А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (38)

36.

Неизвестният нападател може би не я беше забелязал, откакто се бе спуснала от Акрокоринта и само предполагаше какво разстояние е изминала надолу по пътя. Бръмченето на мотопеда се усили и Дебора потърси къде да се скрие.

На планинския склон имаше само бетонна канавка за оттичане на водата и отвесна предпазна стена. От другата, по-ниската страна, се простираше маслинова градина с криви, ниски и дебели дървета.

Дебора прекоси пътя, навлезе двадесетина метра в градината и се хвърли по лице на земята. Преди прахолякът около нея да се разсее, тя чу, че моторът излиза от завоя. Може би стрелецът я беше видял как бяга да се скрие. Трябваше само да се вгледа внимателно в рехавата сянка на дърветата и щеше да я види.

Тя лежеше неподвижно. Воят на мотора леко отслабна. Той намаляваше скоростта.

Искаше да побегне, но нападателят със сигурност дебнеше. Тя полагаше усилия да не помръдне и дори не обърна глава да се огледа, а изчака, докато той навлезе в полезрението й.

Мотоциклетът беше малък, най-много двеста кубика. Цветът му беше неопределен, тъмен и осеян с ръждиви петна. Мъжът беше слаб, с ботуши, тениска в защитна окраска и военни дрехи. На главата си носеше светлоотразителна зелена каска, която закриваше лицето му.

Маркъс?

Не можеше да е той. На гърба му беше преметнат дълъг, тънък предмет, увит в парцалива кърпа. Пушка.

Мъжът изведнъж се обърна и тъмното стъкло на каската му се насочи право към нея. Дебора сякаш усети погледа му. Спомни си за яркожълтата си раница и съжали, че не е легнала върху нея. След малко мотопедът форсира и потегли, набирайки скорост надолу по склона.

В безопасност си. Засега.

Дебора не помръдна още една-две минути, като слушаше как ударите на сърцето й стават все по-бавни и дишането й се нормализира.

Той щеше да се върне. След километър-два щеше да осъзнае, че е пропуснал да я види и щеше да се върне, надявайки се да я хване на открито. Дебора се замисли какво да предприеме. Маслиновата горичка щеше да я прикрива още около километър, ако тръгнеше право надолу към града, вместо да заобикаля по пътя. След това обаче нямаше представа къде ще се скрие — трябваше да пресече пътя, за да мине напряко. Все пак известно време щеше да бъде в безопасност.

Хрумна й да захвърли яркожълтата раница, но после реши да я скрие под широката сива риза, която си беше взела за хладните вечери. Размисли — и сложи в нея камък с размера на пъпеш. Нямаше да й помогне много, ако играта на ловец и далечна плячка продължи. Но ако той се приближи до нея, тя щеше да има нещо като оръжие. Усети тежестта на камъка и опънатия ремък на рамото си и реши, че вероятно с добре насочено замахване ще може да убие мъжа. Догади й се от подобна мисъл и отпи голяма глътка вода. Тръгна бързо и тихо надолу между уханните, прашни дървета, като непрекъснато се ослушваше.

Маслиновите дървета бяха малки и засадени на голямо разстояние едно от друго, затова не предлагаха истинска дебела сянка. Вървеше приведена, готова да се хвърли по очи на земята, ако чуе мотопеда. Ако обаче бе решил да спре край пътя и да се върне да я търси пеша, мъжът със сигурност щеше да я забележи пръв.

Няма смисъл да мислиш за това сега.

След няколко минути Дебора видя бетонна ограда на двадесетина метра отпред и разбра, че там пътят пресича градината. Ако продължеше и започнеше да се катери по предпазната стена, тя щеше отвсякъде да бъде заобиколена — затова легна по корем и запълзя. Отгоре на стената се откриваше гледка над пътя, който се виеше на три метра отдолу. Друга маслинова горичка се простираше от другата страна. Огледа се. Всичките й сетива търсеха следа от моториста.

Нищо.

Тя се изтегли нагоре върху зида и усети внезапна, силна болка в китката и бедрото. Успя да прехвърли единия и после другия си крак над заострения ръб на стената, докато увисна несръчно на пръстите на ръцете си. Спусна се в канавката, като одра лакътя и лицето си на камъка, когато се опита да омекоти падането с колене, докато преодоляваше последните няколко сантиметра. Приземяването беше тромаво, но Дебора се измъкна от канавката и започна да пресича пътя, като въртеше глава наляво и надясно, търсейки преследвача.

Все още нищо.

Прекоси с дълги крачки нагорещения асфалт, стигна до дърветата на отсрещната страна, наведе се, тъй като пулсирането в бедрото й се засили, и се запрепъва надолу.

Стрелецът, изглежда, беше изчезнал. Дебора се спускаше все по-надолу и се приближаваше към нивите зад стария град и туристическите магазини и кафенета от двете страни на пътя пред римските руини. Той сигурно не би рискувал да стреля на оживено място. Беше пропуснал шанса си и бе заминал, за да докладва някому.

Дърветата отново се разредиха. В далечината вече се виждаше покривът и петте монолитни колони на древния храм на Аполон. Дебора изпълзя последните метри до каменната стена и огледа пътя и крайните редици маслини. Приготви се да прехвърли единия си крак през зида, когато й хрумна да се увери, че този път ще се приземи по-меко, и надникна над ръба. В канавката долу беше спрял мотоциклет. В тревата до него лежеше слабият мъж с лимоненозелената каска. Пушката му беше насочена към завоя на пътя, който остро се извиваше обратно нагоре по хълма към Акрокоринт.