А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (79)

76.

Тя не се поколеба. В мига, в който видя оръжието, отстъпи назад. Калвин беше добре осветен, но по раздразненото му изражение тя разбра, че я е изгубил в сенките. Дулото на пистолета му потрепери, докато я търсеше. Дебора направи още две безшумни крачки назад и легна на пода. Очите й бяха приковани в осветеното пространство, където Калвин стоеше неподвижно, а младежът с обръснатата глава буташе сандъка нагоре по стълбите. Тя събу едната си обувка и я хвърли. Обувката падна на три метра встрани от нея и звукът накара Калвин да се прицели. Той стреля веднъж и после още два пъти. Звуците отекнаха оглушително в затвореното пространство.

Дебора чу рикошета, сви се и затаи дъх, докато куршумите свистяха из каменната стая.

— Хайде — нетърпеливо извика хлапакът. — Трябва да тръгваме.

Дебора вдигна глава, като внимаваше да не прави резки движения, в случай че очите на Калвин бяха привикнали с тъмнината. Той продължаваше да се взира с насочен пистолет. Не знаеше дали я е улучил или не.

— Застреля ли я? — нервно попита младият неонацист. — Трябва ми помощ. Нямаме време…

— Да. Така мисля.

— Мислиш? Влез и провери.

— И тя да избяга покрай мен, както направи с теб в Микена? — попита Бауърс и най-после спусна оръжието си. Той погледна хлапака и съдейки по сковаността на тялото му, Дебора разбра, че не обича да му казват какво да прави. — Няма значение. Тя и без това е мъртва.

Калвин излезе, отстъпвайки назад заднишком. Тежките врати се затвориха и заключиха. Гробницата потъна в непрогледен мрак.

Дебора изпусна затаения си въздух и се запита дали се беше молила на Бога, докато куршумите летяха от камък на камък.

А сега какво? Те може би нямаше да се върнат и това беше добра новина, но изглеждаха убедени, че тя вече не представлява заплаха за тях, което беше странно. Не я искаха за заложник, нито да я мъкнат с тях, вероятно смятаха, че тя ще умре от глад, заключена в камерата само с трупа на Маркъс.

„Тя и без това е мъртва“ — беше казал Калвин. Перчене ли беше това или наистина беше така?

Мисълта я разтревожи. Колко време щеше да мине, преди Тоня да намери парфюма? Това беше паролата, която беше оставила на телефонния секретар. В случай че неясните й подозрения към Калвин се окажеха основателни, тя бе оставила знак, на който Тоня щеше да попадне, докато чисти. Беше свързан с нещо, което Дебора обикновено не използваше — „женско“, както се беше изразила Тоня, резка от червило на огледалото, оставена обеца или локвичка „Шанел №5“, който всяка жена би доловила веднага щом влезе в сградата. Тези бяха знаците, водещи към откриването й…

И към още едно провалило се усилие да бъдеш…

Какво? Женствена?

Чувството за загуба и агонията на съжаление, че няма да има повече флиртуване с Калвин Бауърс, бяха притъпили и направили смешно незначителен израза в очите му, когато внимателно и преднамерено я нарече еврейка.

Да бъде проклет и да гори в ада.

Дебора знаеше, че е права, и ако все още някаква част от нея искаше всичко това да не беше вярно. Тя щеше да я намери и да я изреже, дори да се намираше в сърцето й, защото беше нелепа, сантиментална, глупава и самоунищожителна.

Нека да гори…

Така както половината семейство на майка й беше изгорено в Аушвиц от такива като Калвин Бауърс и съсухрената купчина кости, която „Атрей“ искаха на всяка цена да съхранят.

Нека да гори.

Едва след известно време Дебора установи, че в помещението не е толкова хладно, колкото беше преди. И след още малко осъзна. Залута се безнадеждно из тъмната гробница, като търсеше в стените някаква пролука, когато разбра, че камъните са топли.

Въобразяваш си…

Това обаче беше очевидно и камъните се нагорещяваха с всяка изминала секунда. След една-две минути усети, че замириса на пушек. Приближи се пипнешком до вратата, заслуша се и чу далечен грохот и пукот на нещо ужасяващо и познато — жадно бушуващ и бързо разпространяващ се огън.

Тя и без това е мъртва.

Господи.

Къщата гореше и каменната гробница се бе превърнала в огромна пещ. Много преди солидните кедрови дървета да изгорят и пожарникарите да овладеят стихията, Дебора щеше да бъде мъртва, изсъхнала и изпечена. Непрогледният мрак в гробницата се изпълни с отчаяние и смразяващ, убийствен ужас. Думите отново се появиха като врязани в съзнанието й…

„Нека да гори…“