А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (68)

65.

На Червения площад се изливаше дъжд. Дебора беше в Москва от два дни и през цялото време валеше толкова безмилостно, че беше невъзможно да си представи града без сиво небе, мокри дървета, лъщящи павета и блестящи кубета.

Два дни.

Знаеше, че това е пълно безумие. Не трябваше да идва тук. След като от десет години не беше напускала Щатите, в рамките на няколко седмици беше предприела две абсолютно непланирани пътувания в Европа. Не можеше да си го позволи и щеше да изплаща цялата абсурдна екскурзия до края на година. И дори през по-голямата част от следващата. В Гърция беше скъпо, но новата капиталистическа Русия далеч я превъзхождаше. Какво правеше тук, за бога?

За да последва насериозно съвета на Кийн и Сернига, сякаш това щеше да изтрие от паметта й презрението, с което я нарекоха глупачка и аматьор? Или за да прогони други образи от съзнанието си?

Мъртвите гърци. Отворените им очи…

Или за да се скрие в друг континент?

Това последното май е най-близо до истината — отбеляза вътрешният й глас.

Имаше обаче още въпроси, които искаше да зададе. Сернига беше казал, че не става дума за археология, нито за руснаците или за Магдебург, но Дебора беше сигурна, че има и нещо друго, което той не спомена. Същността на целия този трагичен фарс. Тя го чувстваше от самото начало — усещането, че кучешките следи, по които върви, всъщност са на вълк или на нещо по-голямо и странно. Щеше да го разпознае само ако заобиколеше ъгъла и го видеше да я дебне.

Беше дошла в Русия, въпреки липсата на достатъчно пари и здрав разум, твърдо решена да проследи дирите още по-нататък, или докато избледнеят напълно, или докато я доведат до звяра.

Предишния ден, след безкрайния полет, Дебора свърши три неща. Запази си стая в хотел „Белград“ близо до парка и само на една спирка с метрото от Кремъл. Посети музея „Пушкин“ и изумено разгледа съкровището на Приам — прочутата сбирка от древни артефакти, които преди сто години Шлиман бе открил в Троя и пренесъл тайно в Германия. Все още не знаеше има ли връзка между съкровището и новото й разследване — освен факта, че смъртта на бившия съветски агент на една пресечка от музея в Атланта и в нощта, когато оттам беше открадната колекция от исторически ценности от времето на Троянската война, не е случайна. Колекцията на Ричард бе фалшификат, но и двете сбирки се бяха намирали в Берлин през 1945 година, когато руснаците чукаха на вратата — и двете бяха изнесени от страната.

И третото, което направи, беше да се обади на Александра Волошинова, дъщерята на убития руснак. Всъщност звъня два пъти. Първия път отговори мъж, заяви, че не разбира какво го пита и затвори. Втория път отговори Александра, но и тя не беше по-общителна; все пак записа номера на Дебора в хотела, в случай че промени решението си.

На другата сутрин се обади.

— Съпругът ми не обича да говоря за баща си. По-точно за работата му. Но аз ще се срещна с вас.

Двете трябваше да се видят на площада, ограден от претенциозната стара сграда на универсалния магазин ГУМ и мавзолея на Ленин, зад който се червенееха тухлените стени на Кремъл. Дебора се загърна в тънкото си палто и тръгна на югоизток, където огромните причудливи кубета на „Свети Василий Блажени“ блестяха в червено-златисто в дъжда. Усети силна тръпка на вълнение, че е тук.

Беше достатъчно възрастна, за да помни какво означаваше Съветския съюз за Америка през седемдесетте и осемдесетте години на двадесети век, въпреки че представата за заплахата от студената война и надпреварата във въоръжаването бе създадена преди всичко от пропагандни поръчкови филми. Макар че беше в разгара на лятото, Дебора малко се изненада, като че очакваше, според щампите, площадът да бъде покрит със сняг, и се стресна от познатата емблема на „Макдоналдс“ в съседство с една мрачна каменна фасада, украсена със сърп и чук. Тя знаеше, че Съветският съюз вече не съществува, но атмосферата на стария режим се чувстваше толкова осезаемо във влажния въздух, сякаш външната показност на западния демократичен капитализъм е временна коледна украса, която печално ще бъде свалена след няколко седмици.

Александра Волошинова беше възпълна като баща си, на четиридесет и няколко години, бледа. Лицето й беше безизразно и малко сурово, а очите черни и предпазливи и непрекъснато се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеха някого. Беше с дълго черно манто и светлосив шал. Неизвестно защо, Дебора очакваше да види по-млада жена, и отстъпи встрани, за да се дръпне от пътя й, мънкайки извинения, преди да се досети, че е тя.

— Дебора Милър? — попита жената. Гласът й беше равен, а лицето й безизразно, дори без знак на учтивост.

— Да — усмихна се Дебора. — Вие трябва да сте Александра.

— Сергей Волошинов ми беше баща — каза тя, сякаш правеше тънка разлика. — Защо сте дошли?

Дебора, която се бе въодушевила от факта, че рускинята се съгласи да се срещнат, се почувства обезсърчена. Очевидно Александра не искаше да говори и не я желаеше там.

— Опитвам се да разбера какво се е случило с баща ви, защото мисля, че е свързано със смъртта на един друг човек.

— Но вие не сте от полицията.

— Другият човек беше мой близък приятел.

Жената се замисли, като притискаше като щит чантата до едрия си корем.

— Полицаите казаха, че попаднал в покрайнините.

— Мисля, че това не е истина.

— Госпожо Милър… — започна рускинята.

— Госпожица — поправи я Дебора и се усмихна.

Александра Волошинова спря и я погледна и неочаквано лицето й за миг също се разтегли в усмивка.

— Не сте омъжена — отбеляза тя. — Не е лошо.

— Засега определено е добре.

Рускинята кимна и сетне неочаквано я хвана за ръката и я задърпа към „Свети Василий Блажени“.

— Баща ми беше… — без да я поглежда, каза тя. — Не разсъждаваше добре.

— Бил е… психически неуравновесен?

Александра се замисли и се усмихна мрачно.

— Луд. Баща ми беше луд.

Дебора не намери да каже нещо подходящо, затова я остави да говори.

— Майка ми почина преди шест години. Той дълго време тъгува. Не ядеше. Не излизаше. Беше като вцепенен, само седеше в апартамента си. И след година-две полудя… — Тя махна неопределено с ръка, но жестът изразяваше не толкова тъга, колкото раздразнение. — Внезапно започна да се интересува от предишната си работа. Прекалено много. Четеше и говореше само за нея. На всички! На мен, на семейството ми, на хората в магазините, по ресторантите, в парка. И все едно и също. Бил горд руснак, работил за страната си, знаел тайните й и не вярвал на американците и англичаните, нито на предишното съветско правителство. Те били лъжци и убийци. А какво било сега? Хамбургери и улични банди, изчанчени дрехи и мафия, а бедните продължавали да гладуват като по времето на Сталин и царете… Едно и също. Непрекъснато.

Гласът й стана по-груб и рязък, докато възпроизвеждаше тирадата, която несъмнено беше чувала хиляди пъти.

— Той беше луд, стар човек. Дразнеше всички. Присмиваха му се. А сега е мъртъв и това е добре. За него. За моето семейство. За мен — заяви Александра, сякаш предизвикваше Дебора да оспори думите й.

— Защо е отишъл в Америка, щом като я е мразел толкова много?

— Защото беше луд. — Александра сви рамене. — Не знам.

— Възможно ли е да е разследвал някакъв стар случай от службата му в МВД?

— Да разследва?

— Да се опитва да научи повече за нещо от миналото.

— Може би — безучастно отговори рускинята. — Баща ми написа много писма, но не съм ги чела.

— Във вас ли са?

— У дома. Няколко кашона. Изчистиха апартамента му и ми изпратиха кашоните. Какво да правя с тях? Защо са ми?

— Може ли да ги видя?

Александра я погледна.

— Приятелят ви, който е починал, любовник ли ви беше?

Прямотата на въпроса накара Дебора да се засмее.

— По-скоро ми беше нещо като баща.

— Добре — отвърна Александра и се вторачи право напред. — Може да ги видите.

 

 

Влязоха в метрото. Дебора направи като Александра — изсипа шепа монети, без да каже нищо или да се усмихне. От време на време се усещаше, че гледа прехласнато барелефите и мозайките, които украсяваха по-старите станции — украински селяни със снопове пшеница, прегръщащи се производители на трактори с гаечни ключове в ръце, образи на Ленин, изнасящ вдъхновени речи, изображения на победоносната съветска пехота и танкове. Както и в Гърция, имаше чувството, че е попаднала в друг свят.

— Казахте, че баща ви е живял в Магдебург — напомни й Дебора веднага щом отново излязоха на открито, защото Александра категорично бе млъкнала в препълнената мотриса.

— В щаба на МВД в Източна Германия. Баща ми беше… изпратен там като млад.

— През петдесетте години на двадесети век?

— Да.

Дебора се замисли. Нямаше логика. Защо германците ще се опитват да изпратят труп в град, който ще падне в ръцете на руснаците и ще стане част от съветската империя? Магдебург се намираше югозападно от Берлин, но не достатъчно далеч от границата с Полша, за да се смята в безопасност, и определено далеч от значително по-сигурното убежище на Швейцария. Пък и ако разказът на Тоня беше истина, американците бяха нападнали германския конвой далеч на юг от Магдебург. Пренасянето му в града би било безсмислено и те не биха се опитвали да го направят. Следователно оставаше една-единствена обезкуражаваща възможност: Сернига имаше право. Нямаше връзка. За каквото и да ставаше дума в писмото на руснака, там не се споменаваше за конвоя, който Андрю Мълигру беше атакувал…

Останките не са стигнали до Магдебург… Въпреки всичко, Дебора подсъзнателно усещаше, че съществува връзка. Имаше чувството, че нещо й се изплъзва, и че цялата история е като картина, която трябва да погледнеш под подходящ ъгъл, така че щрихите да добият смисъл.

— Казахте, че баща ви непрекъснато говорел едно и също и е бил обсебен от стари идеи и проблеми.

— Обсебен — повтори Александра. Думата очевидно й хареса. — Да.

— Имаше ли определени случки или събития, които е споменавал?

Рускинята се поколеба.

— Не. Само общо, нищо определено.

Тя отмести поглед встрани и Дебора почувства, че не казва истината.

 

 

Александра и съпругът й живееха в сив и олющен висок блок от ерата на Брежнев, на един час път от центъра на града. До сградата се стигаше по пътека, водеща надолу през горичка от сребристи брези. Качиха се на четиринадесетия етаж с раздрънкан асансьор, боядисан в отровно яркозелено и вонящ на ферментирала урина. Апартаментът беше малък и обзаведен оскъдно, но чист. Александра покани Дебора вътре с почти имперско благоволение, горда, че го притежава и го поддържа добре. От прозореца Дебора преброи четири други съвсем еднакви блока и безброй подобни сгради, простиращи се по пътя, по който бяха дошли.

Василий, съпругът на Александра, беше едър и широкоплещест човек, изглеждаше на петдесет и две-три години. Твърдеше, че не говори английски. Той огледа критично Дебора и тромавото й телосложение, когато тя влезе в стаята като изгубила се, безкрила птица. Александра му каза нещо на руски. Изражението й беше строго, а гласът й сериозен. Той изсумтя няколко пъти и сетне поздрави Дебора по-радушно, отколкото тя очакваше, а накрая като си подсвиркваше, излезе.

— Отива да купи нещо за ядене — обясни Александра. — Ще вечеряте тук.

Това беше покана и Дебора й благодари, като съобрази, че изгонването на съпруга е свързано с темата, която искат да обсъдят.

Имаше пет големи кашона, надписани само с адреса на апартамента.

— Ето — каза Александра и презрително посочи към ъгъла, където бяха натрупани. — Можете да ги отворите.

Тя отиде в кухнята да направи кафе и остави Дебора сама с кашоните и с определеното усещане, че дъщерята на убития мъж с удоволствие би ги изгорила. Бяха пълни със стари кафяви пликове и листа, някои напечатани педантично и събрани в папки, а други бяха изписани с привидно несвързани драсканици. Тя въздъхна дълбоко. Всичко беше на руски и Дебора не разбираше нито дума.

— Бихте ли ми помогнали да прочета нещо? — попита тя, когато Александра се върна, носейки поднос с кафе и сладкиши.

— Няма нищо интересно — намръщи се рускинята.

— Само ми кажете какво пише на папките.

Александра се намръщи още повече, а после нелюбезно изръмжа и се отпусна на тумбестата възглавница до най-близкия кашон.

Дебора не знаеше какво да очаква. В края на краищата Сергей Волошинов едва ли би пазил официални документи. Дори да е пазил, едва ли след смъртта му биха ги изпратили на семейството му. Докато Александра прелистваше първите две папки, сдържаното й, подобно на маска лице, се опъна и помръкна.

— Нищо — заяви тя. — Само глупости.

Доколкото Дебора виждаше, голяма част от папката съдържаше писма, много от които написани на официални листове с държавния герб на Съветския съюз.

— Какво пише там?

— За неговата… обсебеност.

— Класифицирана информация ли е това? Имам предвид тайна ли е? Опасно ли е за вас, ако ми го кажете?

Неочаквано лицето на Александра разцъфна в мрачна усмивка.

— Не. Баща ми работеше в дирекция „Охрана на границата“. Беше войник и дребен чиновник, бюрократ. Работеше с важни фигури, които се занимаваха с тайни и опасни неща, но той не беше от такъв ранг.

— Тогава не разбирам какво не искате да ми кажете.

Александра скочи бързо и Дебора трепна, уплашена, че едрата жена ще я удари. Тя обаче ритна два пъти първия кашон, като го преобърна и разсипа съдържанието му, крещейки нещо на руски. Каменното й лице сега се зачерви от гняв.

Дебора стана и започна да се извинява.

— Не — каза Александра. — Не вие трябва да се извинявате, а той.

Тя отново ритна кашона, който се разкъса.

— Баща ви? Защо?

— Заради това. Тези глупави… срамни тъпотии.

— Не разбирам — повтори Дебора и протегна ръце, сякаш да я успокои. — Моля ви, кажете ми. За какво става дума?

Александра се опита да се овладее, но лицето й остана пламнало от гняв.

— Баща ми беше глупак. — Огорчението й премина в срам. — Години наред беше добър войник на родината си и работеше за комунистите в Източна Германия.

— В Магдебург — подсказа Дебора.

— Да, в Магдебург. Отличиха го с медали и награди, но после го върнаха в Русия и му отнеха…

— Ранга?

— Понижиха го в ранг. Престанаха да му вярват. Петнадесет години работи за КГБ, но се промени. Когато се пенсионира, беше с по-нисък ранг, отколкото в ГДР.

— С какво се занимаваше? — предпазливо попита Дебора, убедена, че й предстои важно разкритие.

— Написа всичко това — отвърна Александра и грабна шепа писма.

— Какво пише там?

Александра застана неподвижно, леко наклони глава и притвори очи, сякаш в религиозен унес, а после ръцете й се раздвижиха сами, и без да гледа, извади лист от купчината.

Листът се различаваше от останалите. Беше гланцов, с отпечатана черно-бяла снимка, нашарена с червени линии и стрелки и с надраскани с маркер букви на кирилица. Тя го сложи внимателно върху тънкия килим, сякаш беше нещо чупливо или взривоопасно. Очите й бяха премрежени и невиждащи. Бутна го към Дебора.

— Какво е това? — попита Дебора, взе го и погледна рускинята, но не получи отговор и се вгледа в снимката.

Всъщност фотографиите бяха четири, на едно и също нещо, снимано от различни ъгли — човек, легнал по гръб, със затворени очи и леко отворена уста. Две от снимките бяха сиви и мъгляви изображения на торса му, а другите показваха отблизо лицето му и бяха по-ясни и контрастни. И на двете се виждаше точка в челото на мъжа. Приличаше на дупка от куршум.

— Не разбирам. — В гласа на Дебора се прокрадна нетърпение, защото рускинята се държеше прекалено театрално. — Кой е този?

Александра продължаваше да мълчи и Дебора изпита странното усещане, че мълчанието й е многозначително и подсказващо нещо. Повдигна вежди и отново погледна снимката.

— Какво? Кой е…

Но още докато задаваше въпроса, успя да фокусира детайлите на листа. Рядката черна коса, сресана към ушите, бледата кожа, веждите, брадичката, формата на носа, грижливо подстриганите мустачки под него като четка за зъби…

— Не, не може да бъде.

Дебора се взря още по-съсредоточено в снимката.

— Не може да бъде — повтори тя. — Прилича на…

— Хитлер — без да я поглежда, каза Александра. — Прилича на Хитлер.

— Адолф Хитлер. Да, но…

— В края на войната Хитлер се е самоубил в бетонен бункер, нали?

— Да. — Дебора загуби ориентир. Имаше чувството, че гази в мъгла. Нямаше представа какво я чака, когато се разсее.

— Руснаците отишли там и намерили трупа му. Имало и други. Взели ги, за да ги изследват и погребат, но телата били увредени и времето било много горещо, затова по заповед на НКВД не ги закарали в Москва, а в щаба на военното разузнаване…

— В Магдебург — бавно добави Дебора. Мъглата се завъртя във вихрушка, връхлитайки я стремително.

— Да, в Магдебург — повтори Александра. — Нещата са прости и ясни. Всички знаят истината. С изключение на баща ми. Ненормалният ми баща отиде да работи там и идеята го обсеби…

— Трупът не е стигнал до Магдебург. Останките на Адолф Хитлер не са стигнали до Магдебург — перифразира Дебора, включвайки думата, употребена в писмото на Сергей Волошинов в нощта на убийството му.

Тоест трупът, който беше датиран по въглеродния метод…

Не. Ричард бе държал трупа на Хитлер в тайната си стаичка в Атланта? Не беше възможно. Как би могъл? Как се беше озовало тялото там?

Така както съкровището на Приам се е озовало в музея „Пушкин“ — отговори вътрешният й глас.