А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (12)

11.

Освободиха я в пет и четиридесет и пет сутринта и й казаха, че трябва отново да поговорят, след като се наспи. Дебора им даде домашния си телефонен номер, увери ги, че през целия следобед ще бъде в музея и за втори път тази нощ излезе на паркинга да вземе колата си. Двата момента коренно се различаваха.

Ричард. Господи, колко бавно осъзнаваше факта, че той е мъртъв! Отначало в сърцето й нахлуха само внезапна празнота и смут, сякаш неочаквано бяха откъснали част от нея и не беше наясно какво да изпитва. Беше все едно да хванеш нагорещена дръжка на кафеник, която толкова пари, че в първия миг не чувстваш болка. Тъгата пълзеше към съзнанието й, но в момента в него цареше объркана празнота, към която напират кошмарни чувства.

А след това?

Как щеше да се справи със себе си, с работата си в музея, как щеше да продължи да живее, сякаш нищо не се е случило? Този период щеше да бъде още по-лош и труден. Не можеше да мисли за работата, без да мисли за човека, който й я беше дал. Преодоляването на мъката изискваше да забрави, а това й се струваше нелоялно и нередно.

Все още беше тъмно, когато Дебора спря пред дома си. Паркира до стария дрян и се приближи до входната врата. Щурците свиреха и въздухът беше натежал и влажен, но Дебора не усещаше нищо. До апартамента й водеше тесен коридор с порта от ковано желязо и арка от виещи се глицинии вместо козирка. Тя вдъхна уханието им, но когато стигна до вратата си и протегна ръка да отключи, долови още някакъв мирис — приятен, като на екзотичен ликьор… или може би на мъжки одеколон. И някакво слабо, сладникаво ухание на тютюн за лула, което й напомни за баща й.

Чакай.

Дебора застина неподвижно и пое миризмата предпазливо, сякаш беше отровна. Този път я долови по-ясно и осезаемо. Тя не пушеше и рядко употребяваше парфюм. Понякога използваше лек грим. Смяташе да си сложи парфюм за благотворителната вечер, но докато успокояваше Ричард, докато укротяваше Тоня и даваше указания на служителите от фирмата за кетъринг, не й остана време да се прибере вкъщи.

В тесния коридор имаше само още един апартамент. Принадлежеше на госпожа Рейнолдс, вдовица, която, доколкото Дебора знаеше, не излизаше от сградата, след като се мръкнеше и настояваше гостите й да спазват същите часове.

Дебора внимателно пъхна ключа в ключалката си и на момента почувства необяснима вътрешна напрегнатост. Гъстият въздух в Атланта й се стори по-задушен от всякога. Свиренето на щурците сега отекваше пронизително в тъмния коридор. Превъртя ключа бавно и тихо, в очакване да чуе познатото изщракване, но вратата се отвори сама.

Чакай.

Останала за миг на прага, Дебора пое дълбоко въздух и усети лъха на снощната вечеря — спагетите с чесън и босилек, които беше оставила на печката. На какво още? Приятният топъл мирис на стая, пълна с растения, затворени вътре, за да бъдат предпазени от знойния летен ден. И още? Леко ухание на мъжки одеколон и застоял дим от лула.

Бягай.

Тя се обърна и без да затваря вратата бързо закрачи към зелената си тойота.

В апартамента й имаше някой.

Насочи електронния ключ към колата, отключи я, седна зад волана и пъхна ключа в стартера. Превъртя го и двигателят тихо забръмча.

Слава богу.

Запали фаровете и премести тойотата няколко метра, насочвайки светлия сноп към алеята и портата от ковано желязо. Блясъкът освети нощта в изненадващ цвят, сякаш буйната зеленина на глициниите и червеното на тухлите изскочиха от мрака. И белезникавата ръка на мъж, хванала се за железата.

След секунда ръката пусна метала и изчезна сред пищната растителност. Портата тихо изскърца на пантите си и настъпи тишина.

Дебора даде на заден ход колата и набра номер от мобилния си телефон.