А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (42)

40.

Това несъмнено е поредната измишльотина, обслужваща по-скоро романтиците, израснали с древните митове и легенди, отколкото археологията — разсъждаваше Дебора, докато пресичаше улицата. Обаче ускори крачка, когато тръгна надолу в големия каменен тунел и отново надникна в пътеводителя, надявайки се да открие нещо полезно.

Там пишеше, че гробницата представлява толос или куполна гробна камера, за разлика от шахтите с гробове между крепостните стени на града. Наричаха я гробницата на Агамемнон и Дебора преглътна с усилие, когато прочете името.

Още митични измислици, предназначени за туристите, помисли тя. Нищо повече. Предположението, че всяка находка има нещо общо с Агамемнон, е като твърденията на някои хора, че са имали предишен живот, неизменно свързан с някоя известна личност — прислужница на Клеопатра или градинар на Мария Антоанета.

Да, но все пак… Мястото наистина имаше някакво излъчване. Дебора погледна към тъмния и хладен, висок четиринадесет-петнадесет метра вход, застрашително извисяващ се пред нея. Много е вероятно отвъд да се намира последното място за покой на някой цар. Тя отново погледна в пътеводителя. Толосът беше построен горе-долу по същото време като гробницата на Клитемнестра, съпругата убийца на Агамемнон. И тъй като датираше от тринадесети век преди Христа, приблизително съвпадаше с определената от археолозите дата на падането на Троя.

В края на краищата, може би Агамемнон наистина беше погребан там.

Наричаше се „Съкровищницата на Атрей“, защото народното предание свързваше гробницата с древния царски дворец в Микена, а също и поради натрапливата убеденост на Шлиман, че златото и ценните предмети са били съхранявани извън градските стени. Напоследък учените отхвърляха идеята, че постройката, изкопана от Шлиман, е нещо друго, освен гробница, и твърдяха, че по-старите шахти с гробове в града съвпадат по време с разграбването на Троя. Ако Атрей и синът му Агамемнон наистина са съществували, те може би бяха погребани именно тук, а не в гробовете, където Шлиман бе намерил погребалните маски и предмети.

Почти останала без дъх, Дебора влезе в тъмната гробница.

Помещението беше огромно, вероятно шестдесет квадратни метра и кръгло. Куполовидният таван се виждаше неясно и му придаваше формата на пчелен кошер. От едната страна имаше ниша, но камерата беше празна. Дебора седна в средата на пода и зачака очите й да привикнат със сумрака.

Трябваше да признае, че там няма нищо интересно и тя усети, че разочарованието я охлажда като студения въздух в гробницата. Таван, тъмна ниша отстрани, където вероятно са били погребани труповете и озарен от слънчевата светлина главен вход. Трегерът над огромната порта сигурно тежеше тонове, но тежестта на камъните върху него беше неизмерима. Нищо чудно, че бяха оставили триъгълното пространство над него празно. Може би първоначално е било запълнено с тънка каменна плоча, издялана от вътрешната страна, и направена така, че да изглежда масивна и в същото време да спестява допълнителната тежест върху трегера. Всичко това беше много внушително, но нямаше никаква връзка с нейния собствен живот и със смъртта на Ричард.

Отново задънена улица.

Дебора се усмихна мрачно на безрадостния и точен за случая израз, а сетне затвори очи и подпря с ръце брадичката си. Тя седя в хладната, тъмна и тиха гробница почти минута — но изведнъж усети, че не е сама. Обърна се по посока на звука от движението и видя, че някой се приближава към нея.

— Знаех, че все някога ще дойдеш тук — чу се глас.

Тя го позна и онемя от почуда.

Не може да бъде.

В следващия миг обаче видя насочен към нея пистолет и всички други мисли напуснаха съзнанието й.