А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (18)

17.

Дебора се върна в музея, съзнавайки, че все още не разполага с нищо реално, освен с предположения и догадки, но те така силно я вълнуваха, че искаше да ги сподели със Сернига и дори с Калвин. Неизвестна на света микенска погребална маска, изнесена нелегално от Гърция от Шлиман преди едно столетие и издирвана от самотен руснак чак до Атланта, Джорджия! Това би било сензационно! Подобна хипотеза беше почти достатъчна да отвлече мислите й от смъртта на Ричард и споделянето на идеите й с полицията щеше да бъде нейният принос, нейният начин да отдаде почит на Ричард и да помогне за разкриване на убийството му. И кой знае, може би маската, заради която беше умрял, щеше да бъде намерена. Дебора не можеше да си представи по-подходящ паметник за него.

Не беше хапвала нищо цяла сутрин и изведнъж почувства глад. Спомни си, че от снощния прием беше останала храна и слезе в кухнята в задната част на сградата. Слава богу, Тоня не беше там.

Дебора отгърна салфетките от подносите в хладилника и предпазливо помириса храната. Опита пастета, но установи, че не е вкусен, какъвто й се стори и тогава. Това я подсети за нещо. Откачи телефонната слушалка от стената и набра номера на фирмата за кетъринг. Споделянето на необичайните й предположения със Сернига и Кийн, подсмихващ се самодоволно на заден план, щеше да почака.

— „Вкус на елегантност“ — изпяха отсреща. — С какво можем да ви бъдем полезни?

— Обажда се Дебора Милър от музея „Хълма на друидите“. Може ли да говоря с Илейн?

Отговор не последва, но настъпи мълчание, а после се чу изщракване и друг глас — мазен и превзет.

— Илейн Шотридж.

Дебора започна директно да излага оплакванията си. Беше имала работа с Шотридж и преди и знаеше, че с учтивост и деликатност няма да стигне доникъде. За миг й се стори, че времето се бе върнало назад. Обикновен делови разговор. Ричард работеше в кабинета си на горния етаж и ликуващо чакаше да чуе резултати от караницата на Дебора с Илейн Шотридж, кралицата тиранин на доставката на продукти по домовете в Атланта.

— В наша защита искам да подчертая, че не очаквахме хладилникът да бъде толкова малък — каза Шотридж.

— Това не обяснява факта защо вашите хора не почистиха, нито защо червеното вино свърши.

— С удоволствие сме готови да направим отстъпка в сметката. Десет процента?

— Нека бъдат петнадесет. Не бях зашеметена от подбора на хапките.

— Госпожице Милър — бързо охладня Шотридж, — не възразявам срещу включването на някои действителни пропуски във фактурата, но въпросът за личния вкус не оправдава опитите ви за изнудване на отстъпка в цената. Не ми е приятен намека, че хапките ни са нещо друго, освен най-добрите…

Сега може би беше моментът да й каже, че Ричард е мъртъв и пазарлъкът за няколко чинии тарталети със синьо сирене не се котира много високо в списъка на приоритетите й — но не намери сили. Реши да се придържа към темата на разговора. Щеше да изтърве нишката, ако започнеше да говори за смъртта на Ричард. Както винаги, намери опора в иронията.

— Не мога да платя тридесет долара за чиния с парчета пъпеш, увити в шунка и с вкус на маслини в кожена обувка, затова да зарежем претенциите за изискана кухня.

— Гръцките приятели на господин Диксън лично ме похвалиха за сиренето фета и пастите със спанак — раздразнено заяви Шотридж.

— Момент. Гръцките приятели на господин Диксън? Какви гръцки приятели?

— Господата, с които той разговаря по време на вашето представяне — нахакано отвърна Шотридж.

— Откъде знаете, че са били гърци?

— Приличаха на гърци и ми се стори, че говорят на гръцки. А, да, господин Диксън каза, че са гърци.

Илейн Шотридж днес очевидно я превъзхождаше в областта на иронията.

— Какво друго казаха? — попита Дебора. Беше сигурна, че в списъка няма гръцки имена.

— Нищо. Говореха си на гръцки. Минах с подноса и господин Диксън ме помоли да донеса още тарталети за гръцките му приятели, защото много ги харесали. Казали, че това е най-хубавото сирене фета, което са опитвали. Те кимнаха и се усмихнаха, а после си взеха по три хапки. И после ги оставих.

— Нищо друго ли не казаха?

— Не. Дванадесет процента. Това е последното ми предложение.

— Съгласна съм — отговори Дебора и затвори.

Време беше да говори с ченгетата.