А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (66)

63.

Първата й мисъл беше да изчете всичко написано в уебсайта, а втората — да се обади на Сернига.

Той знае — помисли тя. — Затова е тук. Проблемът не е Шлиман, нито Агамемнон, а именно тази организация, каквото и да представлява.

Започна да щрака с мишката, търсейки повече информация за групировката. Текстът за „Атрей“ беше много по-кратък, отколкото за другите ксенофобски групи.

„Малка организация, вероятно със затихнали функции и расистки убеждения. Основана е през петдесетте години на двадесети век, но е толкова обвита в тайнственост, че някои анализатори отричат съществуването й. В продължение на няколко десетилетия групировката или е изчезнала, или е престанала да действа. Името й се появява отново в татуировки на бръснати глави в началото на осемдесетте години и съдейки по редките съобщения в мрежата, има малка и тайна членска маса. Целите им не са ясни, макар че по всяка вероятност са свързани с насилие, омраза към хомосексуалистите, цветнокожите и особено към евреите и черните. Образът на златната маска на знамената и татуировките им, изглежда датира от основаването на организацията, въпреки че значението й не е ясно.“

Отново маската.

Дебора се вторачи в нея. Съзнанието й искаше да се отдръпне, но нещо го привлече. Маската се различаваше от истинската, сякаш умаляването й беше заличило изяществото на художествената изработка и я бе превърнало в стилизирана форма без орнаменти, досущ театрална маска или…

Емблема.

Дебора беше сигурна, че я е виждала някъде. Вече познаваше маската отлично. В стилизираната компютърна миниатюра имаше нещо познато — не точно в самата маска, нито в безбройните нейни снимки, които беше виждала…

Обзе я същото усещане, каквото изпита при вида на татуировката на младия убиец в Микена — смътното чувство, че има нещо познато в изображението…

Отново се втренчи в малката маска на компютърния екран, а после стана и започна да крачи из стаята, опитвайки се да прерови паметта си. Образът в съзнанието й внезапно се проясни: надпис с черно мастило върху дебела бяла хартия.

Забърза към спалнята и грабна чантата, която беше разнасяла из половината земно кълбо. Вътре бяха неотворените писма и сметки отпреди две седмици. Беше ги взела във вечерта на благотворителния прием и не ги беше предала, защото Ричард вече беше мъртъв. Тя ги прерови и го намери — официален бял плик, по-тежък от останалите поради дебелата си като лен структура. Адресът беше напечатан на пишеща машина. Беше изпратен до Ричард в музея — затова го беше получила тя. Ако беше адресиран до жилището му, Дебора нямаше да го види. В горния ляв ъгъл, където трябваше да бъде адресът на подателя, имаше само малка, стилизирана маска.

Изглеждаше безобидна и Дебора си спомни, че когато за пръв път я видя, помисли, че писмото е молба за дарения от местна театрална трупа.

Дебора отвори внимателно плика, използвайки нож, за да среже дебелата хартия, и го изсипа на масата. Предвидливо сложи ръка на устата си — реши да не диша, ако види бял прах, и да избяга на улицата.

В плика обаче нямаше бял прах, а един-единствен лист скъпа хартия. Текстът беше напечатан със същата пишеща машина като адреса. Нямаше подпис, нито дата.

„Знаем за предмета, който притежавате, и какви са плановете ви за него. Трябва да ги промените. Бъдете убеден, че ако този предмет не попадне в ръцете на хората, предопределени да поемат каузата на великия човек, ужасът му ще порази вас и изродите, с които сте се свързали, като меча на Всемогъщия Бог. Не позволявайте предметът да излезе от страната, инак ви очаква жестоко възмездие, когато силата му неизбежно се отприщи.“

Дебора остави писмото и отстъпи назад, сякаш в написаното там имаше по-убийствена зараза от антракса или нервнопаралитичния газ.

— Не става въпрос за археология — каза на глас тя, повтаряйки думите на Сернига.

Освен ако откачените привърженици на расистката теория за превъзходството на бялата раса не се мислят за приемници на Агамемнон…

Чакай малко.

Възможно ли беше Троянската война, легендарният прототип на благородство, почтеност и решителност, да бъде сведена до геноцид и опит на водещите сили в Европа да изгонят и заличат от лицето на земята събратята си в Близкия Изток? Запада срещу Ориента? Бели срещу араби? Възможно ли беше древната, псевдомитична война да е символ, който трябва да бъде възприеман като борба между цивилизацията и варварството, православието и ереста, земите, станали родина на ранната християнска църква, срещу неверниците от Изтока? И да се е превърнала в пример за ксенофобско озлобление и неонацистки терор?

Колкото и изопачено да тълкуваше историята и умишлено погрешно да четеше литературата и културата, писмото, изглежда, твърдеше, че Бронзовата епоха на Агамемнон е расистки кръстоносен поход. Освен това, които и да бяха членовете на „Атрей“, те искаха съдържанието на сандъка, за да го използват за нещо ужасно. Пишеше, че там е „мечът на Всемогъщия Бог, способен да отприщи жестоко възмездие“.

Какво беше казал Маркъс? „Не е, каквото мислим.“

Сернига имаше право. Не ставаше въпрос за археология, нито за история, изкуство или дори пари. Дебора все още не знаеше какво има в сандъка, тъй като всичките й предположения се бяха оказали неверни, но вече й беше ясно защо някои хора са готови да убиват заради него. Те не биха се спрели пред нищо, за да го вземат, защото мислеха, че съдържа оръжие с изключително разрушителна мощ.