А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (23)

21.

Решението да замине за Гърция беше взето интуитивно. Оттам беше започнало всичко. Съкровището беше открито в Гърция. Загадъчните гости на Ричард бяха гърци. И с Гърция той беше провеждал тайни телефонни разговори. Дебора трябваше да търси там, далеч от музея и шофьора на микробуса. Нямаше доверие на полицията в Атланта. Беше убедена, че между всичките тези неща има връзка. С всеки изминат километър тя се приближаваше до събирателната им точка и се отдалечаваше от смъртоносните им цели.

Не можеше да спи, докато пътува със самолет. Седалките винаги бяха твърде тесни, за да се изтяга удобно, пък и не харесваше идеята да спи сред непознати хора. Достатъчен й беше дискомфортът, че са заедно в летящия в небето цилиндър. Не искаше да бъде в безсъзнание и да не знае какво става. Днес обаче повече от всякога имаше нужда да поспи, докато се носеха над Атлантическия океан, после над Средиземно море и над искрящите сини води на Егейско море.

Но не можеше да заспи — колкото и да се опитваше да заблуди организма си, че е нощ. Беше капнала от умора и перспективата, че ще лети повече от десет часа и в Атина ще слезе от самолета на зазоряване, изведнъж й се стори потискаща. Мозъкът й бе объркан от потоците инстинкт и разум. Мислите преминаваха пред затворените й очи като противоречиви субтитри на чуждестранен филм и й подсказваха, че моментът не е подходящ за отпускане. Трябваше да измисли план. Не разполагаше с местна валута, нито си бе запазила стая в хотел и не знаеше защо беше тръгнала да гони вятъра и какво смята да прави сега, след като беше предприела пътуването. Изключено беше да заспи.

Дебора погледа филма, към който пътниците проявяваха определен интерес, изяде поднесената храна и прекара половината време, като се разхожда нагоре-надолу, съзнавайки, че всички я намират за непохватна и досадна. Тя видя мъжа в костюма от три части, в когото се беше блъснала на опашката за билети, но той четеше и изглежда не я забеляза.

Изминаха два часа, а после три. За миг помисли, че е задрямала, но когато погледна часовника на ръката си, стрелките не бяха помръднали. Изправи се и се замисли какво ще прави, когато самолетът се приземи. Поне щеше да бъде в безопасност.

Мъжът в костюма от три части остави книгата и разкърши рамене, сякаш мускулите му се бяха схванали от дългия полет и се протягаше. Той хвърли безразличен поглед назад, където високата американка надничаше зад спътника си, за да види през открехнатите щори утринното слънце. Беше сигурен, че не го е познала, и това беше хубаво. Трябваше да я следи, след като се приземяха, но не прекалено отблизо. В края на краищата нямаше причина да бърза, най-важното беше избирането на подходящия момент.