А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (22)

Интермедия

Франция, 1945 година

Едуард Грейвс свали бялата си каска на военен полицай, бутна я под брезентовата си чанта в кабината на камиона „Опел“ и енергично закрачи към селската поща. Малко се безпокоеше за този етап на плана, защото не говореше френски — но се оказа, че не е необходимо. Показа на началника на пощата грижливо фалшифицираната си военна карта за самоличност и зачака. Някаква възрастна жена одобрително бръщолевеше за освобождението. Грейвс кимна и се усмихна. Искаше му се да го остави на мира.

— Един пакет, мосю — каза началникът на пощата и го вдигна победоносно, сякаш лично бе преплувал Ламанша с проклетото нещо.

Грейвс взе пакета, без да пророни дума, и излезе. Забеляза само, че пощенската марка е английска. Качи се отново в камиона и трескаво го отвори, разкъсвайки със зъби лепенката по краищата. Дългите му сръчни пръсти леко потрепериха, когато извади писмото и пачката британски лири. Той ги преброи бързо и хвърли поглед на бележката с лондонския адрес и името на подателя — Рандолф Фиц-Стивънс. Смачка хартията на топка и я изхвърли през смъкнатото стъкло, а после превъртя ключа на стартера и зачака двигателят да запали.

Три часа по-късно той беше на кея и гледаше как товарният кораб „Сен Ло“ потегля, натоварен с демобилизирани войници и трюмове, пълни с лични вещи и френски продукти, предимно вино, и няколко сандъка, за чийто транспорт бяха платили цивилни граждани като него. Докерите разтовариха за десетина минути сандъка от задната част на „Опел“-а и го пренесоха в трюма. Грейвс стоеше наблизо и се стараеше да не ги гледа прекалено изпитателно и да не изглежда неспокоен, за да не наведе моряците на мисълта да търсят ценни неща. Нямаше доверие на чернокожите и на моряците.

След две седмици щеше да пресрещне сандъка и да се върне в Щатите. Дотогава Рандолф Фиц-Стивънс нямаше да може да го открие, дори ако знаеше кого да търси. А той нямаше представа. Толкова лековерни ли бяха всички британци? Няколко снимки на стоката бяха предизвикали пяна в устата му. Отначало Грейвс реши да поиска десет хиляди лири стерлинги предплата, но когато усети вълнението на британеца, удвои сумата, и Фиц-Стивънс дори не мигна. Вероятно можеше да измъкне и повече. Странно беше да мисли за този тип, който седи край доковете в Саутхамптън — там, където трябваше да изпрати сандъка — чака го седмица след седмица да пристигне и после пише разтревожени, учтиви писма на несъществуващ човек в някакво мижаво френско градче…

Всичко беше минало идеално. Може би щеше да се наложи да отговаря на въпроси за командира на танка „Шърман“, ако приятелчетата му проговореха, но никой нямаше да приеме насериозно показанията на танкистите. Както нищо не свързваше Едуард Грейвс, сержант от военната полиция, с името, написано на товарителницата. Лятото се оказа успешно. Войната, към която бе изпитвал противоречиви чувства, беше свършила, и той бе положил основите на едно невероятно завръщане в Съединените щати!

Войната в Европа наистина беше свършила, макар и само преди две седмици, и германските войски бяха предали оръжията си. Но все още тук-там имаше разпръснати военни части, които или не знаеха последните новини, или бяха предпочели да продължат да се сражават. Такава беше и самотната, понесла тежки поражения подводница, която се намираше на сто и двадесет мили северозападно от Шербург. Командният пункт и радиопредавателят й бяха повредени преди няколко седмици от случайна мина. Немската подводница „U 146“, тип VII, по крайбрежието на Сен Назар всъщност се носеше във водата почти неуправляема от близо две седмици. През това време бурното море бе откъснало остатъка от радиоантената и установяването на контакт с командването беше невъзможно. Капитанът знаеше само, че войната върви зле и че силите на Третия райх вероятно се гърчат в предсмъртна агония, но беше военен от кариерата и не искаше да изостави осакатения си плавателен съд, ако все още можеше да свърши някоя работа. Той не беше сигурен кои укрития за подводници са в германски ръце и беше решил да изчака поне още един ден, след което да се опита да изпрати сигнал за помощ. Ако пристигнеха, преди подводницата да потъне на дъното, спасителите вероятно щяха да бъдат американци. Капитанът щеше да изчака, докато се приближат достатъчно, за да извадят хората му от водата, и сетне щеше да атакува кораба им.

На товарния кораб „Сен Ло“ не му провървя, когато се появи в полезрението на немската подводница: оставаха й само три часа живот и две торпеда, готови да бъдат изстреляни.