А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (43)

41.

— Тоня? Какво правиш тук? — попита Дебора. Пистолетът се вдигна няколко сантиметра и се прицели в гърлото й. — Махни това нещо от мен.

— Не ми говори като на чистачка — с дрезгав глас отвърна Тоня.

Но ти наистина си чистачка — помисли Дебора, но премълча.

— Не разбирам. Защо си тук? Не…

— Тогава млъкни и слушай. След минута и нещо ще пристигне следващият автобус с туристи и искам да бъда сигурна, че няма да направиш някоя глупост. Ясно ли е?

— Да — отговори Дебора, забравила за Атрей и Агамемнон и приковала очи в тъмното дуло на оръжието.

— Да започнем с няколко основни правила. Направиш ли крачка към мен, ще те застрелям на място.

Дебора, която разсеяно беше тръгнала към Тоня, спря и застана неподвижно.

— Второ, ако се опиташ да говориш с някого, ще те…

— Застреляш на място? — Дебора се опитваше да се държи безгрижно, дори игриво, сякаш се опитваше да пробие абсурдността на ситуацията. Отмести поглед от пистолета и се втренчи в очите на жената отсреща. — Не, няма да го направиш. Забеляза ли процента на чернокожото население в Гърция? Ще те хванат за броени минути.

Не трябваше да го казва.

Държането на Тоня стана ледено.

— Може би. Но не ми пука.

Тя го произнесе без драматична превзетост, но така категорично, че Дебора отстъпи назад, убедена, че Тоня говори сериозно. Освен това разбра, че намеквайки за черната й кожа, ще я направи още по-решителна. Двете изпитваха особена предпазливост една към друга. Смътно и без да има представа за логиката, Дебора почувства, че присъствието на Тоня там и причината за пистолета в ръката й имат нещо общо с расовата омраза.

Расова омраза?

— Дойдох да взема онова, което никога не ти е принадлежало — рече Тоня. — Или ако не успея, да те убия. Няма значение кое. Очаквам да направя и двете. Все ми е едно дали ще умра или ще изгния в някой гръцки затвор.

Тя говореше с огорчение и примирение, очевидно произлизащи от дълго потискан гняв. Думите й бяха смразяващи и Дебора разбра, че е безсмислено да възразява срещу абсурдното й поведение и че Тоня презира проявите на слабост.

— Защо?

Чернокожата жена се ухили самодоволно и многозначително. Гримасата й обаче не беше весела, а обидена, смутена и тъжна.

— Защо? — повтори тя.

— Да — отвърна Дебора. — Ако ще ме застрелваш, искам да знам защо. Мисля, че е справедливо.

— Заради бащата, когото не познавам.

Дебора се вторачи стъписано в нея.

— Звучи ли ти справедливо? — добави Тоня и вдигна пистолета.