А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (40)

38.

Гъркинята, която се представи с името София (като първата съпруга на Шлиман), предложи на Дебора да хапне — агнешко на скара и краставици. После намаза охлузената и изподрана кожа на бедрото й с йод от старинно кафяво шишенце със стъклена запушалка. Тя знаеше само няколко думи на английски, повечето свързани с менюто, но непрекъснато бъбреше дружелюбно и това успокои Дебора.

Тя й съобщи, че е преследвана от мъж с мотоциклет. Не спомена, че е стрелял по нея и отказа на предложението на София да се обадят на полицията. Гъркинята леко се отпусна, вероятно защото предполагаше, че историята ще бъде посрещната с недоверие. Дебора се изправи и заяви, че вече се чувства добре и ще вземе автобус или такси до хотела, но София възрази и изкрещя нещо на сервитьора, който излезе и след малко се върна зад волана на стар фиат.

Дебора прие шише вода, хляб и за нейна изненада — непохватна прегръдка — и се качи в малкото ръждясало возило. София избъбри поток от неразбираеми гръцки думи, погали я по бузата и й се усмихна окуражително. Докато наместваше дългите си, схванати и изранени крака в колата, Дебора почувства, че ще се разплаче.

Гъркинята се увери, че сервитьорът знае пътя до хотела, тъй като английският му се ограничаваше до имена на английски футболисти като Бекам, Сколс и Оуен и въодушевени, но неопределени звуци, и фиатът потегли към новата част на града и хотел „Ефир“.

Дебора очакваше, че в хотела ще има новини за нея — бележка от Маркъс или самият той ще седи и ще пуши лулата си във фоайето. А може би съобщение от Калвин… Никой обаче не беше проявил интерес или загриженост към кошмарния й следобед и този факт дълбоко я потисна. Щеше да й бъде много приятно, ако Калвин й бе драснал няколко реда.

Ах, малко самосъжаление в добавка към пубертетското ти държане. Страхотно — обади се неумолимият й вътрешен глас.

Това обаче не е само усещане за фиаско — помисли тя, докато благодареше на сервитьора, който изглеждаше щастлив, че е помогнал с нещо, и накуцваше към стаята си.

Беше избягала от Атланта, защото се бе почувствала в опасност, но в Гърция се оказа в същото положение. Освен това не беше отбелязала никакъв напредък в разследването си за причините за смъртта на Ричард. Не научи и не откри нищо важно и имаше тежкото чувство на разочарование. Също така й стана ясно, че никакво разкритие за убийството му не би осмислило смъртта му.

Тя потърка подутия си глезен.

Време е да се върнеш у дома — каза вътрешният й глас.

Дебора се увери, че вратата е заключена, легна гола под чаршафа и спа до сутринта. Събуди се само веднъж от пронизително бръмчене на мотоциклет, препускащ в съня й.

Депресията не я напусна и през следващия ден и когато се събуди, се превърна в главоболие и спомен за ужасяваща загуба. Преди да закуси, тя провери при портиера дали не са я търсили. Нямаше съобщение за нея. Маркъс очевидно я беше зарязал. Тя отскочи до интернет кафенето и отвори електронната си поща — но и там нямаше нищо.

Върна се в стаята си, почисти раната на бедрото си и смени превръзката. Нараняването беше дълбоко и мястото наоколо бе зачервено и подпухнало. Може би портиерът имаше нещо за дезинфекция. Внезапно се почувства обезсилена, облегна се назад в леглото и се загледа през прозореца, над керемидените покриви, към купола на базиликата и морето.

Може би беше време да се прибере вкъщи, да поеме отговорността за всички последици от ситуацията, да предостави издирването на престъпниците на онези, които знаеха какво правят — и да внимава да не завърши в затвора за възпрепятстване на разследването на убийство. Трябваше обаче да свърши само още едно нещо, преди да се отправи към летището на Атина. Винаги бе знаела, че трябва да го направи.