А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (19)

18.

Дебора пъхна в устата си още един сандвич и набързо го прокара с чаша сок от червени боровинки. Тъкмо се канеше да тръгне, когато в стаята влезе Калвин Бауърс.

— Калвин — без да разсъждава, попита тя, — ти харесваше ли Ричард?

Той набърчи чело, докато съзнанието му смилаше неочаквания въпрос, както и факта, че тя го нарече с малкото му име.

— Лично не съм се срещал с него, но да, мисля, че го харесвах. Защо?

— Ще ти бъде ли трудно да повярваш, че той би направил известен музея с лични средства и дори с цената на доброто си име?

— Нито за миг.

Дебора кимна. Правилен отговор. Тя започна да изпитва малко по-топли чувства към Калвин Бауърс.

— Аз също.

Дебора си представи цялата гръцка колекция заедно с маската като централен експонат, подредена в блестящи от чистота витрини във фоайето или в специално построено помещение в дъното на дългия тъмен коридор, с обяснителни текстове и илюстрации по стените — най-богатата сбирка на гръцки антики извън Атина! Ричард безспорно се бе стремил към тази цел.

Бауърс, който я наблюдаваше, сякаш видя образите в съзнанието й, и кимна.

— Разбирам. Ако мога с нещо да бъда полезен…

Тя се усмихна, осъзна, че е затаила дъх, и шумно въздъхна.

— Между другото — добави той, — установих, че липсва част от юридическата кореспонденция на Ричард. Тук има ли някакви писма?

— В кабинета. Там държа повечето документи, отнасящи се за музея. Нещо определено ли търсиш?

Калвин придоби изражение като че трябва да се оправдава.

— Господин Диксън съхраняваше документи, свързани с личното му имущество и делът му в музея. Може би имат връзка със завещанието му. Полицаите ще искат да видят правното състояние на имуществото му, в случай че има някаква връзка с мотива на убийството му.

Дебора кимна делово, като внимаваше да покаже, че това изобщо не я учудва и притеснява.

— Тези неща са лични и би трябвало да са в жилището му, а не в музея, освен ако не са постъпили съвсем скоро.

— Колко скоро?

— Ако са били адресирани до дома му примерно преди ден-два. Жилището е на друг номер на улицата — сто четиридесет и три. Музеят се води на сто петдесет и седем. Не знам защо е така, след като се намират в две долепени сгради, но има две пощенски кутии. Ако е нещо лично, но се получава в музея, отнема няколко дни. Аз се занимавам с деловата кореспонденция, отсявам рекламите и му предавам останалото. Обикновено той не получаваше много писма и ако не отбележа някое като спешно, другите стигат до него по-късно. Това проблем ли е?

Бауърс не отговори и присви очи, после вдигна рамене и се усмихна.

— Едва ли. Просто не бих препоръчал официални документи да минават през ръцете на други хора, освен на получателя. Нали съм адвокат.

Детективите Сернига и Кийн бяха на горния етаж, в кабинета до спалнята на Ричард, заболи нос в списъка с гостите и описа на музейните експонати. Дебора погледна стълбището и внезапно реши да вземе една последна предпазна мярка, преди да се качи да разговаря с тях.

Дамската тоалетна до кабинета й представляваше малка стая, запазена за персонала на музея. Бе оборудвана със стандартна тоалетна чиния, мивка с течен сапун и сешоар за ръце. Електрическият ключ на осветлението беше свързан с вентилатор, който бръмчеше и тракаше почти толкова силно, колкото струята вода, пусната в тоалетната чиния. Когато сешоарът и вентилаторът бяха включени, обикновено не се чуваше нищо, затова кънтежът на повишени гласове я изненада.

След секунда Дебора установи откъде идва той. В стената над тоалетната чиния имаше отдушник за отоплението и климатичната инсталация. Отначало тя не обърна внимание, но после осъзна, че гласовете са мъжки и принадлежат на двамата детективи.

Тръбата на отдушника сигурно стигаше до кабинета горе.

Дебора не беше забелязвала това, но от друга страна то не й влизаше в работата. Колко често някой говореше на глас в онази стая? Там бяха личните покои на Ричард.

Единият глас беше по-висок от другия. Сернига? Не, Кийн.

Какво си се разслухтяла — помисли тя.

Сешоарът за ръце престана да бръмчи и гласовете се откроиха още по-ясно.

— Така твърдиш ти — изрева Кийн. — Аз откъде да знам, по дяволите?

Сернига измънка нещо неразбираемо и Кийн се изсмя в отговор. След това Сернига продължи да мърмори, но Дебора не долови нищо от думите му.

Кой знае защо, протегна ръка и угаси лампата. В стаичката настана непрогледен мрак. Вентилаторът също спря да работи. Гласът на Сернига, с леко металически нюанс от ехото в отдушника, се изви плавно като пушек.

— Вече ти казах — хладно, но раздразнено рече той. — Ако имаш проблем, говори с капитана.

— Направих го — извика Кийн, — и ти много добре знаеш докъде стигнах.

— Тогава слагаме точка, нали?

— Не. Твърдиш, че те са те прехвърлили от окръг Хенри? Сутринта им се обадих. Никой не беше чувал за теб.

Дебора изведнъж почувства студ и несигурност в тъмнината. По гърба й отново полазиха същите ледени тръпки, както когато усети мириса на мъжки одеколон и на дим от лула в апартамента си.

— Твоят началник ти заповяда да работиш с мен — каза Сернига. Сега гласът му беше твърд като стомана, сякаш едва сдържаше гнева си. — Ако имаш някакви проблеми, отнеси се към него.

— Ти ченге ли си изобщо? — попита Кийн. — Видях изражението ти, когато ти дадоха формулярите. Не си попълвал такива неща, нали? Искам да видя значката ти.

Но точно в този миг някой дръпна вратата на банята от външната страна и Дебора не чу нищо повече.