А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (73)

70.

Истина е — помисли Дебора.

Беше се съмнявала, опасявала и се бе мъчила да не повярва, но се оказа истина.

Ако отместя поглед и се държа нормално, може би Калвин няма да забележи, че съм я видяла — разсъждаваше тя. — Той ще се изсуши или отново ще си облече ризата и ще реши, че не съм видяла татуировката. Ще помисли, че му се е разминало както в хотела в Атина, Джорджия, когато угаси лампата в стаята. Ще прецени, че не знам какъв е.

Дебора обаче не можеше да се преструва. Не умееше да го прави. Можеше да отмине, да замълчи и да спечели минута-две, но Калвин очакваше да вечерят заедно и вероятно нещо повече. Нямаше да може да го погледне в очите и да понесе усмивката му, без да се запита дали се е усмихвал, преди да наръга Ричард в гърдите с нацистката кама. Нямаше да може да слуша гласа му, без да го чува как шепне по телефона адреса на къщата с двамата гърци, докато чакаха резултатите от лабораторията на ЦПИИ. Не беше необходимо да го пита какво е извършил и как. Всичко беше ясно. Ребусът се подреди и сякаш заседна в гърдите й на мястото на сърцето и белите дробове, изпълвайки я с убеденост, сякаш беше видяла всичко лично с очите си.

Ти знаеше. Убеждаваше се, че не е така, но знаеше — упрекна я вътрешният й глас.

Би могла да се обърне към него и да продължи да бъбри и да се смее, сякаш не се е случило нищо, и после, след вечерята и нерешителното им любене, да се свърже с федералните агенти и веднъж завинаги да сложи край на цялата тази история. Трябваше само да издържи няколко часа, дори по-малко, ако успееше да се обади по телефона, без да събуди подозрения.

Можеш да отидеш в тоалетната — посъветва я вътрешният й глас. — Така както направи той, когато издаде заповедта гърците да бъдат убити.

— Добре ли си? — лукаво се усмихна Калвин.

— Да — отвърна тя, обърна се и се усмихна. — Но съм мокра. Мисля да се преоблека.

— Първо се нахрани. Винаги съм искал да вечерям близо до хилядагодишна антика. Искаш ли да ядем върху индианските експонати ей там?

Дебора положи усилия да се ухили по-широко.

— Идеално. Нареди нещата, докато се измия.

— Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш… нервна.

— Да го наречем трепетно очакване.

— За китайската храна? — сластолюбиво и мазно се усмихна той.

Намираш го за привлекателен.

— Не само за китайската храна — успя да каже тя.

Калвин се ухили, направи крачка към нея и протегна ръце.

— Чакай да се измия — настоя Дебора, отстъпи назад и направи гримаса.

— Може да дойда с теб — похотливо предложи той.

— Използвай стаята за малките момчета.

— Позволено ли е на големите момчета да я използват?

Беше в настроение за закачки. Дебора изпита желание да изкрещи.

— Само този път — каза тя.

— Побързай. Няма да чакам дълго и ще дойда да гледам.

Дебора седна на тоалетната чиния в заключената стаичка и се засуети, докато извади мобилния си телефон. Ръцете й трепереха.

Дано да работи…

Хайде.

Моля те, всемогъщи Боже, Ти, който изпращаш утеха на скърбящите сърца, ние се обръщаме към Теб за успокоение в този час на изпитание.

Думите се появиха изневиделица от отдавна дремещ спомен и тя ги прогони, сякаш полагаше усилия да се събуди. Дебора се вторачи в телефона. Гръмотевичната буря можеше да обърка силата на сигнала, особено в коритото на потока, където се намираше музеят.

Тя извади визитката на Сернига от чантата си и набра номера.

— Може ли да говоря с агент Сернига? — попита Дебора, когато чу женски глас.

— Агент Сернига се прибра у дома си. Да му предам ли нещо?

— Трябва да го намеря веднага. Спешно е. Свързано е със случая, който той разследва.

— Какъв е случаят?

— Ричард Диксън и двамата гърци. Моля ви, нямам време за обяснения.

— И кой го търси? — невъзмутимо попита жената.

— Дебора Милър. Моля ви, незабавно трябва да се свържа с него.

Силният ритник по вратата събори Дебора по гръб и я простря на плочките. Телефонът изтрака на пода.

Калвин Бауърс го взе и го пусна в тоалетната чиния.

— Наистина трябва да направиш нещо с отдушниците. Всичко се чува. — Гласът му беше монотонен и спокоен, а лицето безизразно. Промяната в него беше драстична. — Човек не може да се усамоти в тази сграда.