А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (13)

12.

Полицаят в патрулната кола пред музея махна на Дебора да мине. Тя влезе вътре, като се опитваше да диша дълбоко и равномерно, за да се успокои, преди да започне да обяснява.

Те я чакаха във фоайето на партера. Стояха до тиранозавър рекс и корабния нос с жената дракон. Дебора очакваше да види повече униформени ченгета, но там бяха само двамата детективи. Както и Тоня. Кийн вдигна глава, когато Дебора влезе. Беше явно ядосан и лицето му беше зачервено.

— Помирисали сте, че има някой в апартамента ви? — изстреля, наблягайки на думата.

Бяха се запознали с всичко, което тя бе разказала на дежурния диспечер. Нямаше желание да повтаря историята.

— Да, усетих, че вътре има някой. — Дебора погледна Тоня. Всъщност разпитват ли я?

Чернокожата жена извърна глава с прошарени сплетени коси, като не пропусна да й хвърли многозначителен поглед: безценната госпожичка не желае да бъде безпокоена? Неин проблем.

— Бихте ли ни направили кафе? — обърна се Кийн към Тоня.

Чистачката се вцепени. Дебора се подготви за тирада, но Тоня само сви рамене.

— Днес изглежда няма да свърша много работа. Желаете ли захар или сметана?

Дебора учудено повдигна вежди. Сернига се обърна към страховития корабен нос с жената дракон.

— Невероятно нещо — с безизразен глас отбеляза той, докато я разглеждаше.

— Да — съгласи се Дебора, после добави по-отстъпчиво: — Ричард искаше да я реставрират добре. Мисля, че прилича на рисунка от албум на „Уайтснейк“^[1].

— Харесва ми — реши Сернига, ухили се и извади бележника от вътрешния си джоб.

— Десет долара и е ваша — уморено се пошегува Дебора. — Предполагам, че искате да ви разкажа за човека в апартамента ми.

— Не е необходимо, освен ако имате да добавите нещо към онова, което сте казали по телефона.

— Не виждам какво да добавя.

— Видяхте ли го?

— Видях само ръката му на желязната порта.

— Бял ли беше?

— Да.

Сернига забарабани с химикалката по ръба на бележника си.

— Да поговорим още малко за музея. Може би в кабинета? — предложи той.

Тя го поведе покрай гишето за информация, тоалетните, магазина за книги и сувенири. Кабинетът беше в съседство. Вътре имаше две бюра с компютри, принтер, два телефона и библиотека. В средата бе разположена овална маса от лакиран махагон и осем стола. Двамата седнаха. Влезе Кийн, мърморейки нещо тихо на униформения полицай пред стаята и без да поглежда Дебора.

— Няма много за разказване — започна тя, като гледаше Кийн намусено да обследва стените. Очите му се плъзгаха по плакатите с древно колумбийско изкуство и изложбата на местни любителски снимки — сякаш беше проповедник, крадешком прелистващ „Плейбой“. — Ричард беше меценат на изкуството и образованието в Атланта…

Кийн изсумтя и Дебора го стрелна с поглед.

— Нещо се задавих — мрачно се усмихна той и махна с ръка.

— Винаги е ценял изкуството, културата и образованието — предпазливо продължи тя, — и решил да отвори малък музей. С безплатен вход. Колекцията беше… еротична.

— Еротична? — глуповато се ухили Кийн.

— Еротична — повтори Дебора.

— Жалко — отвърна той.

Тя се обърна към Сернига.

— Представяше най-различни неща. Дреболии от Атланта, изложени хаотично в старомодни витрини. След като се пенсионира, реши да обогати музея. Създаде управителен съвет от настоятели и назначи уредник…

— Вас — прекъсна я Сернига.

— Аз съм третият. Тук съм само от три години.

— Откъде идвате?

— Завърших тукашния университет, но съм родена в Бостън и съм учила в Ню Йорк.

— Да, разбира се, говорите образовано. Предположих, че сте учен човек — отбеляза Кийн.

Дебора се усещаше объркана. Той определено не я харесваше и макар че свикна с това, не можеше да разбере с какво го е заслужила. Беше му станала неприятна от мига, в който я видя.

— Оттогава се старая да разширя и да фокусирам колекцията — продължи Дебора, опитвайки се да се съсредоточи върху въпроса. — Снощи организирахме благотворителен прием. Възнамеряваме да покажем сбирка от келтски антики…

— Изключително интересно — с презрение отбеляза Кийн. — Ще ни дадете ли списък с имената на гостите, поканени на снощната веселба?

— Питахме се дали някой от присъстващите на благотворителния прием е останал до по-късно и после се е върнал — внимателно обясни Сернига, сякаш се оправдаваше.

Дебора се замисли върху думите му. На никого не му пукаше, че Ричард е мъртъв. Интересуваше ги само фактът, че е убит.

Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади списъка на поканените.

— Тук са записани всички, които казаха, че ще дойдат. Не мога да бъда сигурна дали са присъствали, но мога да прегледам имената и да потвърдя кой е бил тук и кой не.

Такъв беше стилът на Ричард. Караше я да поеме цялата организация, а после по някаква прищявка объркваше системата й… Това винаги я вбесяваше и същевременно й бе симпатично.

— А персоналът? — попита Кийн.

— Тук бяха Тоня и двама доброволци. Фирмата за кетъринг си имаха свои служители.

— Колко бяха?

— Трима сервитьори и двама бармани.

— В колко часа си тръгнаха?

— Тоня си тръгна рано. Мисля, че към девет. Остана колкото да види дали всичко върви както трябва. Доброволците си тръгнаха към единадесет и петнадесет. До полунощ всички се бяха разотишли.

— И вие излязохте последна? — попита Кийн.

— Да.

На вратата се почука и Тоня подаде глава, усмихвайки се малко глуповато. Държеше две големи чаши с кафе и ги вдигна въпросително, сякаш искаше разрешение да влезе. Сернига я прикани с ръка и разчисти място на бюрото. Тоня остави чашите и ги бутна към двете ченгета. Не погледна Дебора, нито й предложи нещо. Дебора се замисли за миг дали да не поиска например английска закуска — само за да види изражението й…

Да. Хуморът е спасителният ти пристан…

Тоня излезе. Кийн се обърна към Дебора и разгъна лист хартия, който приличаше на изпратен по факс.

— Виждали ли сте нещо подобно? — попита той.

Докато се обръщаше да го погледне, тя мерна израза на лицето на Сернига — раздразнителност и нерешителност. Той се намръщи и бързо отмести поглед, но Дебора беше сигурна, че е ядосан на Кийн, задето й е показал листа.

Това бе фотокопирна снимка на нож, дълъг и тънък като сабя, с кръстовидна дръжка, леко извита в долната си част, до острието. Забити дълбоко в тялото, краищата на дръжката биха се отпечатали в плътта отстрани на прободната рана.

… оставяйки малки симетрични контузии…

Ножът на снимката беше в калъф от черна кожа. Горната част и върхът на ножницата му бяха украсени с някакъв лъскав метал и бяха закачени на верига, изработена като колан. Оръжието беше елегантно, очевидно смъртоносно, макар че не точно това го правеше забележително. В края на черната дръжка беше оформен диск, върху който беше гравиран или щампован познат символ.

— Свастика ли е това? — попита Дебора.

— Познато ли ви се вижда? — попита Сернига, като се обърна към нея и посочи към листа. Лицето му беше безизразно.

— Не съм виждала подобно нещо — отговори тя и сбърчи чело.

— Няма ли нещо такова в колекцията ви?

— Не.

— В случая свастиката няма значение — след малко добави той. — Опитваме се да определим формата на оръжието.

Сега Кийн стрелна с поглед колегата си, макар че Дебора не беше сигурна какво означаваше това. Озадаченост? Съмнение?

Тя понечи да каже нещо, но на вратата отново се почука, този път по-енергично. На прага се появи униформено ченге.

— Дошъл е един човек да види госпожица Милър. Казва, че е адвокат на Диксън.

Дебора се изуми. Не знаеше Ричард да е имал адвокат.

— Диксън е мъртъв — рече Кийн. — Не му трябва адвокат, по дяволите.

В тона му и в начина, по който я погледна, имаше нещо.

— Заподозряна ли съм? — попита Дебора.

— Не, разбира се — отвърна Сернига.

Кийн наведе глава.

— Обадиха ми се патрулните полицаи, които са проверили апартамента й. Не са открили нищо. Никакви следи от влизане с взлом или претърсване — добави униформеното ченге.

Кийн въпросително погледна Дебора.

— Какво? — попита тя. — Смятате, че си измислям?

— Вечерта е била напрегната за вас — пресилено любезно отвърна той. — Но не исках да кажа, че сте си измисляли.

Кийн й се ухили иронично и многозначително и тя почувства, че отново се изчервява.

— Не, очевидно смятате, че си измислям? — настоя озадачено Дебора. — Не предполагах, че съм заподозряна.

— Всеки е заподозрян, докато се открият виновните, лейди.

— Не разбирам. — Тя отново почувства глупава мудност и замайване в мозъка си, сякаш бе пияна или дрогирана. — Мислите, че аз съм убила Ричард?

— Не съм казал това, лейди.

— Моля ви, престанете да ми подхвърляте разни неща. — В объркаността й проблесна нещо от предишната й предизвикателност. — Не разбирам какво искате да кажете. И предпочитам да не ме наричате „лейди“.

— Няма проблем — с непохватна ирония отвърна той като недвусмислено я огледа от глава до пети.

Дебора го погледна безизразно. Чувстваше се объркана и зашеметена, сякаш се носеше по повърхността на море и не можеше да докосне с крака дъното. Водата под нея беше тъмна и студена и наоколо обикаляха хищници…

— Другият труп, застреляният с неустановена самоличност? — обади се униформеното ченге.

— Какво за него? — попита Сернига.

— Във вътрешния му джоб имаше някои лични документи. Написаното е на чужд език, вероятно гръцки.

— Гръцки?

— Може би. Не бяха сигурни. В момента проверяват.

— Ако се окаже с чуждо гражданство, играта ще загрубее — кисело отбеляза Кийн.

— Може би трябва да го погледнем — обърна се Сернига към Дебора, — и да ни кажете дали сте го виждали тук.

— Защото е грък и защото горе има стая, пълна със старинни гръцки боклуци? — презрително процеди Кийн. — Мислиш ли, че има връзка?

— Може и да няма — отвърна Сернига, присви очи и се обърна към Дебора. — Знаехте ли, че господин Диксън е провел няколко телефонни разговора с Гърция през последните две седмици?

— Не — отговори тя.

— А имате ли представа по какъв проблем?

— Не.

Още тайни — нещастно помисли Дебора.

Сернига въздъхна и погледна униформения полицай.

— Вероятно убийствата не са свързани, но нека да видим другата жертва.

— Случаят не е наш — раздразнително се намеси Кийн. — И без това имаме предостатъчно работа, за да правим тъпи връзки между богаташ, наръган с нож в дома си, и бездомник, застрелян на улицата.

— Бездомник? — попита Дебора, спомняйки си странния човек, който се спотайваше на паркинга.

— Не знаем със сигурност… — отговори Сернига.

Вратата се отвори без предупреждение и в стаята влезе висок, млад, русокос мъж. Беше слаб и облечен в избелял, измачкан костюм и сива риза, разкопчана около врата. Имаше вид на волеви човек, който не е свикнал да му се бъркат в работата.

— Госпожице Милър? — каза той, без да обръща внимание на полицаите. — Аз съм Калвин Бауърс. Бях адвокат на господин Диксън. Тъй като отговарям за имуществото му, включително и музея, реших да ви предложа услугите си.

Очите му бяха изумително тъмносини, почти лилави в напрегнатостта си.

— Госпожица Милър не е обвинена — рече Сернига, стана и ядно погледна към Кийн.

— Хубаво. — Сините очи на Бауърс заплашително се стрелнаха към Сернига. — Но това е вторият продължителен разпит на госпожица Милър само за няколко часа, при това в нощта, когато е намерила трупа на шефа си. Мисля, че всички доказателства, събрани при такива обстоятелства, ще имат съмнителна стойност, нали? Убеден съм, че такова ще бъде и мнението на съдебните заседатели.

— Достатъчно — каза Кийн и стана.

— Вие ли ръководите разследването? — попита Бауърс.

Въпросът накара Кийн да се поколебае и за миг да изгуби самоувереността си. Той погледна към колегата си.

— Аз го водя — каза Сернига. — Може ли да се върнем на въпроса за нощния натрапник в апартамента на госпожица Милър?

— Натрапник? — Бауърс погледна съчувствено Дебора. — Добре ли сте?

Тя кимна. Усещаше се все така напрегната и се питаше кой е той и от къде на къде застава на нейна страна.

— Не можах да го видя. Избягах.

Кийн се ухили. Бауърс го изгледа остро.

— Ако установя, че сте създали враждебна обстановка по време на разпита на свидетелката, ще поискам показанията й да не се взимат под внимание. Ясно ли е?

Подигравателната усмивка на Кийн помръкна и въпреки че не се изличи напълно, той кимна в нещо като знак на съгласие.

— Искам да поясня, че разговаряме с госпожица Милър, а не я разпитваме — отбеляза Сернига.

— Установихте ли какъв е бил мотивът за нападението срещу господин Диксън? — попита Бауърс, продължавайки да се държи предизвикателно.

— Още не — отвърна Сернига навъсен, като се опита да влезе в грубия тон на колегата си. — Допускаме, че може да е несполучлив обир, но… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Да? — подкани го Бауърс.

— Не знаем дали нещо липсва.

— Несъмнено затова разпитвате госпожица Милър. Предполагам, че тя ще прегледа имуществото на музея, за да види дали нещо е изчезнало.

— Още не сме стигнали дотам, сър — каза Сернига.

Бауърс се усмихна победоносно. Дали защото го нарекоха „сър“ или заради лекотата, с която издърпваше черджето изпод краката на Сернига?

Той се обърна развеселен към Дебора:

— Госпожице Милър, имате ли пълен опис на експонатите в музея? Това може да помогне на полицията в разследването и да им даде възможност да се занимават с нещо друго, като ви оставят на мира.

Двете ченгета не помръднаха. Дебора стана и отключи шкафа.