А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (14)

13.

Седяха с Калвин Бауърс във фоайето на музея, вече озарено от сега сякаш нелепата утринна светлина. Ричард беше мъртъв, но ето че слънцето отново изгряваше… На Дебора това й се струваше неправилно и неприятно. До заключената входна врата стоеше униформен полицай. Детективите все още бяха в кабинета.

Извън присъствието на ченгетата, Бауърс беше различен — спокоен, отпуснат, искрен и дружелюбен. И красив. Той седеше, нехайно протегнал крака пред себе си, небрежно-елегантен, но пълен с енергия. Дебора не изпитваше желание да разговаря с него и хубостта му я караше да се чувства неловко и някак несигурна в себе си, въпреки че той й се беше притекъл на помощ и би изглеждало детинско да седи там, без да бъде поне малко любезна с него.

— Откога работите за Ричард? — осведоми се тя.

— По-малко от година. Разбира се, той имаше делови връзки с кантората ни по-отдавна. Може би от времето, когато купи музея. Но аз се включих преди няколко месеца, когато господин Диксън ни изпрати документи. Няколко пъти сме разговаряли по телефона и сме си разменяли юридическа кореспонденция, но не сме се срещали.

Дебора се изуми. Справедливият му гневен изблик в кабинета преди няколко минути беше накарал нея и ченгетата да предположат, че Бауърс е стар приятел на Ричард и е лично накърнен както от престъплението, така и от начина на разследване. Адвокатски похват — за да ги изкара от равновесие. Явно, интересът му към случая беше само професионален.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв — каза Дебора и веднага съжали, че говори такива неща, особено пред непознат. — Извинявайте. Това беше клише. Не изразява… Господи, предстоеше ни толкова много работа.

Бауърс прие спокойно промяната в тактиката й, сякаш не беше я забелязал.

— Има хора, които ще ви помогнат, нали? Управителният съвет на музея? Лично аз с удоволствие ще ви помогна. Познанството ми с господин Диксън беше кратко, но кантората е създадена отдавна и е обвързана със стойността на имуществото му, затова съм сигурен, че ще мога да разчитам на подкрепа.

Ще мога да разчитам на подкрепа. Бауърс говореше като рицар, който предлага услугите си на дама, изпаднала в беда.

— Ще се справя — малко високомерно каза Дебора. Направи го инстинктивно. Нямаше представа дали ще може да се справи.

— Не се и съмнявам — усмихна се той.

— Съжалявам. Не съм свикнала… — „… да бъдеш нещо друго, освен напълно самостоятелна? — лукаво попита вътрешният й глас.“ — … да се грижат за мен. Ричард ми даваше пълна свобода… — Дебора усети, че нещо стегна гърлото й и млъкна, а после се усмихна смутено и извинително сви рамене.

Бауърс кимна съчувствено. Тя погледна към експонатите във фоайето, които двамата с Ричард така старателно бяха събирали…

— Археолог ли сте? — попита той, поглеждайки косо към изложбата за североамериканските индианци.

— Не точно. Аз съм директор на музея. С магистърска степен.

— И какво трябва да завърши един директор? — предразполагащо се усмихна Бауърс и Дебора се отпусна.

— Завърших и английски, и археология, макар че много хора с моите специалности се занимават с бизнес.

— Лично аз не бих предпочел.

— Аз също — отвърна тя и този път усмивката й беше малко по-сърдечна.

— Каква компания имате! — възкликна той и посочи една великолепна томахавка с каменно острие. — Погледнете това зловещо нещо. Варварско оръжие.

— Не мисля, че местните американци са били по-малко цивилизовани от белите заселници само защото са разполагали с по-неефективни начини за убиване на хора — иронично се усмихна Дебора.

— Местни американци. Странно е как хората мислят, че всичко зависи от понятията.

Тя изпита леко раздразнение, но нямаше време да реагира.

— Госпожице Милър? — чу гласа на Тоня.

Беше се появила от дългия коридор, водещ към жилището на Ричард и стоеше неуверено, смутено сплела пръсти пред себе си като за молитва.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

Дебора стана.

— Насаме, ако нямате нищо против — добави Тоня.

Дебора кимна за извинение на Бауърс и двете мълчаливо тръгнаха към кабинета на музея.

— Какво има, Тоня? — попита Дебора, след като влязоха и затвориха вратата. Останаха прави, сковани и напрегнати.

— Мисля, че знаете. Вижте, просто бях любопитна. Имам приятел в полицията. Той ми каза за убийството веднага щом са получили обаждането ви. Спомена нещо за тайна стая и… Исках да видя какво става. Не предполагах, че ще присъства господин Диксън. Нямах никакви намерения.

Дебора не я познаваше добре, но беше разговаряла достатъчно с нея, за да схване, че последното й изречение звучи странно. Тя не говореше като чистачка и не се срамуваше, че е чернокожа. Говореше правилно и внимателно подбираше изразите си — Дебора често се питаше от коя чиновническа професия е изпаднала, за да започне да чисти тоалетните в музей. Тоня се държеше така, сякаш искаше всички да са наясно, че нямат право да се отнасят с пренебрежение към работата и цвета на кожата. При други обстоятелства никога не би казала „Нямах никакви намерения“ и изречението хвърли странен и неясен нюанс върху изповедта й.

— Може би не трябваше да влизаш, преди да е дошла полицията — уморено каза Дебора.

— Да, госпожице, абсолютно сте права — рече Тоня, клатейки глава, сякаш сама бе изумена от себе си.

Никаква агресивна нападка или грижливо оформен хаплив намек за това — какво да направи със забележката си надутата и превзета бяла кучка. Да, госпожице, абсолютно сте права.

От Тоня? Никога.

Дебора присви очи, все едно правеше кастинг за „Отнесени от вихъра“.

— Искате ли кафе? — попита Тоня, след като въздъхна облекчено. — Правех ви кафе, но стомахът ми се беше свил и трябваше да пийна нещо.

Дебора нямаше сили да се усмихне и недоверчиво и обезпокоено се втренчи в гърба й, докато Тоня се отдалечаваше. „Стомахът ми се беше свил“? Кого се опитваше да заблуди и защо?

Върна се във фоайето. Калвин Бауърс разговаряше с едър мъж в лъскав костюм. Харви Уебстър. Сърцето й подскочи, но тя вдигна гордо брадичка и бързо се отправи към тях.

Уебстър беше сериозен, но лицето му засия, когато я видя. Не показваше тревожни признаци от алкохола, който беше погълнал предишната вечер, нито от факта, че Дебора бе отхвърлила ухажванията му.

— Ужасна работа — каза той, когато тя се приближи. Гласът му беше тих, хрисим и учудващо мелодичен. — Ужас. Ако мога да направя нещо, веднага ми кажи.

— Благодаря, Харви — отвърна Дебора.

— Полицаите ми се обадиха рано сутринта. Казаха, че трябва да затворим музея.

— Какво? За колко време?

— Не за дълго. Две-три седмици.

— Три седмици! — възкликна тя.

— Можем да ги убедим да го отворим и по-рано — обади се Бауърс, намесвайки се в защита на Дебора.

— Сториха ми се категорични — отвърна Уебстър и погледна Дебора със съчувствена усмивка, която обаче не стигна до воднистите му очи.

Ето това сигурно беше наказанието й. Уебстър и Управителният съвет щяха да поемат нещата в свои ръце и да я изолират през следващите седмици, докато се прегрупират и организират. Тя се вгледа в престорената лицемерна усмивка на Харви Уебстър и й се стори, че надзърна в бъдещето си — постепенно намаляване на контрола й върху колекцията, докато в същото време Сдружението на бизнесмените християни поемат нещата все повече в свои ръце и накрая превърнат музея в онова, което винаги са искали — тематична сбирка с несериозно съдържание, но пък големи приходи.

— Трябва да говоря с двамата детективи — рече Уебстър и тръгна. — Да видя какво ще мога да направя.

Вероятно да издействаш затварянето на музея най-малко за месец — помисли Дебора, чувствайки се надхитрена.

Тя се обърна, изведнъж обзета от чувство за безсилие, каквото ненавиждаше у себе си. Усети, че Бауърс е зад нея, готов да каже нещо окуражително. Сложи ръце на кръста си и огледа ярко осветеното безлюдно фоайе. Чувстваше се самотна без Ричард и сградата приличаше на празна, безсмислена, безполезна черупка.

Три седмици. Цялата работа по рекламирането на новите изложби, радостните ръкостискания, разговорите, любезните усмивки към дарителите, снимките в пресата на страховития корабен нос, целият труд — всичко беше напразно. За три седмици Атланта щеше да забрави, че музеят е съществувал. И какво ще прави Дебора цели три седмици? Ще снове насам-натам из осветения музей, докато Кийн и приятелите му си подхвърлят дебелашки шеги за хомо еректус?

Господи, колко нелепо.

— Можем да отворим музея и по-рано, ако стане ясно, че нищо не липсва — каза Калвин, който стоеше зад нея, спазвайки благоприлично разстояние.

Дебора се обърна и му се усмихна благодарно.

— Не знам защо толкова много държа да бъде отворен. Вероятно ако се правя, че всичко е нормално… тогава някак…

— Да — побърза да се съгласи Калвин, спестявайки й тактично края на изречението.

Дебора пое дълбоко въздух и се опита да прогони мисълта.

— Мога да направя пълен опис още днес — каза тя, — и да проверя дали всичко е на мястото си. Разбира се, ако от стаята на Ричард зад библиотеката липсва нещо, няма как да разбера какво е изчезнало…

Сви рамене и отново се чу да въздъхва. Споменът за мястото се беше врязал в паметта й като познат и неприятен мирис. И проснатият под лампите труп…

Чакай.

Нещо наистина липсваше.

От отворената витрина зад библиотеката беше извадено нещо. Другите витрини изглеждаха акуратно подредени, затова бе предположила, че оттам нищо не е взето. Осветлението в тайната стая обаче беше странно — ярък правоъгълник светлина от специално насочени лампи, който хвърляше студен блясък върху обезобразения труп на Ричард. Но какво е имало по-рано на това място?

Дебора си спомни, че в средата на пода имаше електрически контакт. А също и витрина — широка и специална, за най-важния експонат на колекцията. Трябва той да е бил доста голям, тъй като колелцата под витрината бяха оставили хлътнали кървави дири по килима… Но кое би могло да бъде толкова по-необикновено и забележително в сравнение с предметите във витрините — и единствено би си заслужавало да бъде взето, като останалите безценни неща останат недокоснати?