А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (2)

1.

В днешно време

Едрият мъж се облегна на стената, като не отместваше внушителния си крак, с който небрежно подпираше вратата.

— Вие сте поразителна млада дама, госпожице Милър — провлечено каза той.

Очите му бяха като цепки върху свинско лице и влажният му език се подаваше през дебелите, разтворени джуки.

— Знам — отвърна Дебора.

Тя беше висока точно метър осемдесет и два. Тялото й имаше формата на лула. Рядко я наричаха привлекателна. Никога красива. Но често чуваше „поразителна“. Преди години би останала поласкана. Това обаче беше отдавна. Тази вечер, след седмици уморителни планове и днешния ден на светски усмивки и раболепни разговори, Дебора беше прекалено уморена, за да бъде учтива дори с Харви Уебстър, изтъкнатия член на Сдружението на бизнесмените християни в Атланта и шеф на финансовия съвет на музея. Минаваше полунощ и тя искаше да се прибере вкъщи.

— Много поразителна — повтори Уебстър и протегна ръка към талията й.

Тялото му беше като на жаба, кожата му беше подпухнала и увиснала като изпуснат балон, пълен до половината с вода и разпльокан.

— Господин Уебстър — каза тя, поглеждайки нашарената със старчески петна ръка, плъзгаща се към нея. — Мисля, че това няма да бъде разумно.

„И вероятно ще повърна, ако ме докоснеш“ — помисли Дебора.

Ръката му се поколеба, сякаш той реши да изтълкува отказа й като престорена свенливост и после отново се насочи към тялото й.

Тя се дръпна.

— Господин Уебстър — уморено се усмихна Дебора. — Моля ви.

Той смени тактиката. Похотливото му хилене се превърна в по-човешка усмивка и ръката му се вдигна нагоре в театрален жест, че се предава.

— Не исках да ви обидя. — Усмивката му стана широка колкото вратата, която беше препречил. — Надявах се, че можете да ми покажете музея сега, след като всички си отидоха.

Печелеше време. Беше странно един шестдесет и пет годишен мъж да излъчва самодоволството на обикновен гимназиален глупак. Самодоволство и заплашителност.

— Само ние двамата — добави Уебстър и се ухили мазно, така че беше невъзможно намеренията му да се изтълкуват погрешно.

Беше се държал по този начин цялата вечер — просто си беше такъв, особено след няколко питиета. Дебора се смяташе за толерантен човек, но търпението й се изчерпваше.

— Друг път, господин Уебстър, през деня, когато е светло, има хора и разполагам с хубав остен.

Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, но той изкриви устни.

— Остроумен език имате, госпожице Милър.

— Благодаря — отвърна Дебора, примирявайки се с факта, че за една вечер няма да го победи, — макар че не езикът ми е остроумен.

Уебстър въздъхна и вдигна белите си като сирене ръце в шеговит знак, че отстъпва.

— Добре — отново се усмихна той. — Ще се прибирам.

— Карайте внимателно — посъветва го тя и леко се отмести встрани, когато Уебстър направи последен опит да я прегърне.

— През седмицата ще дойда да се видя с Ричард, така че… до скоро.

Той излезе заднишком през остъклената врата, като продължаваше да я фиксира, сякаш очакваше, че Дебора ще промени решението си и ще го покани да се върне.

— Лека нощ, господин Уебстър — измънка тя и си рече: „Пиян, развратен, стар плужек“.

 

 

Дебора с облекчение излезе навън в мрака, въпреки глождещата мисъл, че изгонването на Уебстър ще й излезе през носа. Той контролираше даренията за музея и беше влиятелна личност в местното бизнес общество, особено сред по-възрастните бели граждани. Сдружението на бизнесмените християни не забраняваше открито членуването на чернокожи, но фактът, че в организацията нямаше такива, при това в град като Атланта, пълен с преуспяващи афроамериканци бизнесмени, красноречиво говореше за негласните му предпочитания. Дебора се беше опитала да балансира между влиянието на сдружението в музея и други подобни организации с по-разнообразен членски състав — въпреки това всеки път, когато изпратеха чек, тя се чувстваше някак неловко. Хрумна й, че би могла да включи и някоя еврейска бизнес групировка, но и тази мисъл я накара да се почувства неудобно — сякаш се канеше да се възползва от произхода си. Всъщност правеше всичко възможно да го изтика встрани от живота си. Защо да рискува да излага и себе си, и музея на антисемитски настроения, след като и без това отдавна беше скъсала с еврейските си корени…

Престани — прошепна вътрешният й глас, разумен и сериозен като на баба й, пронизващо неприятно въплъщение на бръснача на Окам^[2], който бдително се спотайваше в главата й, готов да пререже защитните й прегради като скалпел на сръчен хирург. — Уебстър вероятно не знае, че си еврейка. Откъде би могъл да знае?

Всъщност тя не се тревожеше за политическите последици от отблъскването на Харви Уебстър. И по принцип рядко се притесняваше за каквито и да било политически последици, които биха я превърнали в бреме за музея, тъй като снизходителният и отстъпчив бащински поглед на Ричард я караше да се чувства „дръзка“. Думата, според нея, принадлежеше към епохата на неговата ранна младост, когато не е бил достатъчно зрял, за да я осмисли. Не, ако Уебстър и Сдружението решаха да оттеглят подкрепата си заради нейната липса на благодарност, щеше да се наложи да дава обяснения, макар че в крайна сметка щеше да изпита огромно облекчение. Бизнесът създаваше странни интимни партньори, какво да се прави…

Дебора провери вратите на музея и обиколи фоайето под скелета на тиранозавър рекс и грозния нос на испанския галеон, който Ричард тържествено беше представил пред публика предишния месец с такъв апломб, сякаш известяваше, че тази година Коледа е дошла по-рано. На корабния нос беше изобразена полугола жена с тяло на дракон, която повече би подхождала като украса на мотоциклет „Харли Дейвидсън“, отколкото на испански галеон, натоварен със съкровища от епохата на Ренесанса — но Ричард я намираше за забавна смесица между история и кич. Дебора намръщено погледна застиналото лице и прелъстителните извивки на жената, сетне люспестата й опашка, чиято сексапилна съблазън напомняше за змията от райската градина. Гърдите й приличаха на нощни лампи от шестнадесети век. Дебора се усмихна накриво.

— Ричард — каза тя, — много те обичам, но имаш скапано чувство за хумор.

Сви рамене, въздъхна и поспря, за да огледа опустошенията, нанесени на музея от фирмата за кетъринг. Бяха оставили четири торби, пълни с картонени чинии — а беше редно да ги изхвърлят. В полукръглата ниша, където преди три часа беше направила представянето си, тя видя пластмасови чаши с недопито мартини, салфетки с остатъци от хапките и лепкави петна по лакирания под. Закани се да направи на пух и прах пред Ричард тази ужасна фирма „Вкус на елегантност“ — и не само защото пастетът им от черен дроб беше ужасен.

Ричард Диксън беше основателят на музея, главният колекционер, най-големият източник на финансиране и пътеводната му звезда. Той беше работодател на Дебора, неин наставник и приятел. В редките моменти, когато беше достатъчно откровена пред себе си, за да го признае, той й беше близък като баща. Родният й баща беше починал от инфаркт, когато тя беше тринадесетгодишна.

Точно преди двадесет години.

Много често, докато Дебора се опитваше да модернизира малкия музей, издърпвайки го в двадесет и първи век и принудена да се справя с проблеми като Харви Уебстър, Ричард Диксън беше единственият, който й вдъхваше сили. Сега внезапно, докато стоеше сама посред нощ във фоайето на музея, нищожна под кокалите на тиранозавъра и осветена само от слабата светлина на витрините с новите експонати на североамериканските индианци, Дебора се запита колко още ще издържи Ричард.

И какво ще правиш, ако него го няма? Защото изминаха двадесет години и още не си превъзмогнала смъртта на баща си. Поне не напълно.

Тя потрепери.

— Не трябва да пия на подобни приеми — каза си на глас. — Ставам сантиментална.

Огледа се, като се опитваше да прецени дали има още нещо, което трябва да направи тази нощ. Паспортът й все още беше в служебния сейф, където го беше сложила, след като изпрати по факса данните на организаторите на изложбата за келтите — в случай че реши да напусне страната с няколко ценни предмета, скрити под блузата… Но за това — утре. Нямаше защо да бърза.

Дебора се зае да прегледа пощата, като отделяше съобщенията за сметките от рекламните брошури, както и пликовете, предназначени за нея и за Ричард.

Една трета от купчината отиде в кошчето за отпадъци. Писмата до нея можеха да почакат, а и адресираните до Ричард не изглеждаха по-спешни. В ъгъла на един от пликовете имаше малка триъгълна маска. Несъмнено беше писмо за помощ от някоя местна театрална трупа. Ричард получаваше десетки такива молби на седмица. Отговаряше на всички, освен на съвсем неизвестните и на най-глупавите, и често откликваше със значителни дарения. Дебора се усмихна уморено и снизходително, сложи писмата в чантата си и започна да заключва вратите. Сутринта щеше да ги прочете.

Тя включи алармата, набързо огледа оградения с грамадни южни магнолии паркинг и се приготви да излезе в жегата навън. Беше юни, почти разгарът на лятото в Атланта и нощите бяха знойни. Дебора спря на вратата. През последните няколко дни край музея се навърташе бездомен мъж — много възрастен, но с ясни и интелигентни очи и мърмореше на някакъв непознат език. Предишния ден той отново се спотайваше на паркинга, докато Дебора заключваше. Въпреки горещината беше облечен в дебело палто и очите му я следяха с изнервяща съсредоточеност.

Но от него нямаше следа, както впрочем и от грижливо измития ягуар на Уебстър, така че Дебора излезе в задушната нощ, прозя се широко и с дълги крачки се запъти към малката си тойота. Въпреки умората и раздразнението, вечерта беше преминала добре.

Тя обаче продължи да мисли за това колко много е остарял Ричард, докато караше на юг през центъра на града. Сградите на офисите все още светеха — постмодерни кули от стъкло и светлина, бликащи от енергия, нови и лъскави като всичко в Атланта, извън нейния музей.

На колко години беше Ричард? Седемдесет и пет, седемдесет и шест? Горе-долу там някъде. И реакциите му ставаха все по-бавни. Затова я назначи — да поеме тя бремето да направи музея известен, докато той постепенно се оттегля в жилището си в съседство с музея, като за него остане само ролята на щедър благодетел. Преди пет години тази перспектива изглеждаше далечна, но сега нямаше начин да се избегне скоростта, с която моментът наближаваше. Те не говореха на тази тема, но тя бе надвиснала над тях осезателно — като уголемяващо се, зловещо, отровно растение. Явно, Ричард губеше сили. Съвсем определено. А… после?

Времето наближаваше. В известен смисъл вече беше реалност. Мисълта за това я потисна.

Дразнещ залп от електронни звуци я стресна и я изтръгна от нежеланите мисли. Мобилният й телефон. Ричард беше решил, че ще бъде забавно тайно да го програмира да звъни с мелодията „Ла Кукарача“. Дебора трябваше да пренастрои отново телефона си или да му го даде на него. Идеята притъпи раздразнението й и я подсети, че той обича да се обажда в такива нощни часове, когато смята, че наоколо няма никого. Ричард си беше тръгнал преди час и половина, като уклончиво бе подхвърлил, че е стар и уморен, а след това крадешком й намигна и я остави на Уебстър и приятелите му. И за това трябваше да му го върне.

— Да? — рязко каза тя, готова да го залее с хапливата си ирония.

— Дебора?

Не беше Ричард.

— Здравей, мамо — отговори тя и сърцето й се сви. Обичаше майка си, но понякога…

— Бяхме излезли със семейство Лоустайн — каза майка й, сякаш Дебора я бе попитала. Не бяха се чували от две седмици. — Помниш ли ги? — Тя произнасяше думите отчетливо, като че дъщеря й беше глуха. — От Кеймбридж? Все едно, сега те живеят в Лонг Айланд, но бяха на гости в града. Отидохме да вечеряме и едва не припаднах като се върнах вкъщи и разбрах, че имам съобщение от най-голямото си момиче. Първото от един месец.

— Е, не чак от месец.

— Горе-долу толкова.

— Съжалявам, мамо. — Дебора усети, че главата започва да я боли. Не беше в състояние да спре болката, така както не беше в състояние да направи нищо за майка си. Не трябваше да й се обажда. Беше го направила импулсивно, от желание да сподели с някого триумфа на вечерта, но сега, само час по-късно, идеята й се стори нелепа.

Майка й беше медицинска сестра и работеше на половин ден. Обичаше да казва, че най-голямото постижение в живота й е бракът й с бащата на Дебора — доктор по вътрешни болести. Тя напусна работата си веднага щом забременя с Дебора, и отново се върна по-късно, тъй като се наложи да плаща сметките след смъртта на съпруга си. Пред възмутените пубертетски очи на Дебора майка й почти две години отчаяно напускаше и постъпваше в болницата, сякаш беше публично оскърбена от съдбата, същинска кралица на красотата, чиято корона е отнета заради процедурна грешка. Дебора обожаваше баща си въпреки — или може би именно заради честите му отсъствия от дома им — и ненавиждаше последвалите професионални опити на майката да смае дъщеря си. Както и откровения й ужас, когато върлинестата, грубовата и недодялана като момче Дебора на петнадесет години стана висока метър и осемдесет и продължи да расте.

— Е, каква е голямата новина, Деби? Обадих се веднага щом чух съобщението ти. Гласът ти звучеше така, сякаш имаш да ми казваш новина.

Никой друг не я наричаше Деби. Това беше един от натрапчивите начини, по които майка й продължаваше погрешно да тълкува индивидуалността на дъщеря си.

— Става дума за работата — отвърна Дебора и примирително затвори очи. — Денят беше успешен.

— Това е чудесно, скъпа — каза майка й, като си пое дъх след едва доловима пауза. — И какво друго при теб? Сутринта говорих с Рейчъл, но ти не си се обаждала и на нея.

Рейчъл, добрата дъщеря, с фигура на гимнастичка, която като вечен подарък за майка си живее със съпруга си и детето си само на три преки от родната къща в Бруклин…

— Не, скоро не съм говорила с Рейчъл. Работата върви добре.

— Работиш прекалено много. Също като баща си. Но него поне го виждах.

— Винаги си добре дошла.

— Там?

— Не съм в Калкута. Живея само на два часа път със самолет.

— Как си го запомнила? — язвително подхвърли майка й.

— Много смешно, мамо.

— А нещо ново, освен работата? Да не си се омъжила тайно?

Това беше от онези добронамерени шеги, най-големият талант на майка й, който убиваше всичко у Дебора. Тя можеше да те прониже в сърцето с една-единствена забележка, сякаш нанизваше на шиш парчета агнешко. В случая небрежно подхвърлената, лековата забележка казваше следното:

1. Работиш прекалено много и, честно казано, усилията ти не си заслужават.

2. В живота ти няма мъж. Както винаги.

3. Идеално умееш да криеш тайни от семейството си.

4. Да сключиш брак далеч от нас би било типично за теб. В края на краищата, когато отиде в онзи невернически Содом, ти ни изостави, изостави родния си град, културното си наследство и всичко, което ни е скъпо.

От смъртта на татко се навършват двадесет години, мамо — тъжно помисли Дебора.

— Не, мамо — успя да се усмихне тя, — в момента в живота ми няма нищо ново.

 

 

Дебора все още обмисляше някои полушеговити-полуязвителни забележки, които можеше да отправи, когато телефонът отново иззвъня.

— Мамо — започна тя, — тъкмо се прибирам вкъщи. Може ли да се обадиш като…

— Всичко все още там ли е?

Дебора понечи да отговори и в следващия миг осъзна, че чува непознат глас.

— Какво? Кой се обажда?

— Къде си?

— Кой е? — повтори тя.

— Взеха ли го? Къде си?

Мъжът крещеше. И този глас… В интонацията имаше нещо познато. Акцентът? Британски? Австралийски? Нещо такова.

— Съжалявам — хладно учтиво каза Дебора. — Мисля, че грешите номера. Наберете отново и се свържете с онзи, на когото искате да крещите.

— Чуй ме, глупава жено! Трябва да се върнеш…

Тя затвори и изключи телефона.