А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (31)

29.

Дебора вечеря рано, изпи чаша рицина в един бар и се върна в хотела. Отвори „Спомени за Хайнрих Шлиман“ от Лео Дюел, за да види дали ще открие нещо друго за изчезналото „съкровище на Приам“, като подчертаваше с молив откъсите, които й се стореха особено важни. Разказът на Дюел беше приблизително такъв:

През 1873 година турското правителство заплашило Шлиман, че ще отнеме разрешителното му за археологически разкопки, защото го заподозрели (с основание, както се оказало по-късно), че е изнесъл незаконно от страната предмети, които открил в Троя. Той, изглежда, копаел хаотично и се местел от район на район и от ниво на ниво, без да си дава сметка, че голяма част от откритията му са от различни периоди. Шлиман бил убеден, че описаната от Омир в „Илиада“ Троя се намира на най-ниското ниво. Обсебеността му го заслепявала и той не забелязвал, че работниците разрушават други пластове на селището и дори крадат находки.

Странната и оспорвана впоследствие победа на Шлиман дошла в едно юнско утро, само няколко дни, преди разкопките да приключат. Той твърдял, че се разхождал из обекта, когато забелязал блясък на метал в основата на една стена. Започнал да копае и бързо открил изобилие от злато — вази, чаши, диадеми, накити и други ценни неща. Оповестил, че това е съкровището на Приам и че стойността само на златото надхвърля един милион френски франка. Съкровището било окончателното доказателство за достоверността на описаните от Омир богатства на Троя.

Възникнали въпроси около неговия неясен и противоречив разказ за мястото на съкровището. Скоро обаче съмненията станали безпредметни. Без да зачита споразумението си с турците, за които съкровището било национално богатство, предназначено за неотдавна построения в Константинопол музей, той незабавно уредил да го транспортират в Атина, където тогава живеел. Предметите били изнесени тайно в шест коша и един чувал. Съдържанието им било скрито дори от колегите му, участвали в разкопките.

Седемнадесет години по-късно, след като издирванията в Микена се увенчали с успех, Шлиман отново започнал да копае в Троя. Намерил четири безценни каменни брадви и пак тайно изнесъл артефактите от Турция. Когато се върнал в Гърция, декларирал пред митническите власти, че са египетски, за да улесни впоследствие транспортирането им за Берлин.

Берлин?

Дебора препрочете няколко пъти откъсите по този въпрос. Съкровището на Приам и каменните брадви били пренесени в Германия, където след смъртта на Шлиман през 1890 година са изложени в специално построено крило на Етнографския музей в Берлин: подарък за родината от умиращия археолог. Това обаче не е краят на странстването им. Разделът завършваше с една последна любопитна историческа информация.

В края на Втората световна война руската армия превзела Берлин и съкровищата от Троя на Шлиман изчезнали. Предполагало се, че са ги взели отдалите се на плячка и грабежи руски войници. В книгата си Дюел не правеше догадки дали съкровищата са разпилени, откраднати или унищожени. По времето, когато беше издадена, местонахождението им не беше известно и вероятно бяха изчезнали безследно.

Руснаци?

Дебора затвори книгата, легна по гръб и втренчи поглед във вентилатора на тавана, представяйки си лицето на мъртвия Сергей Волошинов, войник от Съветския съюз…

Възможно ли беше Шлиман да е постъпил с Микенското съкровище така, както два пъти бе постъпвал с Троянското? Изнесъл ли беше тайно недекларирани находки, много по-забележителни от онези, за които беше съобщил официално? В Троя той бе демонстрирал убеденост в правата си на собственост върху откритията. Беше се постарал да ги скрие по-скоро от турците, отколкото от гърците, тъй като отношението му към „ориенталските“ турци беше почти отявлено расистко. В края на краищата може би беше решил, че единствено Германия е достойна за върховната му награда. Но ако това беше така, защо в Берлин нямаше никаква информация и документи за съкровището? Шлиман сигурно с гордост би го показал наред с другите си открития на немските посетители на музеи.

Германската общественост обаче го беше осмивала и той бе понесъл тежко подигравките. Освен това беше ексцентричен човек. Беше си построил жилище в древногръцки стил, само на няколко преки от хотела, където беше отседнала Дебора, беше кръстил прислужниците си на герои от митологията и бе настоявал всички писма до него да бъдат написани на гръцки. Шлиман определяше и законите, и правилата. Ако наистина беше открил и съхранил тялото на Агамемнон с всичките погребални предмети около него, той очевидно не би се спрял пред нищо, за да го задържи за себе си? Ако обаче го беше запазил и скрил, как трупът се беше озовал в тайна стаичка в малък музей в Атланта, Джорджия? И каква беше връзката между загадъчното съкровище и мъртвия руснак, който се спотайваше на паркинга на музея само допреди няколко дни?

Сутринта, след обилна закуска от пушена шунка, сирене фета, хляб с хрупкава кора, кисело мляко и мед, Дебора намери младата красавица на рецепцията на хотела и я попита къде може да ползва компютър с интернет.

— Съвсем близо има интернет кафене — отговори гъркинята и по навик извади карта и огради с химикалка пресечката.

Дебора лесно намери мястото, макар че клубът приличаше по-скоро на бар, при това безлюден. Влезе, огледа тезгяха, хромираните високи столчета, стената с огледала и реклами на бренди „Метакса“ и притихналия игрален автомат — и тъкмо бе решила да си тръгне, когато чу мъжки глас.

— Да?

Дебора видя кръглото лице на двадесет и пет годишен мъж, който се появи на стълбите зад бара.

— Говорите ли английски? — попита тя на гръцки. Знаеше само този израз.

— Да — отвърна той и се усмихна малко несигурно.

— Търся компютър.

Усмивката му помръкна.

— С интернет — добави Дебора и подсказа, като раздвижи пръсти, сякаш пишеше на въображаема клавиатура.

Усмивката се върна на лицето му, този път победоносна.

— Там долу — отговори той, посочи стълбите и тръгна напред.

Гордо показа четирите компютъра, наредени на маси до стената. Пред всеки беше сложен хромиран стол, молив и листове.

Дебора му благодари. Той посочи ценоразписа, окачен на стената. Две евро за първия половин час и по едно евро за всеки следващ. Беше приемливо.

— Желаете ли кафе? — попита мъжът.

— Да, моля.

Младият грък излезе. Дебора стартира компютъра и за няколко минути си създаде нов адрес за електронна поща, като си измисли абсурдното и смешно име „посланикотдревността[email protected]“, а след това взе адреса на Калвин от визитката му и написа съобщение.

„Калвин, изпращам ти новия си адрес, както обещах. Мисля, че паметта на пощата е малка, затова не включвай снимки и големи файлове. Съобщавай ми всички новини. Тук е много забавно и главозамайващо. Липсваш ми.“

Д.

Текстът беше прекалено неясен.

Не беше сигурна защо добави това „липсваш ми“ накрая. Подписа се с инициала си, така че всеки, който го прочетеше, щеше да се досети за името й. Наистина ли Калвин й липсваше? Тя едва го познаваше. Липсваше й някой, с когото да разговаря, човек, който да е на нейна страна.

А фактът, че е хубавец, симпатичен и умен, не означава ли нищо? — лукаво попита вътрешният й глас.

Реши обаче, че ако чува гласове в главата си, това е знак за приглушената истерия, предизвикана от деликатното положение, в което се намираше. Трябваше бързо да ги накара да млъкнат.

Погледна часовника си и пресметна, че десет минути е пред компютъра, а кафето все още не е пристигнало. Влезе в търсачката „Гугъл“ и написа „Микена“. Първата препратка я отведе в официалния сайт на Гръцкия археологически фонд, където имаше основни исторически данни, няколко снимки, работното време на музеите и цените. Потърси още веднъж, като този път въведе в търсачката „съкровището на Приам“. В същия миг кръглоликият собственик се върна с кафето й.

— Благодаря.

— Моля — отвърна той и остави чашата до нея. Кафето изглеждаше рядко и с твърде много мляко, но въпреки това ароматно. — Англичанка ли сте?

— Американка.

Думата предизвикваше широк диапазон от реакции извън Съединените щати и Дебора го наблюдаваше предпазливо.

— Елвис Пресли! — възторжено възкликна младият мъж.

— Да — усмихна се тя.

— „Сини велурени обувки“.

— Точно така. „Сини велурени обувки“. — Надяваше се, че гъркът няма да започне да пее.

Собственикът обаче беше насочил вниманието си към компютъра. На лицето му беше изписан неподправен интерес. Очевидно с две евро човек не можеше да си купи уединение.

— Приам — одобрително кимна той.

— Да.

— „Пушкин“.

— Моля?

— „Пушкин“ — повтори той, взе лист и написа думата. — Музеят „Пушкин“.

Дебора го погледна озадачено.

Гъркът се наведе над нея.

— Може ли? — попита той.

— Ами… добре.

Младежът започна да трака по клавиатурата и влезе в официалния уебсайт на музея „Пушкин“ в Москва. Дебора го гледаше стъписано. Младият мъж щракна на още две препратки и на екрана се появи витрина с колекцията от артефакти, които Шлиман бе нарекъл „съкровището на Приам“.

Дебора не можеше да повярва на очите си. Гледаше съкровището, намерено в Троя, изнесено нелегално и после безследно изчезнало. Излизаше, че се намира в музей в Москва!

Отдолу пишеше, че изложбата съдържа предмети, открити от Хайнрих Шлиман в края на деветнадесети век. Сбирката била съхранявана в кулата на противовъздушната артилерия на берлинския зоопарк и после била „освободена“ от руските войски. Съкровището било скрито още веднъж за половин столетие, този път в подземието на „Пушкин“, докато впоследствие музеят признал за съществуването му и го експонирал, но вече твърде късно, за да бъде описано в някоя от книгите на Ричард. Турция, Гърция и Германия и персонално още неколцина археолози си оспорвали правата на собственост. Юридическите спорове продължавали…

— Много старо — отбеляза гъркът. — И много красиво.

— Да.

Щом една част от съкровището можеше да се появи след толкова много години, защо и друга да не можеше да излезе на бял свят? Дебора реши да се обади на Маркъс и да поиска среща.