А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (26)

24.

Мъжът беше едър, с широки рамене и гръден кош, не точно атлетичен, но силен и як, вероятно на около четиридесет и пет години. Очите му се впиха в Дебора.

— Стойте далеч от мен — каза тя, но думите секнаха в гърлото й и прозвучаха нелепо като на малко дете. Отстъпи още назад, изкашля се и се изплю върху напукания мраморен блок под краката си.

Жестът сякаш прикова вниманието му и го спря, но само за миг. Той се приближи до нея с учудващо леки движения.

— Госпожице Милър, трябва да поговорим.

— Направите ли още една крачка, ще се обадя на ченгетата. — Този път гласът й беше по-плътен и по-твърд.

— Защото вярвате на полицията ли? — сухо подхвърли той.

Учтивостта, с която произнесе името й и ироничната горчивина в последната му забележка, направиха акцента му по-очевиден. Мъжът беше англичанин, а не австралиец или южноафриканец. От една страна Дебора смяташе, че този може да се окаже полезен, но от друга в съзнанието й се задейства онази примитивна зона, която делеше света на хищници и плячка. Това диво усещане, което рядко я връхлиташе, насочи погледа й към камъните под краката й и накара мускулите на стомаха й да се свият, а очите й да се стрелнат в търсене на най-близката група туристи. Опита се да си спомни къде е последният пост на охраната, който беше видяла.

Наоколо нямаше никого. Мъжът беше преценил идеално момента на появата си. Акропола, който изглеждаше сякаш религиозно притихнал, изведнъж бе станал смъртоносно безлюден.

— Няма причина да се страхувате — каза той. Тонът му беше по-скоро нетърпелив, отколкото утешителен.

— Да — отвърна тя. Праисторическият инстинкт за оцеляване й подсказа да се огледа за камък, който би могъл да послужи като оръжие — но гърците ги бяха прибрали всичките, за да не ги крадат туристите като сувенири.

— Аз съм на ваша страна — добави мъжът и предпазливо пристъпи към нея.

— Нямам определена страна — предизвикателно отвърна Дебора, рискува и хвърли поглед през рамо. От Пропилеите, които се намираха на двеста метра, излизаха група туристи, приготвяха фотоапаратите си и се разпръскваха в полукръг около екскурзовода.

Дебора пое дълбоко въздух — и още едно парче от ребуса се вмъкна на мястото си: мъжът ухаеше на тютюн за лула и одеколон. Адреналинът й се повиши и изведнъж осъзна, че бе доловила мириса му и на летището, но не го беше свързала с неканения гост в апартамента си.

— Вие имате нещо, което искам — каза той. — И съм готов да преговарям, за да го получа. Това е повече от приемливо, тъй като моето семейство вече е платило за въпросния предмет.

— Нямам представа за какво говорите.

— Я стига — снизходително се усмихна мъжът. — Готов съм да платя много повече, отколкото би предложил всеки музей.

Дебора си спомни още нещо.

— Следили сте ме.

— Разбира се. — Той сви рамене. — Както предполагахте.

Този човек е луд — помисли тя. — Няма начин да не е.

— Ако имам нещо, което е принадлежало на Ричард, мислите ли, че ще го продам на убиеца му? — попита тя, отстъпвайки назад, към посоката, където бяха туристите. Струваше й се, че се намират безкрайно далече.

Лицето му помръкна.

— Ричард е мъртъв, така ли? Опасявах се, че това ще се случи.

Дебора се втренчи в него.

— Знаете, че е мъртъв.

— Видях полицейските коли и ми мина през ума… Но помислих… Надявах се… — Гласът му постепенно заглъхна. За миг мъжът сякаш се смали, но после черните му очи се присвиха и добиха студен израз. — Разбирам. Нищо чудно, че сте напуснали страната. — Това беше обвинение. — Ако обаче мислите, че ще увелича сумата, която съм готов да платя, само защото сте окървавили ръцете си, жестоко се лъжете. Всъщност единственото нещо, което печелите с вашата убийствена бруталност, е, че няма да можете да го продадете на никой музей в света. — Той се усмихна нещастно. — Предлагам веднага да обмислите условията ми или ще бъда длъжен да уведомя полицията за местонахождението ви.

Главата на Дебора се замая от странната и обезпокоителна промяна в тактиката му.

Опитва се да те обърка — обади се вътрешният й глас.

Тя почувства, че в нея се надига силна и горчива омраза към този човек, и изпита желание да го удари с юмрук в лицето. Но може би той целеше точно това — да я ядоса и да я изкара от равновесие.

— Мислите, че не знам какво сте направили? — попита Дебора, потискайки вълната на гадене. Гласът й беше спокоен, монотонен и малко по-висок от шепот. — Вие сте убили Ричард.

Той отново присви очи, сякаш се опитваше да я прецени по-добре.

— Известно ви е, че нямам пръст в това. — Отрицанието му не беше разпалено, а само разумно потвърждаване на нещо, което мислеше, че тя знае. — Защо ще ви се обаждам по телефона?

— Знаели сте, че е мъртъв веднага щом се е случило.

— Не. — Мъжът наведе глава. — Знаех, че в онази нощ ще се извърши… сделка. Обадих се и никой не отговори. Затова позвъних на вас.

— Знам за маската. — Това беше глупаво, но искаше да отклони вниманието му, докато стигнеше до групата туристи. — Ще я взема от вас и ще ви разоблича.

— Ще я вземете от мен? — озадачено повтори той. — Какви ги говорите?

— Маската е у вас.

Непознатият поклати глава и в жест на бащински гняв се обърна. Това беше моментът, който Дебора чакаше.

Тя побягна.