А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (34)

32.

Дебора влезе в малкото интернет кафене в сутерена веднага щом отвориха. Кръглоликият млад мъж изглеждаше доволен, че я вижда, а може би дори поласкан. Тя внимаваше да не го въвлече в разговор и учтиво отказа на предложението му да й донесе кафе. В очите му имаше поглед, който не искаше да насърчава, нито да изследва. Той остана малко разочарован, но не изрази недоволство срещу усамотението й.

В електронната й поща имаше две съобщения. Едното беше автоматично приветствие, че се е регистрирала в хотмейл, а другото беше от Калвин.

„Компютрите са конфискувани. Те знаят къде си. И ти ми липсваш.“

Нямаше прикрепени файлове.

Дебора изпусна продължителна въздишка и се зачуди дали да му отговори. Не знаеше какво иска да му пише, нито защо. В края на краищата, тя почти не го познаваше. Но Ричард му беше имал доверие и това трябва да се броеше за нещо. Вероятно беше разумно да остави на някого съобщение, че възнамерява да отиде в Коринт, с мъж, когото допреди двадесет и четири часа мислеше за убиеца на Ричард. Очите й се върнаха на последното изречение: „И ти ми липсваш“. Дебора почувства тръпка на необяснимо удоволствие, но побърза да се отърси от нея.

Не се дръж като ученичка, по дяволите.

Пое дълбоко въздух и започна да пише, преди да е променила решението си.

„Отивам в Коринт с Маркъс. Времето е чудесно. Иска ми се да си тук.“

Опита се да си внуши, че последното изречение е шега, усилие да разведри странното положение, в което се намираше, но съжали веднага щом го изпрати. Тонът на безсъдържателност на съобщението й беше неприятен.

Е, вече е късно. Ако Калвин смяташе, че има слабост към него, Дебора не можеше да направи нищо от Гърция, пък и това нямаше да й навреди. Едва ли щеше да издаде местонахождението й на полицията. Усещаше се коравосърдечна. И неискрена. Флиртуваше с него, макар и по глупав, двусмислен и пубертетски начин, не само за да го държи на своя страна, но и защото просто така искаше. Харесваше й как Калвин се усмихва и протяга крака пред себе си, когато сяда…

Дебора не се занимаваше с любовни авантюри. Нямаше интимна връзка, каквото и да означаваха тези смешни думи, и не се влюбваше.

И не вярваш на мъжете — напомни й вътрешният глас.

Дори на симпатичните?

Особено на симпатичните.

И без това той щеше да се дръпне веднага щом доловеше интерес от нейна страна. Калвин Бауърс вероятно можеше да избира измежду множество делови и високопоставени жени в Атланта. И връзката от разстояние с бегълка от полицията и с крака като кокили, сигурно не беше на първо място в списъка със задачите му.

Докато Дебора седеше и разсеяно размишляваше, на екрана се появи ново съобщение. За секунда й се стори, че Калвин отговаря на последното й писмо, и сърцето й сякаш скочи в гърлото в очакване на внезапно и смазващо унижение. Съобщението обаче беше от непознат адрес, съставен сякаш произволно от числа и букви.

Състоеше се от две изречения и нищо не загатваше кой го изпраща.

„Прибери се вкъщи. Животът ти е в опасност.“