвало да бъде в Щатите, а в Гърция, защото там му е мястото. Ричард беше като Шлиман в разпалените си опити да докаже правотата на Омир, но по въпросите на етиката на собствеността беше различен. Възможно е да се е свързал с някоя гръцка организация за антики или дори с гръцкото правителство. Казал им е какво притежава и е разкрил корабния нос пред целия свят, за да знаят всички, че казва истината. Може би е сключил сделка — те да си приберат тялото на Агамемнон в Гърция, а той да запази останалата част от колекцията и да я изложи в музея. И най-после представители на гръцка организация са дошли да видят предметите. Нещо обаче се е объркало. Или те не са били хората, за които ги е мислел, или…

Дебора не можа да намери повече думи и изведнъж млъкна. Всичко това бяха догадки, които не водеха доникъде.

Маркъс обаче не мислеше така. Очите му блеснаха.

— Имате право. Те ще се опитат да го върнат в Гърция. Няма да рискуват да пътуват със самолет, затова ще го качат на кораб.

— Както е направил Шлиман.

— Трябва да отидем в Коринт — внезапно заяви Маркъс и остави ножа и вилицата, сякаш бе решил да тръгне веднага.

— Коринт? Защо?

— Имате ли пътеводител? Или карта?

Тя извади пътеводителя си и прелисти на картата на Гърция.

— Вижте — каза той и посочи. — Атина е тук. Корабите от Съединените щати пристигат в Пирея, но пристанището е твърде голямо за удобна контрабанда, и трябва да заобиколят през Средиземно море, покрай Италия и Пелопонес и да влязат през Егейско море. Биха могли обаче да спестят много време и неудобства, ако минат през Коринтския проток. Освобождават се от съмнителния товар в Коринт и след това продължават към Цирея. Каналът им спестява двеста-триста мили в открито море. Ако отидем в Коринт, можем да разберем дали има кораби, които по график трябва да пристигнат от Съединените щати. Минаването през канала не е лесно и трябва да бъде планирано предварително. Можем да проследим товара, след като пристигне, дори да го пресрещнем.

— Вероятно ще трябва да чакаме няколко седмици.

— Но ще бъдем готови.

— Предполагам, че можем да предупредим властите, преди корабът да пристигне.

— Доколкото ни е известно, именно властите го внасят в Гърция.

Дебора поклати глава.

— Едва ли гръцкото правителство би се унижило до такава степен, че да извърши кражба и убийство, за да си върне национално съкровище…

— Нима? Гърците са страшно чувствителни към историческото си наследство, като се има предвид, че всяка колониална сила в региона ги е ограбвала през вековете.

— Включително британците — напомни му тя. — Фризът на Партенона е бил перлата на Акропола, а лорд Елджин е свалил мраморните скулптури от фронтоните и ги е откарал в Лондон. В момента те са в колекцията на Британския музей и няма никакви признаци, че ще бъдат върнати на Атина, въпреки непрекъснатите настоятелни молби на гърците. Британците не ги дават, упрекват гръцките музеи, че не полагат достатъчни грижи за експонатите си, и оспорват претенциите им за собственост, позовавайки се на правото си да задържат скулптурите, след като вече са при тях.

— Благодаря за урока по култура и морал — троснато каза Маркъс. — Може ли да се върнем на темата, ако не възразявате?

Дебора се усмихна, изненадана, че чувствата й към него стават по-топли.

— Все още не сте ми разказали как сте се забъркали в тази каша. Вярно, вие сте колекционер и историк, и изглежда, сте обсебен от Микена и легендите около нея също като Ричард. Но откъде знаете за мумията и за това, че е била пренесена заедно с онази испанска грозотия от седемнадесети век?

Тя все още се усмихваше и тонът й беше безгрижен, затова се изненада, когато лицето му се натъжи и погледът му стана премрежен.

— Възрастният джентълмен, който беше убит във Франция, ми разказа всичко. Преди десетилетия е влязъл във връзка с безскрупулен търговец, но сам той не е виждал мумията.

— Какво общо имате вие с всичко това?

Маркъс въздъхна.

— Той беше моят баща.