Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mask of Atreus, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
А. Дж. Хартли. Маската на Атрей
Английска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2006
Редактор: Милка Рускова
ISBN: 954-585-746-3
История
- — Добавяне
12.
Полицаят в патрулната кола пред музея махна на Дебора да мине. Тя влезе вътре, като се опитваше да диша дълбоко и равномерно, за да се успокои, преди да започне да обяснява.
Те я чакаха във фоайето на партера. Стояха до тиранозавър рекс и корабния нос с жената дракон. Дебора очакваше да види повече униформени ченгета, но там бяха само двамата детективи. Както и Тоня. Кийн вдигна глава, когато Дебора влезе. Беше явно ядосан и лицето му беше зачервено.
— Помирисали сте, че има някой в апартамента ви? — изстреля, наблягайки на думата.
Бяха се запознали с всичко, което тя бе разказала на дежурния диспечер. Нямаше желание да повтаря историята.
— Да, усетих, че вътре има някой. — Дебора погледна Тоня. Всъщност разпитват ли я?
Чернокожата жена извърна глава с прошарени сплетени коси, като не пропусна да й хвърли многозначителен поглед: безценната госпожичка не желае да бъде безпокоена? Неин проблем.
— Бихте ли ни направили кафе? — обърна се Кийн към Тоня.
Чистачката се вцепени. Дебора се подготви за тирада, но Тоня само сви рамене.
— Днес изглежда няма да свърша много работа. Желаете ли захар или сметана?
Дебора учудено повдигна вежди. Сернига се обърна към страховития корабен нос с жената дракон.
— Невероятно нещо — с безизразен глас отбеляза той, докато я разглеждаше.
— Да — съгласи се Дебора, после добави по-отстъпчиво: — Ричард искаше да я реставрират добре. Мисля, че прилича на рисунка от албум на „Уайтснейк“[1].
— Харесва ми — реши Сернига, ухили се и извади бележника от вътрешния си джоб.
— Десет долара и е ваша — уморено се пошегува Дебора. — Предполагам, че искате да ви разкажа за човека в апартамента ми.
— Не е необходимо, освен ако имате да добавите нещо към онова, което сте казали по телефона.
— Не виждам какво да добавя.
— Видяхте ли го?
— Видях само ръката му на желязната порта.
— Бял ли беше?
— Да.
Сернига забарабани с химикалката по ръба на бележника си.
— Да поговорим още малко за музея. Може би в кабинета? — предложи той.
Тя го поведе покрай гишето за информация, тоалетните, магазина за книги и сувенири. Кабинетът беше в съседство. Вътре имаше две бюра с компютри, принтер, два телефона и библиотека. В средата бе разположена овална маса от лакиран махагон и осем стола. Двамата седнаха. Влезе Кийн, мърморейки нещо тихо на униформения полицай пред стаята и без да поглежда Дебора.
— Няма много за разказване — започна тя, като гледаше Кийн намусено да обследва стените. Очите му се плъзгаха по плакатите с древно колумбийско изкуство и изложбата на местни любителски снимки — сякаш беше проповедник, крадешком прелистващ „Плейбой“. — Ричард беше меценат на изкуството и образованието в Атланта…
Кийн изсумтя и Дебора го стрелна с поглед.
— Нещо се задавих — мрачно се усмихна той и махна с ръка.
— Винаги е ценял изкуството, културата и образованието — предпазливо продължи тя, — и решил да отвори малък музей. С безплатен вход. Колекцията беше… еротична.
— Еротична? — глуповато се ухили Кийн.
— Еротична — повтори Дебора.
— Жалко — отвърна той.
Тя се обърна към Сернига.
— Представяше най-различни неща. Дреболии от Атланта, изложени хаотично в старомодни витрини. След като се пенсионира, реши да обогати музея. Създаде управителен съвет от настоятели и назначи уредник…
— Вас — прекъсна я Сернига.
— Аз съм третият. Тук съм само от три години.
— Откъде идвате?
— Завърших тукашния университет, но съм родена в Бостън и съм учила в Ню Йорк.
— Да, разбира се, говорите образовано. Предположих, че сте учен човек — отбеляза Кийн.
Дебора се усещаше объркана. Той определено не я харесваше и макар че свикна с това, не можеше да разбере с какво го е заслужила. Беше му станала неприятна от мига, в който я видя.
— Оттогава се старая да разширя и да фокусирам колекцията — продължи Дебора, опитвайки се да се съсредоточи върху въпроса. — Снощи организирахме благотворителен прием. Възнамеряваме да покажем сбирка от келтски антики…
— Изключително интересно — с презрение отбеляза Кийн. — Ще ни дадете ли списък с имената на гостите, поканени на снощната веселба?
— Питахме се дали някой от присъстващите на благотворителния прием е останал до по-късно и после се е върнал — внимателно обясни Сернига, сякаш се оправдаваше.
Дебора се замисли върху думите му. На никого не му пукаше, че Ричард е мъртъв. Интересуваше ги само фактът, че е убит.
Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади списъка на поканените.
— Тук са записани всички, които казаха, че ще дойдат. Не мога да бъда сигурна дали са присъствали, но мога да прегледам имената и да потвърдя кой е бил тук и кой не.
Такъв беше стилът на Ричард. Караше я да поеме цялата организация, а после по някаква прищявка объркваше системата й… Това винаги я вбесяваше и същевременно й бе симпатично.
— А персоналът? — попита Кийн.
— Тук бяха Тоня и двама доброволци. Фирмата за кетъринг си имаха свои служители.
— Колко бяха?
— Трима сервитьори и двама бармани.
— В колко часа си тръгнаха?
— Тоня си тръгна рано. Мисля, че към девет. Остана колкото да види дали всичко върви както трябва. Доброволците си тръгнаха към единадесет и петнадесет. До полунощ всички се бяха разотишли.
— И вие излязохте последна? — попита Кийн.
— Да.
На вратата се почука и Тоня подаде глава, усмихвайки се малко глуповато. Държеше две големи чаши с кафе и ги вдигна въпросително, сякаш искаше разрешение да влезе. Сернига я прикани с ръка и разчисти място на бюрото. Тоня остави чашите и ги бутна към двете ченгета. Не погледна Дебора, нито й предложи нещо. Дебора се замисли за миг дали да не поиска например английска закуска — само за да види изражението й…
Да. Хуморът е спасителният ти пристан…
Тоня излезе. Кийн се обърна към Дебора и разгъна лист хартия, който приличаше на изпратен по факс.
— Виждали ли сте нещо подобно? — попита той.
Докато се обръщаше да го погледне, тя мерна израза на лицето на Сернига — раздразнителност и нерешителност. Той се намръщи и бързо отмести поглед, но Дебора беше сигурна, че е ядосан на Кийн, задето й е показал листа.
Това бе фотокопирна снимка на нож, дълъг и тънък като сабя, с кръстовидна дръжка, леко извита в долната си част, до острието. Забити дълбоко в тялото, краищата на дръжката биха се отпечатали в плътта отстрани на прободната рана.
… оставяйки малки симетрични контузии…
Ножът на снимката беше в калъф от черна кожа. Горната част и върхът на ножницата му бяха украсени с някакъв лъскав метал и бяха закачени на верига, изработена като колан. Оръжието беше елегантно, очевидно смъртоносно, макар че не точно това го правеше забележително. В края на черната дръжка беше оформен диск, върху който беше гравиран или щампован познат символ.
— Свастика ли е това? — попита Дебора.
— Познато ли ви се вижда? — попита Сернига, като се обърна към нея и посочи към листа. Лицето му беше безизразно.
— Не съм виждала подобно нещо — отговори тя и сбърчи чело.
— Няма ли нещо такова в колекцията ви?
— Не.
— В случая свастиката няма значение — след малко добави той. — Опитваме се да определим формата на оръжието.
Сега Кийн стрелна с поглед колегата си, макар че Дебора не беше сигурна какво означаваше това. Озадаченост? Съмнение?
Тя понечи да каже нещо, но на вратата отново се почука, този път по-енергично. На прага се появи униформено ченге.
— Дошъл е един човек да види госпожица Милър. Казва, че е адвокат на Диксън.
Дебора се изуми. Не знаеше Ричард да е имал адвокат.
— Диксън е мъртъв — рече Кийн. — Не му трябва адвокат, по дяволите.
В тона му и в начина, по който я погледна, имаше нещо.
— Заподозряна ли съм? — попита Дебора.
— Не, разбира се — отвърна Сернига.
Кийн наведе глава.
— Обадиха ми се патрулните полицаи, които са проверили апартамента й. Не са открили нищо. Никакви следи от влизане с взлом или претърсване — добави униформеното ченге.
Кийн въпросително погледна Дебора.
— Какво? — попита тя. — Смятате, че си измислям?
— Вечерта е била напрегната за вас — пресилено любезно отвърна той. — Но не исках да кажа, че сте си измисляли.
Кийн й се ухили иронично и многозначително и тя почувства, че отново се изчервява.
— Не, очевидно смятате, че си измислям? — настоя озадачено Дебора. — Не предполагах, че съм заподозряна.
— Всеки е заподозрян, докато се открият виновните, лейди.
— Не разбирам. — Тя отново почувства глупава мудност и замайване в мозъка си, сякаш бе пияна или дрогирана. — Мислите, че аз съм убила Ричард?
— Не съм казал това, лейди.
— Моля ви, престанете да ми подхвърляте разни неща. — В объркаността й проблесна нещо от предишната й предизвикателност. — Не разбирам какво искате да кажете. И предпочитам да не ме наричате „лейди“.
— Няма проблем — с непохватна ирония отвърна той като недвусмислено я огледа от глава до пети.
Дебора го погледна безизразно. Чувстваше се объркана и зашеметена, сякаш се носеше по повърхността на море и не можеше да докосне с крака дъното. Водата под нея беше тъмна и студена и наоколо обикаляха хищници…
— Другият труп, застреляният с неустановена самоличност? — обади се униформеното ченге.
— Какво за него? — попита Сернига.
— Във вътрешния му джоб имаше някои лични документи. Написаното е на чужд език, вероятно гръцки.
— Гръцки?
— Може би. Не бяха сигурни. В момента проверяват.
— Ако се окаже с чуждо гражданство, играта ще загрубее — кисело отбеляза Кийн.
— Може би трябва да го погледнем — обърна се Сернига към Дебора, — и да ни кажете дали сте го виждали тук.
— Защото е грък и защото горе има стая, пълна със старинни гръцки боклуци? — презрително процеди Кийн. — Мислиш ли, че има връзка?
— Може и да няма — отвърна Сернига, присви очи и се обърна към Дебора. — Знаехте ли, че господин Диксън е провел няколко телефонни разговора с Гърция през последните две седмици?
— Не — отговори тя.
— А имате ли представа по какъв проблем?
— Не.
Още тайни — нещастно помисли Дебора.
Сернига въздъхна и погледна униформения полицай.
— Вероятно убийствата не са свързани, но нека да видим другата жертва.
— Случаят не е наш — раздразнително се намеси Кийн. — И без това имаме предостатъчно работа, за да правим тъпи връзки между богаташ, наръган с нож в дома си, и бездомник, застрелян на улицата.
— Бездомник? — попита Дебора, спомняйки си странния човек, който се спотайваше на паркинга.
— Не знаем със сигурност… — отговори Сернига.
Вратата се отвори без предупреждение и в стаята влезе висок, млад, русокос мъж. Беше слаб и облечен в избелял, измачкан костюм и сива риза, разкопчана около врата. Имаше вид на волеви човек, който не е свикнал да му се бъркат в работата.
— Госпожице Милър? — каза той, без да обръща внимание на полицаите. — Аз съм Калвин Бауърс. Бях адвокат на господин Диксън. Тъй като отговарям за имуществото му, включително и музея, реших да ви предложа услугите си.
Очите му бяха изумително тъмносини, почти лилави в напрегнатостта си.
— Госпожица Милър не е обвинена — рече Сернига, стана и ядно погледна към Кийн.
— Хубаво. — Сините очи на Бауърс заплашително се стрелнаха към Сернига. — Но това е вторият продължителен разпит на госпожица Милър само за няколко часа, при това в нощта, когато е намерила трупа на шефа си. Мисля, че всички доказателства, събрани при такива обстоятелства, ще имат съмнителна стойност, нали? Убеден съм, че такова ще бъде и мнението на съдебните заседатели.
— Достатъчно — каза Кийн и стана.
— Вие ли ръководите разследването? — попита Бауърс.
Въпросът накара Кийн да се поколебае и за миг да изгуби самоувереността си. Той погледна към колегата си.
— Аз го водя — каза Сернига. — Може ли да се върнем на въпроса за нощния натрапник в апартамента на госпожица Милър?
— Натрапник? — Бауърс погледна съчувствено Дебора. — Добре ли сте?
Тя кимна. Усещаше се все така напрегната и се питаше кой е той и от къде на къде застава на нейна страна.
— Не можах да го видя. Избягах.
Кийн се ухили. Бауърс го изгледа остро.
— Ако установя, че сте създали враждебна обстановка по време на разпита на свидетелката, ще поискам показанията й да не се взимат под внимание. Ясно ли е?
Подигравателната усмивка на Кийн помръкна и въпреки че не се изличи напълно, той кимна в нещо като знак на съгласие.
— Искам да поясня, че разговаряме с госпожица Милър, а не я разпитваме — отбеляза Сернига.
— Установихте ли какъв е бил мотивът за нападението срещу господин Диксън? — попита Бауърс, продължавайки да се държи предизвикателно.
— Още не — отвърна Сернига навъсен, като се опита да влезе в грубия тон на колегата си. — Допускаме, че може да е несполучлив обир, но… — Гласът му постепенно заглъхна.
— Да? — подкани го Бауърс.
— Не знаем дали нещо липсва.
— Несъмнено затова разпитвате госпожица Милър. Предполагам, че тя ще прегледа имуществото на музея, за да види дали нещо е изчезнало.
— Още не сме стигнали дотам, сър — каза Сернига.
Бауърс се усмихна победоносно. Дали защото го нарекоха „сър“ или заради лекотата, с която издърпваше черджето изпод краката на Сернига?
Той се обърна развеселен към Дебора:
— Госпожице Милър, имате ли пълен опис на експонатите в музея? Това може да помогне на полицията в разследването и да им даде възможност да се занимават с нещо друго, като ви оставят на мира.
Двете ченгета не помръднаха. Дебора стана и отключи шкафа.