А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (10)

9.

Разполагаше само с една-две секунди, за да реши какво да предприеме. Всяко движение й се струваше рисковано. И в последния миг, когато вратата на спалнята бавно започна да се отваря, тя се хвърли на пода и се скри под леглото на Ричард.

Няколко минути в стаята остана да цари тишина. Дебора лежеше по корем. Лицето й беше обърнато към задната част на леглото, само на два метра от вратата. Тя почти спря да диша и се заслуша. Влизането не беше грубо, нямаше тропане на обувки. Очевидно човекът, влязъл вътре, нямаше работа тук. Дебора трябваше да се заключи в банята.

Тя се долепи до пода и разпери длани. Покривката на леглото се спускаше до пода. Осигуряваше й прикритие, но същевременно й пречеше да вижда какво става в спалнята. Освен в едно малко крайче. Вляво покривката леко се беше надигнала, когато Дебора се беше вмъкнала отдолу. Тя бавно извъртя глава и погледна през пролуката.

Килимът, кракът на ъгловата масичка и тъмното пространство зад библиотеката. Протегната мъртва ръка на Ричард.

Това е безумие. Трябва да се махнеш оттук.

Не. Не й хареса, че вратата се отвори крадешком, както и безшумните стъпки.

Измина доста време, преди да долови звук. Тишината продължи дълго и тя сметна, че натрапникът е излязъл — когато ясно чу продължителна въздишка. Премести се леко, като се опитваше да разшири полезрението си през процепа в плата. Тази маневра не й помогна много, но в същото време човекът в стаята направи две бързи крачки към нея и тя видя две бели маратонки с надпис „Найки“. Женски. Бяха обърнати с носовете към трупа и се надигаха на пръсти, сякаш собственикът им протягаше врат да види нещо.

След това рязко се завъртяха и изчезнаха. Вратата се отвори и затвори, този път не толкова крадешком като преди. Неясно и някъде по-надалеч Дебора чу нещо друго — мъжки гласове, разнасящи се във фоайето долу. Полицията.

Давай.

Тя се претърколи, изправи се, оправи дрехите си и открехна вратата на спалнята. На площадката пред стълбището стоеше Тоня, устатата чистачка на средна възраст. На краката си носеше безупречно чисти бели маратонки „Найки“, навярно подарък от някоя от дъщерите или племенниците й. Тоня чу звука от вратата, обърна се, зейна от почуда и с нескрита враждебност се вторачи в Дебора.