А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (48)

46.

Но Дебора знаеше отговора още от мига, в който видя снимката. Беше разпознала обичайното позьорство на Шлиман, този малко откачен учен и наперен самохвалко — и сърцето й се сви. Няколко минути по-късно двете с Тоня набързо излязоха от работилницата, като купиха два-три сувенира от тайната изложбена стая, за да направят бягството си не толкова очевидно. През цялото това време Дебора не беше в състояние да разсъждава. Все едно новина за нещастие в семейството беше прекъснала един обичаен ден и тя бе изгубила способността си да мисли нормално и да се държи учтиво. Трябваше да се махне от ковачницата, от селото и от страната. Това беше краят.

Снимката означаваше само едно. Маската и всичко покрай нея, всички предмети, заради които беше убит Ричард, бяха фалшификати. Фалшификати, изработени от даровит гръцки занаятчия в края на деветнадесети век. Фактът, че Ричард и Маркъс — и вероятно още много други хора от гръцкото и руското правителство — също бяха подведени да мислят, че предметите са автентични, не беше утеха. Всичките й усилия, самодейното й разследване, излагането на риск на свободата й, на авторитета й на учен и делова жена в Щатите, се основаваха на лъжа.

Нямаше значение по какъв начин маската и другите предмети се бяха озовали в Америка. Нито че има някакъв труп. Нямаше значение, че руснаците го търсеха от петдесет години, нито пък кой го притежаваше в момента. Всичко беше боклук и не струваше повече от добре изработените туристически сувенири. Затова бяха убити бащата на Тоня и Ричард. Цялата история беше горчива и безвкусна игра на съдбата — без чувство за хумор. Дебора излезе на обляната в слънце селска улица и изпита непреодолимо желание да повърне.

Тоня не я попита нищо. Беше й отнело малко повече време, за да прозре истината, но от сълзите на унижение, стичащи се от очите й още преди да излязат от ковачницата, беше ясно, че и тя е направила същите изводи от гордо показаните фотографии. Беше ли замесен Шлиман? Малка лудория, за да събере средства за жилището си в Атина? Вероятно не. Нямаше значение. Бащата на Тоня беше умрял напразно. Щеше да бъде по-добре, ако наистина бе станал жертва на откровен и груб расизъм. Тогава поне гневът й щеше да бъде справедлив и морално оправдан. А така все едно баща й бе загинал в нелеп нещастен случай…

Те оставиха адресите си на продавачката, за да им изпрати покупките, и без да се замислят, й дадоха всичките си пари в евро. И без това вече нямаше да им трябват, връщаха се вкъщи. Докато вървяха към малкото червено рено, Дебора се опита да си спомни какво е купила, но не можа да се сети.

— Искаш ли да те закарам до Атина? — попита Тоня.

— Ще отида в хотела в Коринт да си взема нещата и да проверя дали Маркъс или Калвин са се обаждали. Ще замина утре сутринта.

Тоня кимна, извади ключовете от чантата си и импулсивно сложи ръка на рамото й. Двете отново се погледнаха в очите и се усмихнаха, като преглътнаха сълзите и не пророниха дума. Тоня се качи в колата и потегли. Дебора не й махна за довиждане.

Тя тръгна към автобусната спирка. Някакъв автомобил изсвири зад нея и Дебора се дръпна към стената на къщата, за да не пречи на пътя му. Клаксонът отново изсвири. Тя се обърна ядосано и видя такси. Шофьорът може би беше помислил, че иска да я качи.

— Искате ли да видите стария град?

Дебора нямаше желание да го вижда отново, но някак искаше по особен начин да се сбогува завинаги с Ричард. Вероятно той вече беше погребан. Щеше да му каже сбогом там, в крепостта, която го беше привличала и интригувала толкова дълги години, макар и измамно и погрешно. Дебора отвори задната врата на таксито и се качи, без да пророни дума.

Всичко, случило се през последните няколко дни, изглеждаше далечно и неуместно, размазано от съдбоносните разкрития в селото. Един последен замах върху платното и тя можеше да се върне у дома.

Билетът от сутринта все още беше в нея, затова на входа я пуснаха, без да плаща. Микена беше същата като преди, освен че сега беше включена в съдбовния пъзел и изглеждаше нелепо самодоволна от себе си. Дебора мина през Лъвската врата, видя същия кръг от некрополи, откъдето беше започнало всичко, и се качи на височината. Вече беше късно и повечето туристи се бяха прибрали в хотелите или по-вероятно бяха окупирали ресторантите и магазините за сувенири. Някои пътуваха към Атина, други към Делфи. Те бяха вън от сцената, в която Дебора бе насила въвлечена.

Стигна до най-високата точка на цитаделата и се обърна да огледа стените с циклопските очи, кръговете с грозни шахти и толосите, после къщите на търговците, пътя и прашните шубраци по хълмовете.

— Дойдох тук заради теб, Ричард. Опитах се да помогна. Иска ми се да не го бях правила, но може би е трябвало — прошепна тя и загреба шепа пръст и камъчета. — Сбогом, Ричард. Ти беше добър човек. Лош историк и уредник, но добър човек. Обичах те много.

Дебора хвърли пръстта и камъчетата. Някои паднаха в шахтите с гробове.

Стоя там около минута и се огледа. Слънцето беше започнало бавно да се спуска зад възвишенията и последните туристи се изнизваха от цитаделата, за да минат набързо през съкровищницата на Атрей. Освен нея на руините остана само още един човек — слаб младеж на осемнадесет-двадесет години. Той седеше и пушеше на стъпалата, когато Дебора се качи, като я наблюдаваше изпитателно. Младежът видя, че тя го гледа, изправи се бавно и се усмихна накриво. И тогава Дебора забеляза, че той седи не на стъпалата, а върху лимоненозелена мотористка каска.