А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (76)

73.

Дебора предположи, че се намира в къща. Постройката обаче беше странна и не изглеждаше като никоя от онези, които беше виждала. Приличаше по-скоро на древногръцки храм, направен от бял камък и с колони с орнаменти. Сернига беше предположил, че „Атрей“ са наследили много пари от сенчестия бизнес на основателя си по време на войната. Нищо чудно сградата да е била построена с тези средства.

Микробусът беше паркиран отзад, в нещо като вътрешен двор, крилата на причудливата къща го скриваха от любопитни очи. Въпреки че чуваше непостоянния шум на автомобилното движение наблизо, Дебора нямаше представа откъде идва.

— Изградена е от предшественика ми — каза Калвин, докато я водеше за лакътя, — човекът, който задвижи всичко преди петдесет години. Господин Едуард Грейвс. Велика личност и добър мой приятел. Почти баща. Иска ми се да беше доживял да я види. Поддържам я като ритуална зала за нашата малка организация.

— Буржоазна грозотия — отбеляза Дебора.

— Нямам предвид къщата, макар че той построи и нея. Къщата не е важна. Това е само фасада.

— Какво има зад нея?

— Ще разбереш — доволно и като че ли малко развълнувано, отвърна Калвин.

До големите двойни врати водеха каменни стъпала и Дебора се насочи към тях. Хлапакът извади подвижната стълба от задната част на микробуса.

Тя спря, чакайки Калвин да отключи вратите, като се дръпна от младежа с неговите цинични змийски очи, и се запита дали да не направи опит да избяга. Ако го стореше, те сигурно щяха да я застрелят, но дали тази участ нямаше да бъде много по-добра от онова, което я чакаше вътре?

— Влизай — заповяда Бауърс и я покани с церемониален жест на благородник от осемнадесети век.

Влязоха в квадратно фоайе и тръгнаха по коридор с черен дървен под и картини в рамки — атлетични мъжки тела, скалисти пейзажи и древни оръжия. На едната стена имаше старинни снимки на статуи със свастики, всички от края на тридесетте години на двадесети век и с надписи „Берлин“. Едната показваше нацист от висшето командване в пълна униформа, който разглеждаше прочутата мраморна статуя на дискохвъргач.

Без да я изпуска от прицел, Бауърс спря и издърпа ориенталския килим от пода, разкривайки под него правоъгълник, изрязан в дъските. Той щракна две скрити месингови ключалки и подът бавно се отмести и се спусна надолу. Под капака се показаха стръмни каменни стъпала, водещи към подземието на къщата.

— Слизай — нареди Калвин, още по-доволен от изражението й.

Дебора предпазливо се наведе и неспокойно надникна надолу. Големите каменни блокове на стените й изглеждаха познати.

— Хайде. — Бауърс я блъсна с дулото на пистолета.

Тя напрегна мускули и започна да слиза. Бауърс взе мощно фенерче, запали го и тръгна след нея. Дебора се наведе, за да мине под пода, и долови мирис на наскоро издялано дърво, но когато продължи по каменните стъпала, усети друга миризма — на хладна, влажна пръст. Лъчът на фенерчето се отразяваше в стените. Ставаше все по-хладно. Продължиха още надолу, когато тя видя какво има на дъното.

— Господи.

— Точно така — рече Калвин. — Внушително, нали?

В края на стъпалата имаше тежки двойни врати с масивни колони от двете страни. Над огромния трегер беше издялан каменен триъгълник с два имперски лъва. Това беше репродукция на съкровищницата на Атрей в Микена, пренесена в центъра на Атланта и издялана от гранита на Джорджия.

Дебора замря стъписана.

— Точно копие на оригинала — каза Бауърс, — направено в размер една трета от автентичния мащаб. Частни наемници я градиха тайно в продължение на десет години, но нашите хора свършиха повечето работа. Не фигурира в чертежите на къщата. Никой няма да я намери, ако претърси сградата от тавана до мазето.

Хлапакът се мъчеше да смъкне надолу сандъка на колелца.

— Не разбирам — рече Дебора. — Мислех, че… Не разбирам.

Калвин се усмихна многозначително и извади голям ключ от джоба си.

— Така и предполагах — каза той и го пъхна в ключалката. Скрит механизъм изщрака на няколко места нагоре в грамадните врати, които се отвориха.

Отвъд цареше непрогледен мрак.

— И вероятно след като видях това, ще трябва да ме убиеш? — попита Дебора. — Просто ме убеди, че си психопат.

— Не. Виж онова — отвърна Бауърс и насочи навътре лъча на фенерчето.

Помещението беше точно като гробниците толос в Микена — огромен пчелен кошер с циклопски очи, по-сив на цвят, но инак същият хладен сводест купол. Имаше обаче разлики — грамадни скоби за факли, червени знамена, изрисувани със свастики и трупът на земята.

Лежеше по гръб. Едната му ръка беше протегната, сякаш в смирена молитва.

Дебора затвори очи и стисна зъби, за да не се разридае.

До мъртвеца имаше счупена лула. Маркъс беше срещнал участта на баща си.