А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (39)

37.

Мъжът се намираше на три-четири метра от нея и вероятно само каската му беше попречила да чуе приближаването й. Тя се дръпна назад, легна в прахоляка и сухите треви и се запита дали движението я е издало.

А сега какво?

Нападателят се беше окопал в малка псевдовоенна лисича дупка, както вероятно бе направил на върха на Акрокоринт — и чакаше Дебора да се появи на пътя, безгрижна и глупава като всеки турист.

Ако се хвърлеше върху него, тя щеше да има моментно предимство. Можеше да замахне с камъка в раницата и… Но той беше с каска — следователно този план беше рискован.

Можеше да чака, макар че само един господ знаеше колко. Слънцето залязваше и въпреки че още няколко часа щеше да е почти светло, идеята да остане там до мръкнало не й хареса, особено толкова близо до преследвача.

Дебора можеше да се опита да отвлече вниманието му и да хвърля камъчета в храстите, както бе виждала по филмите, и да се промъкне покрай него, докато той се оглежда да види какво става.

Не. Отхвърли и наивната идея да се изправи пред него и да се опита да го убеди да я пусне от този абсурден фарс. Оставаше планът да чака. Това не й се нравеше, искаше да направи нещо по-действено, но изглеждаше най-безопасно, ако разбира се, не издадеше звук, докато той се откажеше от преследването.

Тя си припомни още клишета от филми, но всичките бяха по-скоро комични, отколкото сериозни и вероятно биха довели до куршум в главата й — неустоим подтик да кихне, звън на мобилен телефон или внезапна нужда да пишка. Положи усилия да не мисли за подобни неща. Хрумна й колко е странно, че лежи почти глава до глава с човек, който се опитва да я убие.

Фактът, че иска да я застреля, вече беше безспорен, и за пръв път въпросът „кой?“ постепенно започна да измества въпроса „защо?“.

Дебора беше избягала в Гърция, за да се спаси от явна смъртна заплаха в Щатите, но сега, докато лежеше на по-малко от пет метра от преследвача си, тя осъзна иронията и глупостта на решението си.

Прибери се вкъщи. Животът ти е в опасност.

Сега това електронно писмо съвсем не изглеждаше случайно.

Дебора се страхуваше от факта, че единият от полицаите, разследващи смъртта на Ричард, не е ченге. Освен това беше убедена, че е следена с неизвестен умисъл от частно лице, което не представлява властите. Този някой бе Маркъс. Двамата обединиха усилията си, за да разследват заедно, въпреки че и това решение започваше да й се струва съмнително. Независимо от всичко обаче, тя не можеше да проумее кой би я искал мъртва. Не знаеше нищо съществено около убийството на Ричард. Убийците му сигурно биха я предпочели жива, за да може постепенно да се злепостави с нелепите си действия.

Ами ако мислеха, че Дебора знае повече?

Тя беше зърнала тайната колекция на Ричард и файловете в компютъра му. Може би наистина беше видяла нещо важно, свързващо точките между Агамемнон, Шлиман, Ричард и убийците му, но не правеше връзката. Вторачи се в невероятното синьо небе, заслуша се в свиренето на щурците и се запита какво пропуска. И в същия миг чу нещо. Мотористът се размърда.

Господи. Това е краят.

Стори й се, че той възнамерява да се качи на стената, за да огледа по-добре пътя. Затвори очи и напрегна слух, но нищо не разбра от звуците долу. Надигна се и безшумно се обърна, като вдигна тежката раница за удар, ако ръката или главата му се появят над ръба.

Включването на двигателя на мотопеда прониза тишината толкова внезапно, че тя едва не извика. Запази хладнокръвие и отново се притаи.

Лежа няколко дълги секунди, заслушана в бръмченето. Мъжът се връщаше нагоре по хълма, надявайки се да я пресрещне, докато тя слиза по склона. Дебора изчака още малко, надникна, увери се, че е чисто и скочи. Болка прониза изкълчения й глезен, но тя побягна, препъвайки се, и се отправи към последната маслинова горичка и фермите долу. Все още се чуваше приглушеното бръмчене на мотопеда, който изкачваше хълма. Дебора осъзна, че когато стигне до върха, мъжът може да я съзре как бяга между дърветата. Дългите й, големи крачки бяха станали по-къси и неравномерни, и куцането й щеше да се влошава, колкото по-дълго вървеше.

Пресече горичката за не повече от минута. Стигна до стръмен склон и спря само за миг. Звукът на мотоциклета заглъхна и тя беше убедена, че щеше да го чуе, ако се беше върнал. Дебора се огледа, скочи и хукна по пътя. Петдесет метра по-нататък шосето рязко завиваше на север, надолу към древните руини и към залива. Наведе глава и се опита да се абстрахира от болката. Ризата й беше мокра от пот и по лицето й се стичаха капки. Очите й пареха от солта. Мина завоя, когато глезенът й изведнъж се огъна и тя падна в канавката.

Извика, но по-скоро от отчаяние, отколкото от страх или болка, сякаш отдавна задрямалият първичен инстинкт беше решил, че това е по-полезната реакция. Дебора се изправи и в същия миг чу — или поне така й се стори — бръмчене на малък двигател. Спря за миг, за да се увери. Да. Преследвачът се спускаше по склона и съдейки по пронизителния звук, се движеше бързо. Беше я видял.

Сега ще има гонитба.

Дебора погледна напред. Нагорещената права дълга лента асфалт се простираше докъдето й стигаше погледът. На стотина метра от нея имаше сгради, но те бяха навътре в неравни ливади и приличаха повече на градински бараки. Около руините се издигаше висока ограда. Няколко колони се забелязваха през дърветата край форума. Двеста метра по-нататък шосето се вливаше в главния път. Ако тръгнеше надясно, след една-две минути Дебора щеше да стигне до туристическите магазини и кафенетата.

Ако, разбира се, разполагаше с толкова време. Положи усилия да върви колкото е възможно по-бързо. Кръвта от бедрото й се стичаше към чорапите. Раната минаваше по цялата дължина на крака й. Дебора се опита да не мисли за това. Не беше толкова зле, колкото изглеждаше. Изкълчената й китка нямаше значение. Най-важното в момента беше обезводняването на организма й, изтощението и накуцването с левия крак, което я забавяше.

Още няколко метра…

Мина покрай бараките, откъдето я наблюдаваше един самотен козел. Звукът на мотора отслабна, тъй като пътят правеше завой по източната страна на склона, но после отново се усили. Още един завой и преследвачът щеше да излезе на правата отсечка и да види Дебора. Тя побягна.

Пред нея се появиха античните колони на храма на Аполон. Руините бяха безлюдни и пред тях се издигаше дебела телена ограда. Бръмченето на мотоциклета отново затихна. Може би стрелецът щеше да размисли, да реши, че Дебора пак се е скрила, и да се откаже от преследването. Тя изкриви лице от болката в глезена, стисна зъби и хукна. Зави й се свят и неволно започна да залита по нагорещения асфалт.

Мотопедът излезе от завоя и ревът му прозвуча като изстрел. В един момент беше далечно бръмчене като цикада или косачка за трева, а после звуковите бариери изчезнаха и мотоциклетът забуча зад нея. Дебора не се обърна. Ако нападателят се беше прицелил в нея, тя само можеше да се надява, че няма да я улучи. Нямаше сили дори да се хвърли в канавката.

Измина още петнадесет-двадесет метра, стигна до разклона и зави надясно. Древният храм беше ограден с високи, симетрични каменни блокове, които заглушиха звука на мотопеда. Тя забеляза маси, столове, сергия за пощенски картички, магазин, автобус и… хора.

Нахлу в първото кафене, като преобърна някаква метална маса, докато си проправяше път към кухнята. В заведението нямаше клиенти, но до бара пушеше сервитьор. Той се стресна и се обърна, когато масата се прекатури на земята и една жена на средна възраст с набръчкано и строго лице, заплашително се отправи към Дебора.

Волята й да бяга изведнъж я напусна, загуби равновесие и се строполи на пода, като бутна няколко стола и събори още една маса. Ранена, кървяща и изтощена до краен предел, тя не беше в състояние да помръдне.

— Съжалявам — измънка Дебора, когато гъркинята се изправи над нея.

Жената изкрещя нещо на сервитьора и после се обърна към Дебора. Суровото й изражение се замени със загриженост.

— Всичко е наред — каза тя.

Сервитьорът й подаде бутилка вода.

Гъркинята надигна главата на Дебора и допря бутилката до устата й.

Дебора отпи голяма глътка и почувства как по вените й потече живителна хладина.

Все още имаше усещането, че ще припадне, но успя да се надигне на лакти и да погледне към улицата. Мотористът беше там. Тъмното стъкло на зелената му каска беше зловещо обърнато към нея. След това мотопедът форсира, стрелна се по улицата и се скри от погледа й.