А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (17)

16.

Дебора се увери, че ще получи стая без самостоятелен външен вход и се регистрира в „Холидей Ин“, настани се и си поръча хамбургер. Купчината книги, които беше взела от кабинета на Ричард, разбира се с разрешението на Сернига, приличаше на малка планина. Тя погледа телевизия, сменяйки разсеяно каналите, докато умората се просмука до мозъка на костите й. Изключи телевизора, легна и заспа с дрехите.

На сутринта се зарови в книгите, като търсеше определени справки и от време на време жадно прочиташе цели откъси. Приключи по обяд, но не усещаше глад. Закуската й се състоеше само от кафе и кофеинът все още бушуваше във вените й. А може би не толкова кофеинът, колкото прочетеното я бе заредило с енергия.

Отначало археологическата общност се беше присмяла на Шлиман и на убедеността му, че Троянската война наистина се е състояла, но после той бе разкопал Троя в Северна Турция, приковавайки всеобщото внимание. Все още обаче мнозина изпитваха недоверие към находките му и дори учениците му биваха разтревожени от методите му. Той беше обвинен, че „подправя“ откритията си, представя ги погрешно и ги подрежда по такъв начин, че да послужат като доказателства за автентичността на древните поеми. И да увеличи славата си. А после идваше случая със „съкровището на Приам“.

Според Омир Приам е бил цар на Троя по време на гръцката обсада. Той бил баща на Хектор, Трой и Парис, които бяха разпалили войната, отвличайки Елена от Менелай, братът на Агамемнон. Омир описваше града на Приам като много богат и пълен със злато, но до края на разкопките Шлиман все още не беше намерил каквито и да било следи от него. След като обаче работата приключила, той лично го бе открил „случайно“. Някои неща дори се подавали от пръстта. Сред съкровищата имало необикновена колекция от накити. Забележителната и за мнозина твърде съмнителна история ставаше още по-странна, когато, след като си направил снимка заедно със съпругата си София, издокарана с изровените накити, находките бяха изчезнали. Турското правителство било бясно, убедено, че археологът тайно е изнесъл съкровището от страната.

Щом като някои толкова сензационни артефакти могат да изчезнат, защо не и други? — помисли Дебора.

След проучванията си в Турция Шлиман започнал разкопките на Микена. Имал ясно определена цел. Според легендата, когато Агамемнон, царят на победителите гърци, се върнал в Микена, невярната му съпруга Клитемнестра го примамила в банята, където с помощта на любовника си го убила. Погребали го с пищна церемония и Шлиман се надявал да намери гробницата му.

Членовете на гръцкото правителство, както и всички останали, били скептично настроени към очакванията на археолога, но му дали разрешение да провежда разкопки. Шлиман бил убеден, че царският гроб е на точно определено място и изкопал тунел досами главния вход, сигурен, че разравя хвърлена отгоре, а не естествено улегнала и сбита пръст. След като прокопал три метра обаче, той не намерил нищо. Валяло проливен дъжд. Шлиман попаднал на друга шахта, после на още една, и на още три — и нещата взели да стават интересни.

Открил няколко гроба, съдържащи останки от множество тела със златни диадеми с вплетена медна тел. До телата имало поставени сребърни вази и ножове от обсидиан. В четвъртия гроб попаднал на останки от пет трупа, окичени с накити — изумителна сребърна фиала с форма на глава на бик със златни рога, бронзови мечове и златни чаши. Най-забележителното било, че три от телата имали великолепни златни погребални маски.

Едва когато Шлиман се върнал в първия тунел и продължил да копае по-надълбоко, светът на археологията най-после затаил дъх и очите на всички изумено се насочили към древногръцката крепост на хълма. В последния разкопан гроб Шлиман намерил най-значителната си находка — още три трупа, два от които със златни маски. Третата била невиждана дотогава — различна от останалите, по-голяма, по-отличителна, царствена.

В телеграма, по-късно отхвърлена като подправена, с обичайното си високомерие Шлиман съобщил на един атински вестник, че е видял „лицето на Агамемнон“.

Това обаче не било вярно. Всъщност телата и намерените погребални вещи се оказали с три века по-стари от времето на Агамемнон, ако изобщо такава личност някога е съществувала. Нещо повече, някои учени изразили съмнения относно автентичността на зрелищната маска на „Агамемнон“, твърдейки, че формата й е твърде странна. Стилът на носа не съответствал на останалите части на лицето. Мустаците определено изглеждали по модата на деветнадесети век… Възникнал въпросът дали Шлиман не бил преминал от кражби и манипулации към откровено фалшифициране.

Но докато Дебора седеше на стола и размишляваше върху всичко това, в съзнанието й се породи друга хипотеза. Възможно ли беше при разкопките на Микена да са били открити повече предмети, отколкото Шлиман бе оповестил? Възможно ли беше също така нетрадиционната погребална маска, свързана, макар и неоснователно с Агамемнон и днес гордостта на Националния археологически музей в Атина, да е фалшификат? И ако беше така, имаше ли автентична маска, която Шлиман бе заменил? Дали истинската маска беше „изчезнала“ така, както бе изчезнало от Троя съкровището на Приам? Дали пък — колкото и абсурдно да изглежда — тази маска не беше в спалнята на Ричард допреди няколко часа? И ако това би било вярно, как би могла да се озове там, по дяволите?

Ричард може и да беше малко заслепен от юношеските си идеи, но далеч не беше глупак. Ако бе смятал, че стаичката зад библиотеката му съдържа най-голямата уникална колекция от микенски артефакти извън Гърция, тогава би трябвало да е имал доказателство за автентичността й, пълна информация за това къде и кога е намерена. В кръговете на археолозите произходът беше всичко. Беше ли Ричард проследил движението на тази скъпоценност от момента на откриването й? И ако го беше сторил, още някой знаеше ли за това? Убийците му? Онези, на които се беше обаждал в Гърция? Случайно съвпадение ли беше, че възрастен руснак, появил се преди няколко дни, бе умрял в същата нощ и то само през две преки? Знаел ли е нещо за антиките?

Дебора извади хотелския телефонен указател от нощното шкафче и набра номер.

— Полицията на окръг Декалб — отзова се женски глас.

— Обаждам се във връзка с един възрастен руснак, който преди две нощи беше убит близо до музея „Хълма на друидите“.

— Бихте ли се представили?

— Дебора Милър — отвърна тя, изведнъж убедена, че обаждането й е безполезно. — Работя в музея и помогнах при разпознаването на трупа — импулсивно добави тя. Това беше истина, макар и донякъде.

— Случаят е възложен на детектив Робинс, но той не е тук в момента. Да му предам ли нещо?

— Не. Исках само да разбера докъде е стигнало разследването.

— Приключило е — каза жената от другия край на линията.

— Вече? Има ли заподозрян?

— Не, и при дадените обстоятелства едва ли ще има. Не очаквам да се открият много улики, освен ако не намерим съвпадение между куршума и някое познато оръжие.

— При дадените обстоятелства — повтори Дебора. — Какво означава това?

Полицайката въздъхна тежко и на Дебора й се стори, че чу прелистване на страници. След това жената заговори така, сякаш четеше отнякъде.

— Господин Сергей Волошинов не е гражданин на Съединените щати. Бил е с чуждо гражданство, пресрочил е визата си и доколкото имаме информация, е бил психически неуравновесен. Обикалял е нощем по улиците и вероятно така е попаднал на неподходящи хора. Смятам, че няма какво повече да направим.

— Волошинов — повтори Дебора и записа името. — Откъде знаете как се казва?

— В него е намерен плик с марка. Живял е като бездомник най-малко от две седмици. Свързахме се с руските власти и роднините му, но вероятно ще бъде погребан тук.

— Роднини?

— Има дъщеря в Москва. Александра.

— А писмото? Преводачът разбра ли нещо от написаното?

— Един момент. Преводач… Преводач… Да. — Полицайката започна да чете от папката, в която проверяваше. Гласът й беше механичен и леко отегчен. — Преводачът Дейвид Барънс е обяснил, че писмото е силно повредено и са се запазили само няколко четливи думи. Част от едното изречение гласи: „Сега съм по-сигурен от всякога, че останките не са стигнали до Мария“, въпреки че последната дума се чете трудно и може да е непълна. Писмото е отпреди двадесет години. Това е всичко. Ако искате, обадете се пак, но детектив Робинс вероятно няма да може да каже нищо ново. А сега, ако не възразявате…

„Сега съм по-сигурен от всякога, че останките не са стигнали до Мария.“

Фразата се запечата в паметта на Дебора. Дали „останките“ бяха археологически? Би ли могло да се отнесе и до погребални маски от Микена? Дали пък загадъчният руснак не ги беше издирвал и не бе станал жертва на онези, които ги бяха откраднали от тайната стая на Ричард?