А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (41)

39.

— Микени — извика жената, която взе билета й. Носеше тъмни очила и интересна, пъстроцветна кърпа на главата си. — Микени — повтори тя настоятелно и посочи вратата, сякаш заради Дебора губеха ценни секунди.

Дебора слезе и огледа разклона на прашния път и старата бензиностанция встрани. Автобусът избълва облак кафяв и задушлив пушек. Шофьорът се наведе през стъклото и посочи дългото право шосе.

Микени беше модерно село, построено на мястото на древна Микена. Античната цитадела се намираше на още километър и половина нагоре по хълма. Дебора преметна на гърба си раницата и тръгна в посоката, която беше показал шофьорът. Изтръпна от болката в крака си, но после реши, че се е схванал от пътуването и неразположението ще премине, когато го раздвижи. Можеше обаче и да не се оправи и дори да се влоши, ако вървеше прекалено дълго — но днес беше последният й ден в Гърция и тя искаше да види цитаделата, откъдето беше започнало всичко, дори ако се наложеше да лежи цяла седмица, когато се върнеше в Джорджия.

Прекоси бързо селото, мина покрай няколко малки хотела и ресторанти с големи и празни дворове и прашни чадъри. Туристическите автобуси щяха да пристигнат по-късно и мястото щеше да се изпълни с англичани, германци и американци, които щяха да потърсят тук подслон от безмилостното следобедно слънце, тъй като на руините нямаше сянка. Веднага след кафенетата започваха обширни белезникави ниви с криви, ниски маслинови дръвчета, прашни и сиви на силната светлина и високи, уханни евкалипти от двете страни на пътя. Предишния ден Дебора за цял живот се беше нагледала на маслинови дървета.

Не след дълго видя внушителните златисточервени стени на цитаделата, издигащи се от безводните планини на североизток и спря, за да отпие вода от бутилката си и да се наслади на гледката.

Плати таксата за входа и се качи по павирания път до прочутата Лъвска врата. Стените на крепостта бяха изградени от огромни камъни с неправилна форма. В литературата ги наричаха циклопски — според легендата, че цитаделата е построена от грамадни еднооки великани. Трудно беше да не останеш поразен и да не изпиташ страхопочитание пред строителния гений на древните гърци: да пренесат огромните камъни, да ги наредят и да ги слепят с хоросан, с примитивни техники да изградят огромна крепост — трудна задача дори за съвременните строителни съоръжения. Също като пред Стоунхендж или пред египетските пирамиди, Дебора почувства силен удар върху прекомерното си самодоволство на човек от двадесет и първия век. Съвременните хора бяха свикнали с чувството за културна еволюция и бяха приели, че древните им предшественици са били по-низши от тях, но когато застанеше пред подобни архитектурни постижения, Дебора не можеше да си представи какво би могла да допринесе към процъфтяващата някога цивилизация, ако се върнеше във времето и се озовеше там. Без автомобилите, компютрите и електричеството, какви чудеса на модерния свят би могла да демонстрира на онези древни хора? Можеше да им разкрие няколко принципа на математиката или астрономията, но вероятно щяха да я екзекутират като вещица. Или по-скоро нямаше да й обърнат внимание, както и тя бе пренебрегнала бездомника на Розуел Роуд, който й беше казал, че светът свършва.

Дебора мина под барелефите на двата каменни лъва и за пореден път се запита дали Ричард не бе имал право. Дали все пак голямата армия, отправила се към Троя, наистина някога бе минала през тези порти и слънцето се бе отразявало във върховете на копията и в шлемовете им, украсени с бивни на глигани? Дали самият Агамемнон не беше предвождал колоната, яхнал бойна колесница, и конете му не бяха стъпвали по земята, по която сега вървеше Дебора? Сега, когато гледаше масивните стени и лъвовете пазачи, и когато вътре в града най-после видя некрополите, разкопани от Шлиман в сухата червеникава пръст, всичко това изглеждаше напълно възможно, напълно реално.

„Каква му е Хекуба, той на нея какъв й е, та тъй реве?“^[1] — питаше Хамлет, след театралната сцена със скръбта на царицата на Троя по повод убийството на съпруга й Приам. Споменът от гимназиалния учебник по литература изведнъж й прозвуча логично и изясни смисъла си. Имаше ли значение дали древните истории са се случвали действително — и дали наистина Агамемнон бе минал през Лъвската врата? Имаше ли значение дали Шлиман беше открил и съхранил трупа му? Нищо нямаше да съживи Ричард. Дебора изпита желание да се махне оттам, да се върне в Атланта, веднага да промени живота си, да се премести другаде.

Тя обаче беше пътувала чак до Гърция и послушно и старателно, като отличничка, щеше да разгледа историческите паметници като хилядите туристи, които идваха тук всяка година. Сега гробовете, разбира се, бяха празни и нищо в каменните им дълбини не загатваше за забележителните открития на Шлиман, направени преди столетие. Наведе се и погледна надолу, като неопределено се зачуди какво бе очаквала да види. Може би някаква улика, пропусната от посетителите в продължение на сто години?

Обиколи крепостните стени, огледа безводните хълмове, наблюдава пръснатите наоколо кози и вдъхна уханието на дива мащерка. След това пресече каменния под на двореца в най-високата точка на акропола и разгледа малката баня, където според легендите Агамемнон беше убит от съпругата си Клитемнестра и любовника й Егист. Дебора видя сводестите гробници, които според Шлиман бяха на двамата убийци, и останките от внушителната в миналото „къща с колони“ в югозападния край на цитаделата. Дори за очите на археолозите всичко беше неясно, озадачаваща плетеница от ниски зидове, прагове и прах, натрупван през вековете. В пътеводителя пишеше, че ако се върви по самите крепостни стени, се стига до странична врата и че някъде там отзад има коварни, неосветени стълби, водещи надолу към подземно водохранилище, построено през дванадесети век преди Христа. Тунелът завършвал с внезапна и необозначена седемдесетметрова пропаст към води с неизвестна дълбочина. Идеята да се разходи по хладния, тъмен тунел беше съблазнителна, но Дебора беше уморена, пък и шахтата очевидно беше смъртоносна. Изведнъж изтощението, безрезултатното търсене и напрежението от предишния ден я връхлетяха като крила на голяма черна птица и единственото й желание беше да се върне у дома. Излезе от крепостта и тръгна обратно по пътя за селото. Чувстваше се обезсърчена и объркана. Не беше сигурна в смисъла на своето идване тук — и беше убедена, че не го е намерила.

Продължи по пътя, виещ се около хълма, осеян с останки от жилища на търговци от бронзовата епоха, подмина постепенно изпълващия се с превозни средства паркинг и се отправи към автобусната спирка, изпитвайки съжаление към себе си — когато забеляза група хора, събрали се на отсрещната страна на улицата. Там явно имаше някаква друга забележителност. Тя беше хвърлила бегъл поглед на пътеводителя, бе прочела справката за цитаделата и отново го беше прибрала в раницата. Беше й горещо и очакваше с нетърпение връщането в града, затова съзнанието й се възпротиви срещу мисълта да се отклони от маршрута си. Но групата туристи се разпръсна и Дебора забеляза стръмен тунел, чийто вход започваше в планинския склон и бе ограден с огромни каменни плочи. Отгоре имаше черен триъгълник, сочещ към небето. Образът на тази висока порта с внушителен подстъп и тъмен триъгълник отгоре й беше познат. Беше го виждала много отдавна, вероятно в гимназиален учебник по литература.

Глождеше я и нещо друго, смътен спомен, който изведнъж проблесна в паметта й. Тя отмести очи от вратата, свали раницата от гърба си, отвори я и извади пътеводителя. Бутилката с вода падна и се затъркаля на земята.

Дебора намери страницата, която търсеше, и бързо я прегледа. Лъвската врата. Крепостните стени. Гробницата на Клитемнестра. Къщата с колоните. Тя прелисти по-нататък. Шлиман. Древна история. Отгърна на следващата страница и видя снимка на входа в планината и отдолу онова, което се опитваше да си спомни от няколко дни. „Съкровищницата на Атрей“.