Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mask of Atreus, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
А. Дж. Хартли. Маската на Атрей
Английска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2006
Редактор: Милка Рускова
ISBN: 954-585-746-3
История
- — Добавяне
67.
Тя се вторачи навън през прозореца, докато Москва постепенно чезнеше и се замисли за Александра и съпруга й. Бяха я нагостили с обилна вечеря, включително с хайвер и водка, сякаш Дебора беше висок гост и двамата бяха длъжни да покажат руската си щедрост и гостоприемство. Василий я беше наблюдавал предпазливо по време на вечерята, но после бе насочил вниманието си към съпругата си, която очевидно пазеше обичайното си мълчание с неимоверни усилия. Лицето на Александра приличаше на пълен догоре язовир и когато за трети път напълниха чашите си с водка, стената му се пропука.
— Мислите, че… баща ми вероятно не е бил луд? — попита тя, като се изчерви.
Сякаш не смееше да диша и едва изрече думите. Дебора усещаше как стаята се зарежда с напрегнато мълчание и бдителност. Дали винаги беше таила искра надежда, че баща й не е смешникът, за какъвто го смятаха. Това вероятно обяснява защо беше позволила на Дебора да види книжата, които не искаше да прочете сама.
Дебора я наблюдаваше, докато рускинята се бореше с чувствата си, и се зарадва, че може да бъде откровена.
— Не, не мисля, че е бил луд. — Тя млъкна, все още изумена от идеята. — Смятам, че е бил прав.
И тогава Александра се разрида за себе си и за мъртвия си баща.
Сега вече знаеше всичко. От време на време имаше усещането, че е на погрешен път и сюжета, който разплита, е пълен абсурд — и сега знаеше защо. Наистина това нямаше нищо общо с археологията, освен само факта, че нацистите се бяха смятали за приемници на древните гърци. Хитлер се беше отъждествявал на съвременен Агамемнон, водещ ксенофобската си война срещу малцинствата — и когато войната беше свършила и той се беше самоубил, беше поискал да бъде положен в гроба в цялото си величие, като древногръцки цар.
Дебора си спомни разговора със занаятчията от Микени за известните нацисти, касапи и психопати като Химлер и Гьобелс, които посещавали историческите местности. Те смятаха Шлиман за тевтонски супермен, отчасти защото беше открил други супермени — героите от армията на Агамемнон. Във всичко това имаше някаква извратена логика. Ето защо Хитлер бе поискал през 1936 година Олимпийските игри да се състоят в Берлин. Според него Германия имаше това право като наследник на древногръцкия физически и културен елит.
Преди да тръгне за летището, в московска книжарница Дебора прелисти книга за нацистката естетика. Направи го уплашено, страхувайки се, че ще има снимки на жестокости и извращения, но не се оказа така. Нацисткото изкуство беше сдържано и класическо и се дистанцираше от абстрактното и експресивното за сметка на консервативното. Изкуството и архитектурата на древна Гърция бяха издигнати в култ. Книгата беше пълна със строителни планове — някои начертани от самия Хитлер, които приличаха на Партенона в Атина, както и със статуи, очевидно проектирани или копирани от класически оригинали. Дори арийската политическа „философия“ се основаваше на гръцко-римската естетика или поне представляваше неин националсоциалистически, етноцентристки и расистки вариант. Това показваше, че упадъкът на античния свят и израждането му в съвременен вариант беше пряка последица от кръстосване с расизма. Прочиствайки се от „низшите раси“, нацистите мислеха, че пресъздават и възобновяват златна ера в изкуството и културата по примера на древна Гърция.
И накрая бяха облекли техния генерал в погребалните доспехи на Агамемнон като заслуга за неговото класическо достойнство и имперски амбиции, но артефактите — независимо дали знаеха, че са фалшиви или не — бяха само украса: погребални труфила. Важното беше тялото.
Дебора беше поразена от факта, че в книжата на Волошинов не се споменаваше вероятността Хитлер да не е умрял в бункера. Там се разказваше само как истинският труп се е изплъзнал от ръцете на руснаците, а не за предположението на Сталин, че Хитлер може да е избягал. В хипотезата имаше прекалено много информация, за да придаде достоверност на тази конспиративна теория, макар че известно време беше широко обсъждана. Това обаче повдигаше друг въпрос. Защо докато страната около тях пламтеше, нацистите си бяха направили труда да съхранят трупа на мъртвия си водач, виновен за всички провалени планове?
За идните поколения — мрачно отбеляза вътрешният й глас.
Трупът не беше обикновен, а икона, символ, паметник — подобно на мумията на Ленин, останала до Кремъл години след като създадената от него социалистическа система най-после се беше сринала. Какъвто и друг мотив да имаха, за да унищожат заровените в Магдебург останки, руснаците знаеха, че мъченикът, загинал за обречена кауза, е почти толкова опасен, колкото живия човек, и костите му щяха да бъдат съсредоточие за симпатизанти на нацизма…
Е, добре — помисли Дебора. — А по-нататък?
При руснаците беше останал за разпознаване двойник на Хитлер, а по пътя за Швейцария истинското тяло, издокарано в пълната си микенска премяна, беше пресрещнато от военна част — танков батальон, състоящ се изцяло от чернокожи.
Нещо откачено — промълви Дебора.
Това беше казал бащата на Тоня на танкиста Томас Морис за онова, което беше видял в сандъка. Нещо откачено.
Предполагам, че е бил Хитлер, издокаран като Агамемнон — помисли тя.
Военният полицай беше откраднал сандъка и бе убил чернокожия командир на танка, като правилно беше преценил, че престъплението му няма да бъде сметнато за достатъчно сериозно, за да бъде извършено пълно разследване. Отначало вероятно не е знаел какво представляват древногръцките предмети, освен че са ценни. Той бе разпитал тук-там и се беше свързал с британски колекционер, за да научи каквото може за златната маска и другите артефакти, пренесени заедно с трупа, може би като е обещал да му ги продаде, за да събере пари да транспортира трупа на Хитлер. След като го беше направил, военният полицай беше изпратил сандъка в Съединените щати, но неизвестно защо пратката не бе пристигнала, бе изгубил следите й и бе създал тайна организация, за да я намери.
Години наред местонахождението на сандъка беше неизвестно, докато накрая се бе появил на френски плаж. Ричард беше научил за него чрез канали на черния пазар и го бе докарал в Атланта, но в края на краищата бе решил, че трупът, който бе мислил за Агамемнон, трябва да бъде върнат на Гърция.
Но нещата се бяха развили другояче и Дебора нямаше представа къде е тялото сега, нито у кого. Възможно ли беше надеждата на отдавна умрелите нацисти да се беше осъществила? Откачените привърженици на теорията за превъзходството на бялата раса да са се обединили отново под едно общо знаме, което ги сплотява, увеличава редиците им и ги изпраща да щурмуват Троя отвътре — жилищни комплекси, военни поделения, административни небостъргачи и дребния бизнес като византийците, скрити в дървения кон? Това със сигурност не беше възможно. Или Дебора беше наивна? Тя си спомни районирането на географската карта на ксенофобски организации в уебсайта на адвокатската кантора за защита на гражданските прави „Южна бедност“, изпълнен с икони на Ку Клукс Клан, Арийски нации, Бръснати глави, Нова конфедерация… Може би, в края на краищата, не беше толкова невъзможно.
Веднага щом самолетът се приземеше, тя щеше да се обади на Сернига и да му разкаже всичко — за Хитлер и Волошинов, за Магдебург и за падането на Берлин. Щеше да му обясни, че…
Греши?
Да, и това. Разговорът нямаше да бъде лесен.
Тя се замисли за Калвин и се запита какво би казал за всичко това. Предишната вечер в леглото Дебора най-после бе позволила мислите й да се върнат назад към нощта, която бяха прекарали заедно, преди да отидат да получат резултатите от лабораторията на ЦПИИ. Установи, че не може да си спомни почти нищо. Спомените й бяха откъслечни, без образ, защото той угаси осветлението и плътните хотелски завеси бяха изолирали светлината на уличната лампа. Сутринта Калвин стана преди нея и тя осъзна, че не го е видяла без делничните му дрехи. Спомняше си единствено колебливото опипване в мрака. Би било хубаво да види лицето му в онзи миг, за да може после да си го спомня.
Е, може да се случи отново. Следващия път ще го видиш и ще си го спомняш.
Може би. Но за да се върне към онзи момент, щеше да бъде необходим много по-труден разговор, отколкото й предстоеше с полицаите.