А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (28)

26.

Дебора очакваше, че загадъчният мъж с британски акцент ще я причака в хотела. Беше я проследил на летището, беше пътувал с нея в самолета, беше я видял в музея и беше вървял след нея до Акропола. Ясно беше, че знае къде е отседнала.

Фоайето на хотела беше хладно и тъмно, приятно, временно убежище от външния свят. Отново беше дежурен възрастният мъж. Изглеждаше грохнал от умора, но засия, когато Дебора се приближи към него и по навик се обърна към таблото с ключовете — очевидно не беше необходимо да пита за номера на стаята й.

Тя му благодари и взе големия месингов ключ.

— Има ли съобщения за мен? Обаждания? Запитвания?

Той усети, че във въпроса има скрито напрежение, и повдигна вежди.

— Не, госпожице. Проблем ли има?

— Не. Ще се обадя в чужбина от стаята си.

— Не е необходимо да ме предупреждавате.

— Знам, но предполагам, че скоро ще ме потърси друг човек. Телефонът ми ще дава заето няколко минути. Бихте ли му предали да се обади отново в десет часа?

Дори да беше озадачен от цялата тази ненужна информация, мъжът не го показа.

— Добре, госпожице — отговори той и леко се поклони.

Стаята й бе празна и очевидно нищо не беше докоснато. Все пак Дебора предпазливо огледа навсякъде, като се питаше на кого да се обади. Първият човек в списъка й беше майка й, но перспективата да й обяснява в какво положение се намира, й се стори изтощителна. Ако полицията не се беше обадила, семейството й вероятно не знаеше, че Ричард е мъртъв. Нямаше да може да проведе разговора, без да проличи, че се чувства отговорна за смъртта му. Мисълта я натъжи, защото за пръв път от години, наистина искаше да сподели с майка си всичко, както правеше като десетгодишна.

Съжалявам, мамо — помисли Дебора. — По-късно ще ти разкажа. Всичко. Обещавам.

Тя прерови чантата си, намери номер и го набра. Телефонът дълго звъня и най-накрая от другия край на линията недоволно изръмжа мъжки глас.

— Калвин? — попита Дебора.

— Да, кой е, по дяволите? Четири часът сутринта е.

— Дебора Милър.

Последва кратко мълчание и след това сънливостта и раздразнението изчезнаха от гласа на адвоката.

— Дебора? Къде си, за бога?

— В Гърция, Калвин — спокойно отговори тя. — И поне засега ще остана тук.

— Какво става?

— Полицията издирва ли ме?

— Да, но не сериозно. Не съм сигурен. Едното ченге ме попита дали знам къде си, но това беше всичко.

— Кой?

— Има ли значение?

— Да. Кой?

— Кийн. Мисля, че не те харесва. Ще се вбеси, ако разбере, че си напуснала страната.

— Вероятно вече знае. Виж какво, Калвин, знам, че не се познаваме добре, но трябва да се доверя на някого, а ти си работил с Ричард, затова… това ми е достатъчно.

— Разбира се — каза той, вече напълно разсънен. — Мога ли да ти помогна?

— Да. Необходимо ми е всичко, което можеш да намериш в компютъра на Ричард за Шлиман, Микена, Агамемнон и Атрей. Изпрати ми го по електронната поща.

— Какво? Нямам достъп до тази информация.

— Имаш. Ти представляваш неговите интереси и се грижиш за имуществото му. Ричард е бил убит заради нещо в тайната колекция на горния етаж и извършителите са го взели.

— Какво липсва?

Дебора се поколеба.

— Не съм сигурна, но мисля, че е погребална маска.

— Като онази, която гледаше на компютъра?

— Може би. Имай ми доверие. Знам електронния ти адрес. Написан е на визитката ти. Ще ти пиша и те моля да ми изпратиш всичко, което намериш. — Тя се поколеба отново и направи една последна решителна крачка. — Мисля, че полицията няма да залови убиеца на Ричард. Не искат да го хванат.

— Какви ги говориш? Смяташ, че полицията е… замесена?

— Все още не съм сигурна, но ако бях на твое място, щях да проверя двамата детективи, преди да споделя с тях каквото и да било.

Той млъкна. Явно не беше сигурен. Дебора зачака да чуе съгласието му.

— Добре — най-после каза той. — Ще ги проверя.

— И още нещо, Калвин.

— Да?

— Ако ти кажат, че аз съм убила Ричард, не им вярвай. — Изведнъж изпита желание да изповяда пред него тревогата си, но затвори, преди Калвин да има възможност да отговори, а и тя да каже някоя глупост.

Десетина минути погледа телевизия, после се изми набързо с варовитата хотелска вода и се приготви да си легне, когато телефонът иззвъня.

— Госпожице Милър — рече вече познатият глас с английски акцент. — Опасявам се, че днес ви изненадах и ви стреснах.

— Няма значение, но трябва да започнем този разговор на по-равностойни начала.

— Какво имате предвид?

— Вие знаете името ми, но аз не знам вашето.

Колебанието му беше краткотрайно. Стори й се, че го чу да въздиша.

— Добре. Казвам се Маркъс Фиц-Стивънс.

Разбира се, той може би лъжеше, но на Дебора й беше все едно.

— Да започнем отначало, а? — предложи тя.