А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (29)

27.

На връщане от Акропола Дебора бе обмислила репликите на англичанина и беше стигнала до извода, че малко неща в тях звучат логично. Той беше или талантлив актьор, или психолог професионалист. Идеята да я убеди, че не е той убиецът на Ричард, като обвини нея, беше абсурдна. Това означаваше, че Маркъс страда от мания за самозаблуда. От друга страна обаче, може би наистина вярваше, че тя е убиецът. Но ако възнамеряваше да я убие, защо я беше пресрещнал на публично място? Въпросите я доведоха до още по-странна идея — възможно ли беше той да мисли, че маската е у нея? Вероятно. И беше убеден, че тя е повод за пътуването й?

Именно тези въпроси и подозрителността й я накараха да се върне в хотела, където знаеше, че Маркъс ще се опита да се свърже с нея.

Дебора седеше неподвижно. На леглото до нея имаше купчина бланки на хотела. В ръката си държеше химикалка, а към рамото си притискаше телефонната слушалка.

— Е, Маркъс — каза тя, — какво сте намислили?

— Стреснах ви и се отнесох несправедливо с вас, като ви обвиних в убийство.

Официалният му начин на говорене придаде още по-голяма абсурдност на думите му.

— Имате право — предпазливо отговори тя, като чакаше да разбере накъде ще тръгне разговорът.

— Искрено ли вярвате, че аз съм извършил… деянието.

— Точно така. А сега ще ми кажете, че не сте вие.

— Да.

По линията се чуваше само спокойният му, образован глас. Нямаше изщраквания, нито шум или други гласове. Маркъс вероятно седеше в хотелска стая подобна на нейната…

— Когато за пръв път ми се обадихте в Атланта, вие попитахте дали са взели трупа. Кои са „те“ и ако сте знаели, че Ричард е мъртъв, защо попитахте за трупа му?

— „Те“ са двама гръцки бизнесмени. Ричард е уредил с тях сделка, която се е объркала.

— А въпросът ви за трупа?

Този път мълчанието му продължи много по-дълго и Дебора се запита дали връзката не е прекъснала. Когато Маркъс отново заговори, гласът му сякаш се изви от мрака като тънка струя дим, все едно че думите идваха далеч от слушалката. Дебора си спомни мириса пред апартамента й и предположи, че той пуши лулата си. Гласът му сега й се стори по-замислен и приятен.

Защото баща ти пушеше лула — строго си напомни тя.

— Видели сте специалната колекция на Ричард едва след смъртта му, така ли? — попита Маркъс.

— Това има ли връзка с разговора ни?

— Тогава не знаете какво е било взето.

— Радвам се да чуя, че не ме подозирате в кражба.

— Мисля, че няма да е лошо, ако си имаме повече доверие и съставим нещо като работна хипотеза. Аз приемам, че вие не сте извършили убийството и не сте откраднали нищо. Приемете и вие същото за мен. Засега.

— Засега — съгласи се Дебора.

— И допускам, че предметът, взет от забележителната колекция зад библиотеката, не е у вас. Знам какво представлява, но не съм го виждал в нощта, когато Ричард умря.

— Продължавайте.

— Какво мислите, че е взето?

— Погребална маска. Като онази в Националния археологически музей. Според Шлиман е принадлежала на Агамемнон.

— Според Шлиман — повтори Маркъс. — Но вие не вярвате, че в откритите в Микена некрополи са били тленните останки на човека, повел гърците срещу Троя?

— Не.

— Ричард вярваше.

— Ричард беше… — Дебора осъзна, че се усмихва, и отново придоби сериозно изражение. — Мечтател.

— Вероятно затова не ви е показал съкровищата си, които биха засенчили останалите експонати от музея ви.

Дебора се ядоса, но отговори спокойно.

— Смятате, че маската в колекцията на Ричард е от разкопките на Шлиман от деветдесетте години на деветнадесети век?

— Знаете ли какво е съобщил по телеграфа Шлиман за атински вестник по повод откритията си в Микена? Написал е: „Видях лицето на Агамемнон“.

— По-късно обаче е отрекъл да е изпращал подобно съобщение…

— Разбира се, че ще го направи — невъзмутимо отвърна Маркъс. — Въпросната маска така и не е стигнала до официалните власти в Атина.

— Мислите, че маската в музея е фалшификат?

— Напротив, автентична е. Но това не е маската, която Шлиман е имал предвид. Имало е още една, намерена в най-богатия гроб. Той е запазил в тайна съдържанието му.

— Смятате, че Ричард е притежавал маската, която според Шлиман е била сложена на лицето на Агамемнон? — предпазливо попита Дебора, опитвайки се да проумее странното му твърдение. Това беше невъзможно — дори ако Агамемнон действително бе съществувал. Очевидно все още не беше чула всичко.

— И не само маската — каза гласът по телефона. — Вие сте видели достатъчно от колекцията, за да разберете колко е богата, нали?

— Да. — Тя усети, че не й достига въздух и я обзема нещо между страх или вълнение, докато слуша думите на Маркъс. Колкото и малка да беше вероятността всичко да е истина, възбудата разсея съмненията й към него и разказа му.

— И не ви ли се стори странно, че убийците са оставили такива безценни неща и са взели само една погребална маска?

— Да — призна Дебора, — макар че маската е… изключителна… Уникална.

— Така е, но едва ли е била просто извадена от някоя витрина, нали?

— Не. — Тя се задъха още повече, усещайки, че й предстои да научи някаква ужасяваща истина.

— Взели са цялата витрина. Представлявала е голям шкаф на колелца със стъклен похлупак.

Дебора си спомни следите от някаква тежест в окървавения килим, специалния електрически контакт на пода и правоъгълника светлина, насочен към мястото. Предметът в средата на тайната стая е бил много по-голям от маска. По гърба й полазиха тръпки и изведнъж усети студ.

— Какво е имало вътре?

— Когато ви попитах дали са взели трупа, нямах предвид Ричард, а Агамемнон.